Определение № 406 от 09.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2375/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на ТД“АЙ ПИ ГРУП ЕВРОПА“ ООД, гр.Харманли, община Харманли против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд №154 от 13.05.2019 г., по в.т.д.№ 90/19 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Хасковския окръжен съд № 95 от 08.10.2018 г., по т.д.№ 5/2017 г. за уважаване на предявените от „ОЗК-ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, гр.София срещу настоящия касатор, като ответник, обективно кумулативно съединени осъдителни искове по чл. 79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.164, ал.3 КЗ (отм.) за сумата 183 206.51 лв., представляваща дължими застрахователни премии по договор за застрахователно агентство от 20.11.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба – 13.10.2017 г. до окончателното й изплащане и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 16 042.35 лв. – обезщетение за забавено изплащане на парично задължение от 209 927.85 лева, формирано от дължими застрахователни премии за периода 14.04.2016 г. -13.01.2017 г., заедно с деловодни разноски от 14 991.98 лева. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Позовавайки се на въведените с чл.184, ал.3, т.8 КЗ (отм.) задължителни реквизити на всяка застрахователната полица, удостоверяваща сключването на застрахователен договор чрез посредничеството на застрахователен агент или брокер, касаторът основно възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че представените по делото писмени документи притежават правната характеристика на застрахователна полица и обективираните в тях застрахователни договори са сключени от него, като застрахователен агент, а не директно от ищеца –застраховател. Счита, че при изграждането му въззивната инстанция, в нарушение на съществените съдопроизводствени правила на чл.12 и чл.235 ГПК, не е обсъдила в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, вкл. заключението на изслушаната съдебно –счетоводна експертиза и писмените данни за предприетата, във вр. с извършена ревизия, дисциплинарна санкция срещу служител на ищцовото ТД по повод неизплатени полици по конкретни отчети, а се е позовала единствено на системата на ГФ, спрямо която застрахователните полици се издават- доказателство, недостатъчно за преценка осъществените от касатора действия на застрахователен агент по процесните застрахователни договори. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с едновременното наличие на всички предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на 25 въпроси, за които въвежда твърдение, че притежават правната характеристика на правни въпроси и имат обуславящо значение за крайния изход на делото. За илюстрация на поддържаното противоречие с практиката на ВКС е цитирана задължителна практика на касационната инстанция - ТР № 1/02.04.2014 г., по т.д.№ 1/2014 г. на ОСГТК на ВКС и казуална практика, формирана по реда на чл.290 ГПК, обективирана в: решение № 164 от 04.06.2014 г., по гр.д.№ 196 / 2014 г. на ІІІ г.о.; решение № 138 от 08.06.2011 г., по гр.д.№ 10562010 г. на ІІ г.о.; решение № 108 от 16. 05.2011 г., по гр.д.№ 1814/2009 г. на ІV г.о.; решение № 223 от 19. 06. 2013 г., по гр.д.№ 1006/2012 г. на ІV г.о.; решение № 184 от 07.04.16 г., по т.д.№ 2744/2014 г.; решение № 133 от 05.11.2010 г., по т.д. № 73/ 2010 г. на І т.о.; решение № 394 от 18. 05. 2010 г., по гр.д.№1584/2009 г. на ІІІ г.о.; решение №10 от 01. 02.2012 г., по гр.д.№ 130/2011 г., на І г.о.; решение №24 от 28.01.2010 г., по гр.д.№ 4744/2008 г. на І г.о.; решение № 27 от02.02.2015 г., по гр.д.№ 4265 / 2014 г. на ІV г.о.; решение № 37 от 29. 03.2012 г., по гр.д.№241/2011 г. на І г.о.; решение № 115 от 30. 04. 2013 г., по т.д.№ 805/2011 г. на ІІ т.о.; решение № 119 от 04.06.15 г., по гр.д. №1269/2015 г. на І г.о., решение № 149 от 03.07.2012 г., по гр. д. № 1084/2011 г. на ІІІ г.о. Като израз на въведеното селективно основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК са цитирани решения на Конституционния съд: № 4 от 11. 03. 2014 г., по к.д.№ 12/2013 г. и № 3/2008 г., по к.д.№ 3/2008 г. Алтернативно поддържаното основание за достъп до касация по чл. 280, ал.2 ГПК е аргументирано с вида на процесните имуществени застраховки и с необсъдено от въззивния съд становище на Комисията за финансов надзор – приложено по делото. Насрещната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на искането за допускане на касационно обжалване, поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност изразява несъгласие и със сочените касационни основания с подробни писмени доводи. