Определение № 5829 от 15.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4718/2025 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. Д. П. срещу определение на Софийски градски съд /СГС/ № 18474 от 01.10.2025 г., постановено по ч.гр.д. № 10506/ 2025 г., с която е потвърдено определение на Софийски районен съд /СРС/ от 18.07.2025 г. по гр.д.№ 37786/ 2025 г. и по този начин е прекратено производството по предявените от касатора срещу Институт по философия и социология искове за отмяна на заповед № РД-15-122/ 20.02.2023 г. на директора на Института и за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер 80 810,14 лв. Жалбоподателят счита за неправилни изводите на въззивния съд, че заведеното дело е идентично с друго такова между същите страни, на същото основание и със същото искане /гр.д. № 19052/ 2023 г. на СРС/. Исковата молба по едното дело се позовавала на чл.344 ал.1 КТ, а тази по другото - на чл.73 и 74 ал.1 ЗЗДискр. Искането не само се основавало на различни закони, но ставало дума за две несъотносими съдопроизводства – гражданско, по КТ и ГПК, и административно, по ЗЗДискр и АПК. Основанията в двете искови молби били напълно различни, различен бил и размерът на претендираните обезщетения в двете производства. Не можело да се приеме, че са налице условията по чл.126 ал.1 ГПК, защото увеличаването на размера на претендираното обезщетение в осъдителния иск по настоящето производство съставлявало дело за присъждане на първоначално непредявената част от вземане, предмет на дело по вече висящ частичен иск. В нарушение на принципа на диспозитивното начало в гражданското съдопроизводство съдът подменил предмета на делото, като постановил, че жалбоподателят е предявил искове по чл.344 ал.1 КТ, докато предявените искове били по чл.73 и чл.74 ЗЗДискр. Съдът злоупотребил с принципа на служебното начало и не се произнесъл по искането да извърши проверка дали делото не е подведомствено на административните съдилища, без да се позове на законово основание за това пренебрегване. Съдът пренебрегнал и доводите на жалбоподателя, основани на влязлото в сила решение № 4992/ 14.05.2025 г. на ВАС, V отд., оставящо в сила решение № 21145/24.10.2024 г. на АССГ и решение № 180/ 11.06.2024 г. на Петчленен състав на КЗД. Затова жалбоподателят претендира обжалваното определение да бъде отменено. В допълнително представеното от него по указания на съда изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са изложени твърдения, че обжалваното определение противоречи на еднозначната практика на ВКС, защото „… се основана на злоупотреба със служебното начало (чл. 7 от ГПК) в ущърб на диспозитивното начало (чл. 6 от ГПК), привидно по силата на закона (чл. 5 от ГПК).“. Твърди се също, че „ …точното прилагане на закона изисква както обективно. така и субективно съвпадение на петитума и основанията в двете Искови молби, като необходимо условие за прилагане на чл. 126, ал. 1 от ГПК …“ и че „… частната касационна жалба поставя проблема за съотнасяне на диспозитивното и служебното начало, заради законността в случаите на спор за административна / гражданска подведомственост, съответно, приложение на АПК/ГПК и ЗЗДискр/КТ при влязло в сила Решение на ВАС, установило нарушение на дискриминация при упражняване правото на труд по ЗЗДискр…“. Правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК не е формулиран. Изложени са твърдения, за вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на обжалваното определение, защото СГС не извършил предварителна проверка по чл.15 ал.1 и 2 ГПК за гражданска или административна подведомственост на спора, от която произтича подсъдността и защото подменил петитума на исковата молба, по която е образувано настоящето производство, от такъв по ЗЗДискр и АПК в такъв по КТ. Ответната страна Институт по философия и социология – БАН оспорва частната жалба. Твърди, че В. П. е предявил искове по чл.344 КТ относно същата заповед за уволнение, по които е образувано гр.д.№ 19052/ 2023 г. на СРС, все още висящо. Гр.д. № 37786/ 2025 г. на СРС било по – късно образуваното и затова то правилно било прекратено. Налице бил пълен идентитет, обективен и субективен, между двете производства. Поддържа, че касационното обжалване е факултативно и се допуска само когато въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос, повдигнат от касатора. Жалбоподателят не формулирал въпрос, който да е от значение за решаването на делото, не било изпълнено изискването на чл.280 ал.1 ГПК и не следвало да се допуска касационно обжалване. Поддържа също, че не е налице и противоречие с практиката на ВКС, защото съставът на въззивния съд правилно приложил разпоредбата на чл.126 ГПК. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Делото е образувано пред Административен съд – София град /АССГ/ въз основа на искова молба, подадена от В. Д. П. срещу Институт по философия и социология – БАН, предявени са два иска - за отмяна на заповед № РД-15-122/ 20.02.2023 г., издадена от директора на Института, с която е прекратено трудовото правоотношение между страните, и за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер 80 810,14 лв /на база размер на трудовото му възнаграждение в предшестващия пълен отработен месец 2 566,50 лв за период 19.02.2023 г. – 09.06.2025 г./ със законната лихва. АССГ счел, че не е компетентен да разгледа спора, прекратил производството пред си и изпратил исковата молба на СРС. С определение от 18.07.2025 г. по гр.д.№ 37786/ 2025 г. СРС върнал исковата молба като просрочена. С обжалваното в настоящето производство определение на въззивния СГС преграждащото определение на първата инстанция е потвърдено, макар по различни съображения. Въззивният съд счел, че СРС неправилно се позовал на чл.344 ал.4 КТ. Тази разпоредба предвиждала 3-месечен срок за разглеждане на иска от съда, а не установявала срок за предявяване на исковата молба. Давностен срок за оспорване на уволнението бил предвиден в чл.358 КТ, но при констатация за изтичането на този срок исковете следвало да бъдат отхвърлени като неоснователни, а не производството да бъде прекратено. Въпреки това СГС потвърдил преграждащото определение, като намерил основание за това в разпоредбата на чл.126 ал.1 ГПК. Констатирал, че пред СРС вече били предявени искове по чл.344 ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ за отмяна на заповед № РД-15-122/ 20.02.2023 г. на директора на Институт по философия и социология – БАН, с която е прекратено трудовото правоотношение на ищеца на основание чл.328 ал.1 т.10 пр.2 КТ; за възстановяване на ищеца на заеманата от него длъжност; и за осъждане на ответника за заплащане на обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа /гр.д. № 19052/ 2023 г. на СРС/. Предметът на производството по гр.д. № 37786/ 2025 г. на СРС се припокривал с този, който се разглеждал от СРС по гр.д. № 19052/ 2023 г. и на основание чл.126 ал.1 ГПК производството по по-късно заведеното дело подлежало на прекратяване. Така мотивираният въззивен съдебен акт не следва да бъде допуснат до касационен контрол, тъй като няма вероятност да е нищожен, недопустим или очевидно неправилен. Доводите, с които касаторът обосновава тези пороци, не могат да бъдат съотнесени към валидността и допустимостта на акта, нито до квалифицирането му като очевидно неправилен. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая касаторът се позовава на процесуални нарушения, въз основа на каквито обжалваният акт не може да се окачестви като „очевидно неправилен“. Твърденията, че съдът не извършил проверка за гражданска или административна подведомственост на спора и че неправилно квалифицирал спорното право по КТ, вместо по ЗЗДискр, нямат отношение и към валидността и допустимостта на обжалваното определение. То е издадено от надлежен орган в съответната форма и е подписано, като мотивите му са разбираеми и произнасянето е в рамките на искането – за отмяна на преграждащото първоинстанционно определение, което искане е отхвърлено. Твърдените от частния касатор пороци на акта са относими към неговата правилност, но те не са основание за допускане на касационен контрол. Затова не са налице предпоставките по чл.280 ал.2 ГПК и касационно обжалване на това основание не може да бъде допуснато. То не може да бъде допуснато и на основание чл.280 ал.1 ГПК, тъй като касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на посочената разпоредба, както основателно възразява ответната страна в отговора срещу частната касационна жалба. Както е изяснено в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, поставянето на такъв въпрос е ангажимент на касатора. Върховният касационен съд не може служебно да повдига правен въпрос в случаите по чл.280 ал.1 ГПК, по който обжалването да бъде допуснато, тъй като това би било в нарушение на принципа на диспозитивното начало и би довело до недопустимо подпомагане от съда на една от страните в процеса. По изложените съображения съдът намира, че няма основание за допускане на обжалвания акт до касационен контрол и