Определение № 141 от 01.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4490/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Н. А. Н., срещу въззивно определение № 2520 от 05.07.2022 г. по в.гр.д. № 1425/2022 г. на Варненския окръжен съд. С него е оставена без уважения подадената от Н. Н. частна жалба срещу определение № 6640 от 20.06.2022 г. по гр.д. № 1456/2021 г. по описа на Варненския районен съд, с което на основание чл. 129, ал.3 ГПК е върната подадената от Н. А. Н. искова молба, с която е предявен срещу ТОЛЕК Б. или срещу Министерство на транспорта, в евентуалност срещу д-р К. иск за осъждане на ответниците да му заплатят обезщетение за вреди от непозволено увреждане. В частната касационна жалба са изложени оплаквания за неправилност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. Според жалбоподателя същото е постановено от предубедени съдии, които не си дават отвод и саботират делото. Твърди, че никой от определените и назначени от съда адвокати по реда на чл. 25 ЗПрП не се е свързвал с него, не е посещавал постоянния му адрес, а съдът пише лъжи, умишлено не качва входящите документи от адвоката, поради което той не може да вземе становище. Счита, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Жалбоподателят в настоящото производство е сезирал съда с иск за вреди от непозволено увреждане в резултат на това, че му се приписва заболяване, каквото той счита, че няма. Претендирал е обезщетение в размер на 1 лв. В исковата молба е заявил, че ще посочи ответника по иска с помощта на адвокат, като искът ще бъде насочен или срещу ТОЛЕК Б., или срещу Министерството на транспорта. С определение от 11.10.2021 г. на ищеца е предоставена правна помощ под формата на процесуално представителство на основание чл. 23, ал.4 вр. с чл. 21, т.2 и т.3 ЗПрП. С определение от 21.10.2021 г. за представител на ищеца е назначена адв. М. К.. Със същото определение исковата молба е оставена без движение и на ищеца са дадени конкретни, точни и ясни указания да отстрани констатираните в нея нередовности. Определението е съобщено на ищеца чрез назначения пълномощник адв. К. на 28.10.2021 г. С молба от 04.11.2021 г. същата е уведомила съда, че след като се е свързала с ищеца е изготвила уточняваща молба, която му е била изпратена на ел. поща с указания предостави информация, необходима за конкретизиране на обстоятелствата, на които се основава претенцията му, но тъй като ищецът не е осъществил обратна връзка с нея, е в невъзможност да изпълни указанията в срок. Направила е искане за удължаване на срока за отстраняване нередовностите на исковата молба, което е уважено от съда. С друга молба от 15.11.2021 г. адв. К. е уведомила съда, че не може да изпълни вменените й задължения поради това, че ищецът й заявил, че не е взел решение дали ще ползва адвокатска защита за осъществяване на процесуално представителство, след което не се е свързал с нея. На 13.07.2021 г. ищецът е депозирал становище, с което е поискал назначеният му служебен представител да бъде заменен с друг, тъй като адв. К. не притежавала необходимата компетентност за оказване на качествена правна помощ. С определение от 29.11.2021 г. съдът е назначил за особен представител на ищеца адв. Св. В., на когото също е съобщил указанията за отстраняване на нередовностите на исковата молба. С молба от 16.12.2021 г. същият е уведомил съда, че поради заболяване е в невъзможност да изпълни задълженията си като процесуален представител. С определение от 30.12.2021 г. съдът е назначил за особен представител на ищеца Н. адв. Хр. Б., на когото е съобщил указанията за отстраняване на нередовностите в исковата молба. Междувременно, на 06.11.2021 г. ищецът е изпратил по електронен път уточняваща молба, в която е посочил, че преминава от осъдителен към установителен иск с предмет установяване, че документ с рег. № 3/06.01.2021 г., издаден от д-р К., е с невярно съдържание в някои части, а именно” Основанието за освидетелстване е т.58 и т.52”, както и в частта „… което е причина за явяването Ви на ТЕЛК”. Посочил е, че насочва иска си срещу „Транспортен диагностично-консултативен център” Е. [населено място], и д-р К. в качеството й на председател на ТОЛЕК. Формулирал е петитум: 1. Да се приеме за установено, че ищецът няма заболяване, което да отговаря на т.52 от Наредба № 3/2011 г. на Министерство на транспорта; 2. Да се приеме за установено, че ищецът няма заболяване, което да отговаря на т. 58 от същата наредба; 3. Да се приеме за установено, че наличието на ТЕЛК не е основание за явяване на ТОЛЕК; 4. Да се установи неистинност на документ на ТОЛЕК Б. от 06.01.2021 г., адресиран до него. Обосновал е правния си интерес от предявените искове с възможността след това да предяви иск за неимуществени вреди, тъй като му се приписват много заболявания. С молба от 24.01.2022 г. ищецът е направил отвод на докладчика по делото съдия К. Василева който е приет. Делото е било преразпределено на друг съдия- съдия Г. Илиева. След отмяна на постановеното от нея прекратително определение и връщане на делото на Районен съд-Варна за продължаване на съдопроизводствените действия, същата се е отвела от разглеждане на делото. Делото е преразпределено на случаен принцип на съдия Е. Николова. С разпореждане от 14.03.2022 г. исковата молба отново е оставена без движение, като на ищеца са дадени