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на факултативен касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, въведените в хода на процеса доводи и възражения, е приел за установено от фактическа страна, че страните по спора са валидно обвързани от сключен помежду им договор за застрахователно посредничество, по силата на който ЗАД“ОЗК –ЗАСТРАХОВАНЕ“, като застраховател, е възложил, а “АЙ ПИ ГРУП ЕВРОПА“ ООД, в качеството си на агент, е приел да извършва застрахователно посредничество за застраховки по раздел ІІ-ри от Приложение № 1 към КЗ (отм.) от името и за сметка на възложителя; че последният му дължи възнаграждение като % от събраните застрахователни премии, определен в Приложение № 1 към процесния договор; че в съответствие с договорната клауза на чл.3, т.12 агентът -изпълнител е длъжен да уведомява своевременно застрахователя за сключените застрахователни договори и в срок до 24 ч. да му изпраща копие от същите, а по силата на т.16 и да превежда ежедневно по конкретна банкова сметка на застрахователя в „ОББ“А 100 % от събраните застрахователни премии по сключените от него застраховки; че в задължение на застрахователя е да снабди застрахователния агент и неговите служители с удостоверение за легитимация по чл. 171 КЗ(отм.), както и да му заплаща уговореното възнаграждение, изчислено въз основа на месечния отчет в 15 дневен срок от неговото представяне. Като безспорен е отчетен и факта, че „ АЙ ПИ ГРУП ЕВРОПА“ ООД, е ЮЛ- търговец надлежно вписан в регистъра на Комисията за финансов надзор, по чл.30, ал.1, т.11 ЗКФН и като застрахователен агент е оправомощен да сключва застрахователни договори за редица конкретно посочени рискове, както и че застрахователят не е ограничил правото му да сключва имуществени застраховки от вида на „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, вкл. гранични такива. Позовавайки се на заключението на изслушаната пред ХОС съдебно - счетоводна експертиза( единична и тройна) Пловдивският апелативен съд е приел, че доколкото механизмът на ползваната за издаване на застрахователни полици от агента система на Гаранционния фонд – ЕИСОУКР, изисква изрично разрешен от застрахователя достъп чрез съответно потребителско име и парола, подлежащи на промяна от агента с първоначалното му влизане в същата, а издадената от последния застрахователна полица, освен, че се генерира едновременно в системите както на застрахователното дружество- възложител, така и на Гаранционния фонд, задължително е придружена и от електронна сметка, предоставяна на клиента веднага при престиране на дължимата по нея премия, но също генерираща се и при застрахователя, твърдяното от ищеца договорно неизпълнение на ответника– неизплащане на получените и дължими на застрахователя премии по описаните във визираната счетоводна справка застрахователни договори, сключени от агента в исковия период,е доказано и обуславя ангажиране на договорната му отговорност, съобразно общото правило на чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.164, ал.3 КЗ(отм.). Изведеният краен правен извод е допълнително аргументиран и конкретния ползван софтуерен продукт, в съдържанието на който се включва като информация не само номер на полицата, страните, нейният статус, заплатена ли е комисионна, но и извършеното по същата плащане, каквото отразяване се извършва и при плащане по отчета. Т.е. заплатените суми автоматично се отнасят по полиците, включени в отчета. Предвид констатираното от в.л. нередовно водене на счетоводството на ответника решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е отрекъл липсата на счетоводно отразяване от същия и на представените полици в неговото счетоводство да са релевантни за тяхното или не издаване от последния. Като лишено от основание в закона, предвид въведеното с чл.184, ал.3 КЗ(отм.) задължително съдържание на застрахователната полица, въззивната инстанция е отхвърлила като неоснователно и правоизключващото възражение на ответника за нищожност на процесните застрахователни договори, обективирани в представените с исковата молба и описани в справката към нея полици с код 0430 – гранична застраховка. Съобразявайки различните видове отговорност – договорна и дисциплинарна, както и предпоставките за съответното им възникване въззивният съд е преценил като ирелевантни за договорната отговорност на ответника за неизпълнение, действията, предприети от ищцовото търговско дружество, в качеството му на работодател, за евентуално реализиране на дисциплинарна отговорност спрямо нает по трудов договор негов служител,независимо от идентичността на посоченото нарушение-неотчетени застрахователни полици и установено плащане по същите. Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение. Съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, с който се обосновава достъпа до касация, трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, а чрез нея и за крайния изход на делото, но не и за преценката на ангажираните доказателства, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за правилността на обжалваното решение. В случая поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси с № 1 до № 12 и от № 12.4 до № 14.2 не отговорят на разяснените в цитираната задължителна практика критерии, поради което не притежават характеристиката на правни въпроси и не могат да обосноват общото главно основание за достъп до касация. В същността си те са израз на въведените с касационната жалба оплаквания за процесуална незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение и съдържат доводите на страната във вр. с твърдяните в касационната жалба процесуални нарушения, допуснати от Пловдивския апелативен съд, които са довели до необоснованост на изведените фактически констатации и правни изводи. К огато правният въпрос е въведен с оглед становище на страната както е и в разглеждания случай, извън решаващите мотиви на въззивното решение, с него не се формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а липсата му, както е посочено и в т.1 на ТР №1/19.02.2020 г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат въведените допълнителни критерии за селекция. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по въпроси № 12.1; № 12.2 и № 12.3. Свързани с приложението на чл.12 ГПК, разпоредба – аналогична на чл.188, ал.1 ГПК и на чл.235, ал.2 ГПК поставените процесуалноправни въпроси, относими към задължението на въззивния съд, на съд по съществото на спора, да обсъди поотделно и в тяхната взаимна връзка всички допустими и относими доказателства, възраженията и доводите на страните и в очертаните с въззивната жалба рамки, съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК да изложи свои собствени фактически констатации и правни изводи, несъмнено са принципно значими за всяко дело, поради което обосновават общото селективно основание по чл.280, ал.1 ГПК. Недоказано по отношение на същите е поддържаният допълнителен критерий за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Освен, че са формулирани бланкетно и без връзка с конкретни обстоятелства, доводи и възражения на страните, които да са останали необсъдени от въззивния съд, тези въпроси,с оглед изложеното в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, се явяват и несъответстващи на мотивите на Пловдивският апелативен съд, който при разрешаването им, вкл. преценявайки валидността на процесните застрахователни договори, обективирани в издадените застрахователни полици и годността на възприетото заключение на съдебно –счетоводната експертиза е съобразил изцяло формираната в тази насока задължителна съдебна практика, част от която цитирана и от касатора - ППВС № 1/53 г., ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Що се касае до интерпретацията на събраните по делото доказателства, с която всъщност касаторът изразява несъгласие, като относима към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, тя не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Дори и евентуално основателна твърдяната неправилност на обжалвания съдебен акт на въззивния съд, заявена и чрез множеството въпроси на процесуалното право, нямащи поради това и самостоятелно обуславящо значение за изхода на делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК, не е предмет на производството по чл.288 ГПК, поради което не подлежи на обсъждане. Двете цитираните решения на Конституционния съд на РБългария са без връзка с поставените от касатора въпроси, приети от настоящия съдебен състав за обосноваващи общото основание за достъп до касация, поради което поддържаният критерий за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК се явява недоказан. Същият не следва да бъде разглеждан в контекста на останалите поставени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, доколкото последните, по изложените по- горе съображения, не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Липсата на аргументи по отношение на селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, възпроизведено единствено със законовия му текст, изключва да е налице задължение за състава на касационната инстанция да го обсъди във вр. с въпроси №12.1; № 12.2 и № 12.3. – арг. от т.4 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отделно е, че наличието на формирана задължителна практика по отношение на същите, само по себе си, при отсъствие на доказана от касатора обществена и правна необходимост от осъвременяването й (промяната й) е достатъчно съображение, за да се отрече значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитие на правото, т.е. приложението на визирания критерий за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е и очевидно неправилно по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Като основание за селекция и достъп до касационно обжалване, очевидната неправилност се обуславя от наличие на такова видимо тежко нарушение на закона, което може да бъде констатирано без необходимост от извършване на присъщия за касационната инстанция същински касационен контрол - анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Затова и според формираната практика на ВКС по приложението на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК очевидно неправилен ще бъде само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл ("contra legem "), приложена е несъществуваща или отменена правна норма ("extra legem"), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, в които попада и разглежданият, предвид твърдяните от касатора пороци, неправилността на обжалваното въззивно решение, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и на съдопроизводствените правила или от нарушаване правилата на формалната логика при разрешаване на конкретния правен спор, не обосновава наличие за „очевидна неправилност” по см. на чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК, а допускането на касационно обжалване ще е задължително обусловено от предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Насрещната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирала деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл. 78, ал.3 ГПК й се следват, но само при доказано реално извършване на такива. Обстоятелството, че в рамките на срока за отговор на касационната жалба „ОЗК-ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, гр.София не е представил доказателства за направени деловодни разходи за производството пред ВКС, изключва и основателността на заявеното искане. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС