Определение № 748 от 19.10.2012 г. на ВКС по т. д. № 574/2012 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. П. против решение № 60 / 08.07.2010 год. по гр.д.№ 6 / 2010 год. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, с което е потвърдено постановеното на 28.12.2009 год. по ф.д.№ 87 / 2009 год. решение на Софийски градски съд, Търговско отделение ,VІ – 15 състав, с което е отказано вписване в регистъра на вероизповеданията при СГС на заявено от касатора индивидуално вероизповедание, с наименование „ Вестителят, у когото е печата на живия Б. – И. „. Касаторът намира решението неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон – Закон за вероизповеданията, който не само не отрича, а изрично предвижда според страната – чл.2 ал.2 - практикуването на индивидуално вероизповедание. На това изрично посочено право касаторът основава исканата регистрация и доколкото липсва изрична законова забрана за същата. В този смисъл твърди, че Глава ІІІ на Закона за вероизповеданията, уреждаща регистрация единствено на религиозни общности, съдържа празнота, преодолима по тълкувателен път. Обосновава допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Формулираният от касатора правен въпрос касае допустимостта на регистрирането на „ индивидуално вероизповедание „, по реда на Глава ІІІ на Закона за вероизповеданията, изрично уреждаща регистриране на „ религиозните общности „, по смисъла на пар.1 т.2 от ДР на ЗВ. Позовава се на липса на съдебна практика по така поставения въпрос, в който смисъл отговорът би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна, съдържа необходимите съгласно чл.284 ГПК реквизити и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. По допускане на касационното обжалване състав на второ търговско отделение на ТК на ВКС съобрази следното: За да потвърди решението, с което е оставено без уважение искането на Т. П., за регистриране на „ индивидуално вероизповедание „, с наименование „ Вестителят, у когото е печата на живия Б. – И. „, въззивният съд се е аргументирал разграничавайки правото на индивидуално вероизповедание - в смисъл на формиране и изразяване на верско убеждение, упоменато в чл.2 ал.2 от Закона за вероизповеданията, от правото на създаване или участие в религиозна общност, като различни форми на упражняване на правото на вероизповедание, по смисъла на чл.5 ал.1 от закона. С оглед уредената от Глава ІІІ на ЗВ регистрация, приложима единствено за учредяването на религиозни общности и техните поделения, като форма на упражняване на правото на вероизповедание, съдът е приел искането за регистриране на индивидуално вероизповедание за неоснователно. Касаторът счита, че изричната регламентация на регистрацията на религиозни общности и техните поделения не изключва регистрация на индивидуално вероизповедание, като последното би гарантирало упражняването на индивидуалното право на вероизповедание, предоставяйки възможност на регистриралия го тепърва да привлича съмишленици, без страх от преследване или ограничения, т.е. да би било основа за свободно сформиране на бъдеща религиозна общност. Макар и правен, по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК вр. с т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, като включен в предмета на спора и обусловил решаващите изводи на съда за отхвърляне искането на касатора, въпросът не обуславя допускане на касационното обжалване на въззивното решение, тъй като не е обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 вр. с т.4 от посоченото Тълкувателно решение. Не е налице противоречива съдебна практика или непротиворечива, но подлежаща на преодоляване или осъвременяване такава, по тълкуване обхвата на регистрацията по реда на Глава ІІІ от Закона за вероизповеданията във връзка с Глава 49 от ГПК и конкретно – приложението й единствено за „ религиозни общности и техните поделения „, нито са налице основания да се приеме, че Законът за вероизповеданията в тази си част съдържа непълна, неясна или противоречива уредба. Ясни и последователни, в съответствие с разума и духа му в цялост, са разпоредбите на Глава ІІІ „ Регистрация „ на Закона за вероизповеданията: на регистрация подлежи именно религиозната общност, с оглед нуждата от нейното персонализиране ,за придобиване правосубектност на юридическо лице, каквато именно придава уредената от закона регистрация. Наличието на общност, споделяща общи възгледи, но и предпоставяща формиране на колективна воля, като резултат от упражняваната индивидуална воля на отделните членове на общността, обуславя персонализирането й по формален и публичен ред, както с оглед организация и управление на самата общност / структура, представителство / и гарантиране на справедливото и демократично упражняване индивидуалната воля на членовете на общността в самата нея / устав /, така и с оглед регламентиране отношенията й с трети лица и Държавата. Както правилно е посочил и въззивният съд, правото на касатора да формира и изповядва индивидуалното си „ вероизповедание „, като съвкупност от верски убеждения и принципи, съгласно пар.1 т.1 от ДР на ЗВ, не е препятствано от липсата на регистрация. В. нормата на чл. 14 ЗВ относно регистрацията на религиозна общност е диспозитивна, т.е. регистрацията е решение, а не задължение на религиозната общност и доколкото същата желае да се ползва от статута на юридическо лице и предвидените в ЗВ специфични права / чл. 26, чл.27, чл. 30 и др. /. В аспект на наведените от касатора аргументи в полза на допускането й следва да се посочи, че регистрацията не гарантира защита на правото на вероизповедание, в случай на упражняването му в ущърб на националната сигурност, обществения ред, народното здраве, морала или правата и свободите на други лица / чл.7 ал. 1 ЗВ / или за преследване на политически цели / чл.7 ал.2 ЗВ /, които са единствено предпоставките за ограничаване правото на вероизповедание, вкл. индивидуалното / чл.7 ал.3 вр. с чл.3 ал.2 от ЗВ /. С оглед горното, Върховен касационен съд, второ търговско отделение