указания да посочи дали поддържа искането си предоставяне на правна помощ и е предупреден за неблагоприятните последици при неоказване на съдействия на назначения процесуален представител, както и при неотстраняване на нередовностите в срок. Следва нова молба от Н. А. Н. до съда, в която посочва, че поддържа молбата си за правна помощ, но е в невъзможност да отстрани нередовностите в нея, тъй като „съдът продължава да назначава адвокати, неспечелили и едно дело”. С разпореждане от 26.03.2022 г. исковата молба е оставена за пореден път без движение и на ищеца са дадени конкретни указания за привеждането й в съответствие с изискванията за редовност. На 28.03.2022 г. ищецът е изпратил по електронен път уточнавяща молба, в която е посочил, че многото назначени от съда процесуални представители не могат да посочат надлежен ответник, тъй като „не им стигат компетенциите”. Заявил е също, че оттегля изменението на исковата молба от осъдителен към установителен иск и предявява осъдителен иск за сумата 5 001 лв. Направил е искане за замяна на определения му служебно процесуален представител. С определение от 10.04.2022 г. съдът е освободил адв. Х. Б. като процесуален представител на ищеца. С определение от 03.05.2022 г. за такъв е назначен адв. Д. Д.. На 18.05.2022 г. адв. Д. Д. е подал молба за освобождаването му като процесуален представител на ищеца поради невъзможност да изпълни указанията на съда, тъй като ищецът не оказва съдействие за уточняване на обстоятелствата на иска. С разпореждане от 29.05.2022 г. съдът отново е оставил исковата молба без движение и отново е дал конкретни указания за отстраняване на констатираните в нея нередовности. На 01.06.2022 г. ищецът е подал молба, в която отново преповтаря разбирането си, че съдът умишлено му назначава такива адвокати, които не са в състояние да изпълнят указанията във връзка с привеждане на исковата молба в съответствие с изискванията на ГПК. С определение № 6640 от 20.06.2022 г. Варненският районен съд, след като е констатирал, че въпреки предоставената правна помощ и многократната замяна на определените процесуални представители на ищеца, както и неколкократното предоставяне на възможност за отстраняване на нередовностите на исковата молба, същите не са били отстранени, е приел, че са налице предпоставките на чл. 129, ал.3 ГПК и е прекратил производството по делото. Въззивният съд е приел, че определението на първоинстанционния съд е правилно, тъй като исковата молба е била нередовна и констатираните нередовности не са били отстранени от ищеца. Съдът е намерил за неоснователни доводите му за това, че за процесуални представители умишлено са били назначавани адвокати, които „да спъват производството”. Посочил е, че искането на ищеца за предоставяне на правна помощ е било своевременно удовлетворено и по реда на ЗПрП на същия последователно за процесуални представители са били назначени четирима адвокати, които са били освободени от съда по тяхно искане поради невъзможност да изпълнят вменените им задължения поради неоказано от ищеца съдействие. При тези данни настоящият състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателя основания по чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. На първо място, в частната касационна жалба не са посочени правни въпроси, във връзка с които да се преценява наличието на някоя от хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК за достъп до касационно обжалване, нито е обосновано наличието им. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, обуславящ изхода на делото, за който е налице някоя от допълнителните предпоставки: въпросът да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното определение. В случая изложените в частната жалба доводи отразяват субективното убеждение на жалбоподателя, че съдиите от Окръжен съд-Варна и от Районен съд - Варна са предубедени, пишат неверни обстоятелства /лъжи/ и дори не качват молбите на адвокатите, за да може той да вземе становище по тях, но във връзка с тези твърдения няма формулирани конкретни правни въпроси, а касационната инстанция няма задължение да ги извежда от съдържанието на касационната или частната касационна жалба. Непосочването на правен въпрос, обуславящ правните разрешения на въззивния съд, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Не се установява обжалваното определение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2 ГПК. Данните по делото сочат, че Варненският районен съд е положил необходимите усилия да съдейства на ищеца за отстраняване нередовностите на исковата молба. Последователно за процесуални представители на същия са били назначени четирима адвокати, на които са били съобщавани указанията за отстраняване на нередовностите на исковата молба, като е определян нов срок за това. Въпреки това нередовностите на исковата молба не са били отстранени, но не поради допуснато от районния съд нарушение на съдопроизводствените правила, а поради поведението на ищеца, който не е осъществил контакт с назначените му процесуални представители за уточняване на обстоятелствата, на които се основава претенцията му, надлежния ответник и вида на търсената защита, което е довело до фактическа невъзможност процесуалните представители да изпълнят вменените им задължения. По тези съображения въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът.