Определение № 3610 от 20.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1720/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 752/23.01.2023г., подадена от П. В. Б., чрез процесуалния представител адв. Д. К. от АК- Русе, срещу решение № 413, постановено на 12.12.2022г. от Русенския окръжен съд, Гражданска колегия, по в. гр. д. № 506/2022г., в частта, с която след като е потвърдено първоинстанционното решение № 120 от 21.06.2022г. на Районен съд- Бяла, постановено по гр. д. № 20214510101083 по описа за 2021г., е уважен предявеният от А. И. А., действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител К. К. А., срещу касатора частичен иск с правна квалификация чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на непозволено увреждане, причинено от П. В. Б., за което има одобрено споразумение от 01.04.2021г. по НОХД № 88/2021г. по описа на БРС, до размера от 9 000 лв., ведно със законната лихва от деня на увреждането - 22.02.2020г. до окончателното изплащане и са присъдени разноски по делото. В изложението към касационната жалба се поддържа, че в нарушение на съдопроизводствените правила, въззивният съд, при определяне размера на обезщетението за причинените вреди, не е обсъдил наведените от ответника доводи за наличие на съпричиняване. Поддържа също така, че не са обсъдени заключенията на вещите лица по назначените експертизи, в които се извежда, че при ищецът не се наблюдават твърдените от него вредни последици вследствие на увреждането. Излагат се оплаквания, че въззивният съд не е възприел заключението на вещото лице по назначената експертиза, без да изложи мотиви защо не кредитира същото. Поддържа, че в противоречие със задължителната практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, въззивният съд не е обсъдил критериите за определяне на обезщетението, като по този начин не е мотивирал възприетият от него справедлив размер на обезщетението в процесното решение. Навежда довод, че съдът е постановил неправилно решение, основавайки изводите си относно размера на дължимото обезщетение единствено на свидетелските показания на лица заинтересувани от изхода на делото - роднини на потърпевшия, както и класен ръководител, които познава него и цялото му семейство. Поддържа също така, че обжалваното решение е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба А. И. А., действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител К. К. А., чрез процесуалния представител адвокат А. Н., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с влязло в сила определение на Районен съд - Бяла по НОХД № 88/2021г., е одобрено споразумение за прекратяване на наказателното производство, по силата на което П. В. Б. е признат за виновен в това, че на 22.02.2020г. в [населено място], обл. Русе извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като на публично място пред магазин на „Максиматранс-М“ ЕООД псувал, обиждал и нанесъл удари на А. И. А. като с извършеното Б. осъществил състава на престъпление по чл. 325, ал. 1 НК и е осъден на шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено на осн. чл. 66, ал. 1 НК за изпитателен срок от 3 години, както и му е определено наказание обществено порицание. От заключението на вещите лица - магистър психолог и логопед, по назначена и приета от първоинстанционния съд комплексна съдебна експертиза, е установено, че случилото се на 20.02.2020г. е повлияло на А. А. в негативен аспект, имал е безсъние, висока степен на тревожност, безпокойство и страхове, преодолени към настоящия момент благодарение на семейната подкрепа и оказаната психологична помощ след инцидента. Посочено е, че според експертизата в бъдеще при определени обстоятелства са възможни проявления на преживяното силно стресогенно събитие под формата на спомени, кошмари или др. Констатирано е, че вещите лица са дали заключение, че не е налице говорен дефект – заекване, докато при изслушването на вещото лице логопед в съдебно заседание, същото е уточнило, че при разговора с ищеца е установила тонично заекване, което може да е вследствие на преживяното и което не е възможно да се симулира. Посочено е, че поради наличието на противоречия в експертизата във въззивното производство е назначена съдебно-психиатрична експертиза. В заключението по СПЕ е посочено, че заекването е заболяване по МКБ 10 с код F98.5, за което диагноза може да бъде поставена единствено от медицинско лице. Констатирано е, че вещото лице - психиатър е установил, че при А. А. е налице удължаване на звуци и срички, накъсващи ритмичния поток на речта. Посочено е, че дизритмията е леко изразена и не е съпътствана с придружаващи движения на лицето и/или друга част от тялото, които да съвпадат по време с удължаването, поради което не може да се постави диагноза F 98.5, но е налице увреждане на плавността на речта, водещо до занижена самооценка на ищеца и същото е резултат от повишената тревожност и страхово-депресивни преживявания по време и след инцидента на 20.02.2020г. От писмена справка от ПГ „П. В.“ Бяла, изходяща от класния ръководител на А. А., е констатирано че след м. февруари 2020г. детето е с нарушена темпоритмична организация на речта, изразяваща се в силно заекване при четене като то осъзнава проблема и това води до притеснение, понякога и до отказ при четене и говорене. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел от правна страна, че са налице елементите от състава на непозволеното увреждане съгласно чл. 45 ЗЗД, тъй като по делото е безспорно установено, че Б. е осъден по НОХД № 88/2021г. на БРС за престъпление по чл. 325, ал. 1 НК, извършено на 22.02.2020г. в [населено място], обл. Русе, като на публично място псувал, обиждал и нанесъл удари на А. И. А.. Посочено е, че съгласно чл. 413, ал. 2 НПК влезлите в сила присъди, решения, определения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли е деянието, виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието като изрично разпоредбата на ал. 3 от същия член постановява, че тази задължителност се прилага и за актовете на районния съд, постановени по глави двадесет и осма и двадесет и девета, поради което правните последици на определението на БРС по НОХД № 88/2021г., с което е одобрено споразумение за извършеното от Б. деяние, се приравняват на влязла в сила осъдителна присъда. Посочено е, че съгласно чл. 300 ГПК последната е задължителна за съда, който разглежда последиците от деянието, относно това дали е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Прието е, че от съдебно-психиатрична експертиза се установява наличието на дизритмия на речта на ищеца, която макар и да не може да се диагностицира като заекване по смисъла на МКБ 10, представлява вид увреждане на плавността на речта, в който смисъл е и справката от класния ръководител. Изложени са съображения, че преживеният стрес в резултат на инцидента и появилото се говорно увреждане са довели до депресивни тревожни състояния у пострадалия, които се засилват при стресогенни ситуации и влияят негативно върху качеството му на живот и отношенията му с други връстници, особено в пубертета. Посочено е, че заключението на вещото лице - психиатър, е компетентно, пълно и обективно, а по отношение на говорния дефект заключението по приетата от районния съд комплексна съдебна експертиза не се кредитира от съда, тъй като доколкото заекването представлява заболяване по глава пета „Психични и поведенчески разстройства“, вещите лица психолог и логопед не разполагат с компетенции да поставят подобна диагноза. Прието е, че предявеният иск е основателен като съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост. Изложени са мотиви, че от приетите по делото доказателства се установяват предизвиканите у пострадалия стрес, страх и тревожност, които едно дете в пубертета преодолява по-трудно в сравнение с възрастен. Установено е настъпилото говорно увреждане, което е в причинна връзка с инцидента, не е отминало и към настоящия момент, не е възможно да се прогнозира евентуалното възстановяване, проявява се при стресови ситуации и създава неудобство и затруднения за пострадалия при общуването, същевременно предвид тежестта на увреждането не може да се постави диагноза за заболяване F98.5 по МКБ 10. Прието е, че с оглед възрастта на пострадалия, характера и вида на увреждането и установените болки, страдания и стрес, които е преживял, претърпените от него неимуществени вреди следва да се репарират със сумата от 9 000 лева, който размер съответства най-пълно на критерия за справедливо обезщетение по чл. 52 ЗЗД. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по тълк.дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Обективираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК оплаквания за неправилност на въззивното решение не са годни да обусловят ангажиране на компетентността на ВКС по спора, доколкото същите са релевантни за фазата на разглеждане на касационната жалба по същество в случай на нейното допускане, но не и за настоящия стадий на селектиране на касационните жалби, за който е от значение посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/ 2009г. на ОСГТК). Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че отговорът на исковата молба не обективира възражение за съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД (според т. 4 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д.№ 1/13г. на ОСГТК възраженията на отговора по правило се преклудират с отговора на исковата молба по чл.131, ал.1 ГПК), поради което и въззивният съд не е дължал произнасяне по такова. Във връзка с оплакванията на касатора по отношение на кредитирането от въззивния съд на приетите по делото заключения на вещите лица, следва да се има предвид, че начинът, по който съдът цени заключението на вещото лице, е регламентиран достатъчно ясно и точно в разпоредбата на чл. 202 ГПК. В този смисъл е и константната практика на ВКС от която въззивният съд не се е отклонил, а именно, че заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено от съда наред с всички доказателства по делото. По отношение на критериите, по които се определя конкретния размер на обезщетението по справедливост, въззивният съд е изложил подробни съображения, които напълно съответстват, на дадените задължителни указания по изясняването и прилагането на принципа на справедливост в ППВС 4/68г. при определяне на размерите на обезщетенията за неимуществени вреди. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е посочил кои факти и обстоятелства приема за установени от събраните по делото доказателства, след което е посочил кои от тези факти и обстоятелства имат съществено значение за определяне размера на дължимото обезщетение. При това следва да се отбележи, че детайлен анализ на всяко едно от тези обстоятелства или само на някои от тях е необходим само ако е налице оспорване значението на конкретни обстоятелства за определяне на обезщетението, а в случая подобно оспорване не е налице. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че решението на въззивния съд следва да бъде допускано до касационно обжалване като очевидно неправилно. Според установените в практиката на ВКС критерии решението на въззивен съд може да бъде определено като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, когато тази неправилност е видима от самия прочит на същото. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от неговото съдържание, без при това да се извършва анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, освен ако същите не са посочени в решението. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Подобни констатации по отношение на обжалваното решение на Софийския апелативен съд при протича на същото не се установяват – всички факти, на които касаторът се позовава, са съобразени от въззивния съд, преценени са правните последици от тяхното осъществяване и същите са подведени към приложимата правна норма. С оглед изхода на спора и направеното искане на адвокат А. Н., пълномощник на ответника по касация, следва да и се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. на основание чл. 38 ЗА. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение