Определение № 953 от 27.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5134/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от И. А. Г. и Ф. А. И., чрез адв. А. М. Д., против решение № 116 от 28. 06. 2023 г. по в. гр. д. № 210/2023 г. на АС – Пловдив, потвърждаващо решение № 260205 от 27. 05. 2022 г. по гр. д. № 1231/2019 г. на ОС – Пловдив, с което: а/. са отхвърлени предявените от И. А. Г. и Ф. А. И. против „Индустриален център Тракия“АД искове с правно основание чл.108 от ЗС за признаване за установено по отношение на ответното дружество, че ищците са собственици, на основание наследяване на Й. Д. Г. и реституция по ЗСПЗЗ, на 4918/5328 ид.части от поземлен имот с идентификатор *по КККР на [населено място], с площ от 5328 кв.м., с административен адрес [населено място] 4000, *, и за осъждане на дружеството да им предаде владението върху описания имот; б/. е прието за установено, по предявените от „Индустриален център Тракия“АД срещу И. А. Г. и Ф. А. И., по реда на чл. 211 ГПК, насрещни отрицателни установителни искове за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, че И. А. Г. и Ф. А. И. не са собственици на 4918/5328 ид.части от поземлен имот с идентификатор *по КККР на [населено място], с площ от 5328кв.м., с административен адрес [населено място] 4000, *, и е отменен, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, констативен нотариален акт № 179/17. 04. 2019 г. на нотариус В. З., рег. № 640 НК, в частта, с която И. А. Г. и Ф. А. И. са признати за собственици на 4918/5328 ид.части от описания имот.

Поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване, във връзка с което са поставени процесуалноправни и материалноправни въпроси.

Подаден е отговор на касационната жалба от „Индустриален център Тракия“ АД, чрез адв. С. Ж., с който са развити съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение. Претендират се разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК, съобрази следното:

Предявеният иск по чл. 108 ЗС е основан на наследяване на Й. Д. Г. и реституция по ЗСПЗЗ, с влязло в сила решение № 294-2/21. 05. 2009 г. на ОСЗГ – Пловдив.

Ответното дружество е направило възражение за придобиване собствеността върху имота на основание чл. 17а ЗППДОП /отм./ и договор за доброволна делба от 20. 07. 1999 г., евентуално – на основание придобивна давност, с твърдения за упражнявано владение върху имота от 2000 г. до предявяване на иска на 07. 06. 2019 г.

Ответното дружество е предявило срещу ищците по първоначалния иск насрещен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК – с искане да бъде признато за установено, че ищците не са собственици на претендираните от тях идеални части от имота, както и с искане по чл. 537, ал. 2 ГПК – за отмяна на издадения в полза на ищците констативен нотариален акт за собственост, до размер на претендираните от тях права.

Ответниците по насрещния иск са заявили, че са собственици на процесните идеални части от имота на заявените в подадената от тях искова молба основания – наследство и реституция по ЗСПЗЗ.

Във връзка с иска по чл. 108 ЗС въззивният съд е приел за установено, че ищците са наследници на Й. Д. Г., починала на 30. 08. 2005 г., която с н.а. № 90/1956 г. е придобила собствеността, на основание договор за продажба, върху идеални части от процесния имот, впоследствие включен в ТКЗС, но имотът не е реституиран на наследниците на Й. Г. с решение № 294-2/21. 05. 2009 г. на ОСЗГ – Пловдив. Това решение е нищожно – постановено след като е отказано възстановяване собствеността върху процесния имот на наследниците на Й. Г. с решение № 294-1/21. 03. 2004 г., жалбата срещу което е оставена без уважение с постановено по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ съдебно решение – решение № 14 от 15. 01. 2007 г. по адм.д. № 1049/2006 г. на Пловдивския окръжен съд.

В тази връзка е прието е, че според задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение №5 от 14.01.2013г. по тълк. дело №5/2011г. на ОСГК на ВКС, при спор за собственост държавата, която не е страна в производството пред ОСЗ и е равнопоставена на останалите гражданскоправни субекти, не е обвързана от постановен административен акт за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи по ЗСПЗЗ и върху такъв акт е допустимо упражняването на косвен съдебен контрол по чл.17,ал.2 от ГПК. Когато върху административния акт е упражнен пряк съдебен контрол, упражняването на косвен съдебен контрол е недопустимо, тъй като държавата е участвала в административното съдебно производство чрез своите органи и е обвързана от съдебното решение, което следва и от разпоредбите на чл.177,ал.1,изр.2 от АПК и на чл.302 от ГПК. Това разрешение се отнася и за лицата, които черпят права от държавата, тъй като те не могат да имат повече права от праводателя си. Поради изложеното, независимо кога е настъпило твърдяното от ответното дружество правоприемство от държавата – преди образуване на административното производство по ЗСПЗЗ или в хода на същото, е допустимо упражняването на косвен контрол за законосъобразност на решение №294-2 от 21.05.2009г., на основание чл. 17, ал. 2 ЗСПЗЗ, тъй като същото не е било предмет на пряк съдебен контрол за законосъобразност.

Прието е, че с решение №294-2 от 21.05.2009г. е изменено предходното решение №294-1 от 25.03.2004г., с което е отказано да бъде възстановено правото на собственост върху целия признат имот от 7,700дка. Административният орган не е разполагал с материална компетентност да измени постановения от него административен акт. Влезлият в сила индивидуален административен акт, който не е бил оспорен пред съд или не е подлежал на оспорване, може да бъде отменен или изменен от постановилият го административен орган само в изрично предвидените от закона случаи, каквито са посочените в чл.99,т.1т.7 от АПК, и в рамките на регламентираните срокове и ред за възобновяване на производствата по издаване на административни актове. По отношение изменението на решенията по чл.14,ал.1 от ЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи /позитивни или откази/ е приложима специалната разпоредба на чл.14,ал.7 от ЗСПЗЗ, според която в действалата към датата на постановяване на процесното решение редакция /ДВ,бр.98 от 28.10.1997г./, при откриване на нарушения на закона и правилника за прилагането му, на нови обстоятелства и нови писмени доказателства от съществено значение за постановяване на решението общинската служба по земеделие и гори по искане на министъра на земеделието и горите или по искане на заинтересуваните лица се произнася с решение да го измени в срок до една година от откриване на новите обстоятелства или от новите писмени доказателства, но не по-късно от две години от влизане в сила на плана за земеразделяне или от постановяването на решението по чл.14,ал.1,т.1 от ЗСПЗЗ, който ред не се прилага, когато за същите земи има влязло в сила решение. И в тази специална хипотеза, както и в общите по АПК, изменението е допустимо само за решения на административния орган, за които не е проведен пряк съдебен контрол за законосъобразност, с оглед обвързващото страните действие на съдебното решение, съгласно чл.177 от АПК. Когато такъв съдебен контрол е проведен, на отмяна подлежи самото съдебно решение при наличие на основанията по чл.239,т.1-т.6 от АПК, сред които по т.1 – когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които при решаването му не са могли да бъдат известни на страната.

В конкретния случай с процесното решение от 2009 г. е изменено предходно, по отношение на което е бил проведен пряк съдебен контрол за законосъобразност в рамките на административното производство по обжалването му. Тези действия на административният орган са извън предоставената му от закона компетентност да измени свой влязъл в сила като необжалван или необжалваем акт. Решението от 2009 г. противоречи, на влязлото в сила решение на съда, с което е отречено правото на възстановяване на собствеността в стари реални граници върху частта от 4,918дка, а съгласно чл.177,ал.2 от АПК, актове и действия на административния орган, извършени в противоречие с влязло в сила решение на съда, са нищожни.

Като нищожно, решението на ОСЗГ от 2009 г. не може да бъде санирано с представянето от страна на ищците на влязло в сила на 19.03.2014г. решение №822 от 26.02.2014г. по а.х.дело №8318/2013г. на Районен съд-Пловдив, с което по жалба на С. П. Я. е изменена Заповед №ОА-1837/25.10.2002г. на кмета на Община-Пловдив, с която цялата площ на бивш имот пл.№***е определена като застроена, чрез изключване от застроената площ на имота на площи от 3265кв.м. и 5604кв.м., съответно обозначени на скица №4. Касае се за изменение на заповедта, въз основа на която с решение №294-1 от 25.03.2004г. на ОСЗ е постановен обжалвания отказ да бъде възстановено правото на собственост върху заявения от наследодателя на ищците имот в стари реални граници поради това, че е застроен, по отношение на която заповед, по указанията на ВАС, дадени с отменителното решение, е проведен косвен съдебен контрол за законосъобразност в съдебното административно производство по обжалване на отказа. Действително, цитираното по-горе влязло в сила съдебно решение има действие по отношение на всички, съгласно чл.177,ал.1,изр.2 от АПК, а последиците му са с обратно действие към датата на издаване на изменената с него заповед, но то би могло да бъде зачетено единствено в производство по отмяна на влязлото в сила съдебно решение по чл.14,ал.3 от ЗСПЗЗ, с което жалбата на ищците против отказа за възстановяване е отхвърлена.

Във връзка с насрещния отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК въззивният съд е приел, че е налице правен интерес от предявяването му, с оглед твърдението на ищеца, че е собственик на спорния имот, както и предвид обстоятелството, че в случай на уважаване на отрицателния установителен иск ще се отрече правото на собственост на ищците-ответници по насрещния иск върху процесния имот на всички възможни придобивни основания (а при отхвърляне на предявения от тях иск по чл. 108 ЗС – само на заявеното основание), както и че при уважаване на отрицателния установителен иск ще се отмени издаденият в полза на ищците-ответници по насрещния иск констативен нотариален акт за собственост.

Прието е, че ищцовото дружество е доказало правния си интерес от предявяване на иска, тъй като е установило да е придобило собствеността върху имота по давност, чрез упражнявано владение от 3. 11. 2000 г. (сключване на договора за доброволна делба, с който процесният имот е придобит в изключителна собственост от дружеството) до предявяване на иска на 7. 06. 2019 г. След 2000 г. дружеството е упражнявало фактическа власт върху имота като върху свой – изчистил го е, системно го поддържал, орязвал храстите, пръскал тревата, през 2012 г. върху имота е поставена оранжерия и същият е отдаван за временно ползване на „Агросити“ ЕООД от 1. 10. 2012 г. до 1. 10. 2016 г. Владението е било явно, непрекъснато и несмущавано. Евентуалното оригинерно придобивно основание е разгледано, тъй като главното заявено основание по чл. 17а ЗППДОП /отм./ е прието за недоказано. Не са ангажирани доказателства за осъществяване на фактическия състав на чл. 17а ЗППДОП /отм./, поради което доказателствената стойност на издадения в полза на дружеството констативен нотариален акт за собственост е оборена. Прието е, че не са ангажирани каквито и да било доказателства процесният имот да е бил предоставен за стопанисване и управление на СМК – Пловдив, впоследствие на ДФ „Домостроене“ (един от правоприемниците на СМК - Пловдив), преобразувана на „Домостроене“ ЕАД

Прието е, че ответниците по насрещния отрицателен установителен иск не са придобили собствеността върху процесния имот на заявените придобивни основания по изложените по-горе съображения (нищожност на постановеното в полза на наследодателя им реституционното решение на ОСГЗ).

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Подлежи ли на косвен съдебен контрол за законосъобразност влязло в сила решение по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ, когато ответник по иска е правоприемник на държавата?

2. Притежава ли ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, възможност да се защитава с възражение, че възстановеният имот не е би собственост на ищеца/наследодателя на ищеца към образуване на ТКЗС, ако самият той не заявява права върху същия имот към образуване на ТКЗС.

3. Следва ли да бъде доказано по несъмнен начин наличието на воля от страна на принципала при преобразуване на държавно предприятие в търговско дружество, съотв. при преобразуване на търговско дружество, процесният имот да премине към новообразуваното търговско дружество и правоприемниците на последното.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос, тъй като същият е разрешен в съответствие със задължителната и незадължителна практика на ВКС, формирана във връзка с тълкуването и прилагането на чл. 17, ал. 2 ГПК.

С Тълкувателно решение №5 от 14.01.2013г. по тълк.дело №5/2011г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че при спор за собственост държавата не е обвързана от постановен административен акт по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността върху недвижим имот, тъй като не е участник в административното производство по издаването му, и върху такъв акт е допустимо упражняването на косвен съдебен контрол по чл.17,ал.2 от ГПК, както и че косвеният съдебен контрол е недопустим само когато върху административният акт е упражнен пряк съдебен контрол по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ – тъй като държавата участва, чрез своите органи, в административното производство по обжалване на акта. В решение № 67 от 10. 04. 2014 г. по гр. д. № 5615/2013 г. на ВКС, 1 г.о. е прието, че държавата е трето лице за производството пред административния орган, ако актът не е бил обжалван, поради което в този случай е допустим косвен съдебен контрол в гражданското производство в пределите, посочени в чл. 17, ал. 2 ГПК - за валидност и материална законосъобразност на административния акт. Посочено е, че това се отнася и за лицата, които черпят права от държавата, тъй като те не могат да имат повече права от праводателя си. Идентични са и изводите в решение № 96 от 27. 06. 2016 г. по гр. д. № 4487/2014 г. на ВКС, 2 г.о.

Изводите на въззивния съд са съобразени напълно с практиката на ВКС. Прието е, че реституционното решение от 2009 г., постановено по ЗСПЗЗ, от което черпят права ищците – решени № 294-2/21. 05. 2009 г. на ОСЗГ – Пловдив, е влязло в сила като необжалвано, по отношение на същото не се е развило производство по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, в рамките на което да е упражнен пряк съдебен контрол, нито държавата, нито ответното дружество, като правоприемник на държавата, са участвали в административното производство по издаването му, поради което и съгласно чл. 17, ал. 2 ЗСПЗЗ съдът може да упражни инцидентно контрол за законосъобразност на акта – както ако същият се противопоставя на държавата, така и ако се противопоставя на правоприемник от държавата.

Вторият и третият въпрос не представляват общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, обуславящо допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и обсъждането им не би повлияло на изхода на делото. Въззивният съд е приел, че по отношение на ищците не се е осъществило заявеното от тях придобивно основание – реституция по ЗСПЗЗ, не защото към образуване на ТКЗС имотът не е принадлежал на наследодателя на ищците, а защото собствеността върху същия не е възстановена с решение на общинската служба по земеделие. Правото на собственост на дружеството върху процесния имот е призната на евентуално заявеното основание чл. 79, ал1 ЗС – придобивна давност, а не на основание чл. 17а ЗППДОП /отм./.

При този изход на делото жалбоподателите И. А. Г. и Ф. А. И. следва да бъдат осъдени, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплатят на „Индустриален център Тракия“ АД сумата 6000 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговор на касационната жалба.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение