Определение № 4015 от 22.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3902/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответницата по иска С. В. Б., чрез адв. Л. В., срещу решение № 83 от 19. 04. 2024 г. по в. гр. д. № 196/2023 г. на ОС – Шумен в частта потвърждаваща решение № 419 от 08. 07. 2020 г. по гр. д. № 635/2019 г. на РС – Шумен в частта му, с която съдът е признал за установено, по предявения от В. И. Д., починала в хода на производството, на чието място са конституирани, на основание чл. 227 ГПК, наследниците й по закон К. К. К. и И. К. К., против С. В. Б. отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, че С. В. Б. не е собственик на 1/3 идеална част от поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 1152 кв.м., находящ се в м. „С.“, [населено място], както и от построената в имота вилна сграда с площ от 44 кв.м., нанесена като обект с идентификатор ***по КККР на [населено място] и от подобренията и приращенията в имота. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставен процесуалноправен въпрос. Подаден е отговор на касационната жалба от ищците К. К. К. и И. К. К.-С., чрез адв. Л. В., с който са развити съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото. Третото лице помагач С. П. Й. не е подал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, прие следното: Делото е образувано по предявен от В. И. Д. срещу С. В. Б., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, иск за признаване за установено в отношенията между страните по делото, че ответницата не е собственик на процесния имот. Правният интерес от иска е обоснован с твърдението на ищцата, че същата е собственик, на основание наследяване на родителите си и договор за покупко-продажба, на 1/3 идеална част от процесния имот. Ответницата е заявила като главно придобивно основание договор за покупко-продажба на имота - сключен с н.а. № 35/2010 г. и на вилната сграда – сключен с н.а. № 62/2010 г., а като евентуално – придобивна давност. Въззивното решение е влязло в сила в частта, с която е обезсилено като недопустимо първоинстанционното решение в частта по предявения отрицателен установителен иск за собственост над 1/3 ид.ч. до 3/3 ид.ч., т.е. за 2/3 идеални части, и в тази част исковото производство е прекратено. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с н.а. № 162/13. 05. 1968 г. И. И. Ч., баща на починалата ищца В. И. Д., е придобил, на основание договор за покупко- продажба, лозе от 1200.00 кв.м., ведно с вила, кладенец и др. подобрения, находящ се в местност „С.“ в землището на [населено място], при граници: наследниците на В. Д., наследници на Г. Г., В. и В. Г. Ж., И. Н., път и място на продавачите А. и П. В., отнето им от ТПС-комисия. Имотът по н.а. № 162/1968 г. е идентичен с имот пл. № ***по земеустройствения план на местността „С.“ от 1964 г., както и с процесния поземлен имот с идентификатор идентификатор ***по КККР на [населено място], с площ от 1152 кв.м. Разликите в квадратурите (1200 кв.м. и 1152 кв.м.) се дължат на извършени сделки без геодезически измервания и скици. Процесният имот обаче не е идентичен с имота по н.а. № 120/1995 г., с който И. И. Ч. - баща и В. С. Ч. са дарили по 1/3 ид.ч. на В. И. Д. и Й. И. И. от лозе, което е съставлявало имот с пл. № ***-***по земеустройствения план на местността „С.“ от 1964 г. Този имот съставлява поземлен имот с идентификатор ***. И. И. Ч. е починал на 29. 10. 2000 г. и е оставил за наследници дъщеря си В. И. Д., внуците си В. Й. И. и Н. Й. И. – по право на заместване на сина му Й. И. И., починал на 03. 01. 2000 г., както и внуците И. И. Д. и В. И. И. – по право на заместване на сина му И. И. Ч., починал на 7. 05. 1996 г. Наследственият дял на В. И. Д. от процесния имот е 1/3 идеална част. С н.а. № 35/20. 08. 2010 г. ответницата С. В. Б. купува от С. П. Й. поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], с площ от 1152 кв.м., а с н.а. № 62/14. 10. 2010 г. купува от С. П. Й. построената в имота вилна сграда. И по двете сделки продавачът се легитимира като собственик с н.а. № 155/31. 01. 1995 г., с който И. И. Ч. и П. Г. Г. продават на С. П. Й. имота. С влязло в сила решение е отхвърлен предявеният от С. П. Й. срещу И. И. Ч. (баща), В. С. Ч. и ищцата В. И. Д. положителен установителен иск с правно основание чл. 97 ГПК (отм.), за признаване за установено, че С. П. Й. е собственик, на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 155/31. 01. 1995 г., на процесния имот. Исковата молба е вписана на 18. 03. 1996г., а постановеното по делото решение не е вписано в Службата по вписванията – гр. Шумен. Прието е, че С. Й. е купил имота от несобственик – от И. И. Ч. - син, а не от собственика И. И. Ч. – баща. Представени са заверени копия на решение № 144 от 16.03.2000 год. по гр.д. № 656/1996 год. на ШРС, решение от 23.07.2001 год. по в.гр.д. № 657/2000 год. на ШОС и решение № 2173 от 26.06.2003 год. по гр. д. № 2746/2001 год. на ВКС, IV г.о., от които се установява, че решението е влязло в сила на 26. 06. 2003 г. Със заповед № КД-14-27-1126/ 27.05.2010 год. на началника на СГКК - гр. Шумен е отменена предходна заповед № КД-14-27-2086/ 30.08.2006 год., с която С. П. Й. е вписан в КРНИ като собственик на процесния поземлен имот с идентификатор ***. Представените по делото нотариални актове № № 99/2010 г., 101/2010 г., 61/2017 г. и н.а. № 60/2017 г. не следва да се обсъждат, тъй като касаят недвижим имот, находящ се в м. „С.“, с площ от 1311 кв.м., който съставлява поземлен имот с идентификатор ***по КККР, различен от процесния поземлен имот с идентификатор ***. Декларация по чл. 14 от ЗМДТ за процесния недвижим имот е подадена от ищцата, която до 31. 12. 2018 г. е заплащала данък недвижими имоти и такса битови отпадъци. Представена е и данъчна декларация по чл. 14,чл. 27 и §2 от ПЗР на ЗМДТ, подадени от ответницата за процесния имот, както и квитанции за заплатени данъци за имота. От показанията на свидетелите С. А., Г. М. и Н. С., ангажирани от ищцата, се установява, че от 12 години в имота и вилата е допуснат да живее свидетелят С. А. без да плаща наем, но като пази имота. Бил поканен да живее в имота от В. Д.. През тези години е идвала единствено ищцата, за да събира лапад, а през последните години – синът на В.. Имотът бил ограден с мрежа, но от около 3-4 години ограда няма. Същите факти се установяват и от показанията на св. Г.М., който от около 10-12 години притежава имот в съседство с процесния. Сочи, че откакто е купил имота си знае, че процесното място е на В. Д. и други хора не са идвали и не са спорили за него. Твърди, че в началото имотът бил ограден, но сега няма ограда. Според показанията на св. Н. С., майка й и В. Д. са първи братовчедки, поради което свидетелката често ходила до процесния имот. Сочи, че ищцата В. Д. е сеела в имота зеленчуци, има дюля и круша, а вода са взимали от кладенеца. Към момента в имота живее С.. Твърди, че никой не е предявявал претенции към мястото. Излага, че преди ищцата родителите й са обитавали процесното място до смъртта си. От показанията на свидетелите на ответницата е прието за установено, че свидетелят Н.В. е посетил имота веднъж, преди 6-7 години, за да прецени възможността за построяване на сграда. В имота имало барака - „съборетина“ и същият бил неподдържан. Според показанията на свидетеля И., същият посетил имота преди закупуването му от ответницата през 2010 г., за около 10 минути, но не се наел да строи там сграда. След няколко години пратил две момчета в имота за почистване на двора. Свидетелят П. е посещавал имота два пъти – през 2011 г. и 3-4 години преди предявяване на настоящия иск. Имотът бил неподдържан и изоставен. Според тримата свидетели в имота нямало ток и вода. Според показанията на свидетелката В. И., която е била във фактическо съжителство с продавача на ответницата С. Й., последният купил имота от бащата на свидетелката И. Ч. – син. В имота баща й гледал прасета, имало прокарани ток и вода, от 1996 год. имотът се стопанисвал от С. Й. и никой не е имал претенции към имота до 2010 год., когато го продал на ответницата. Не отрича, че в имота са живеели и баба й и дядо й, но заявява, че имотът е принадлежал на С.. Сочи, че заедно със С. са засели овошки и стопанисвали имота. Според показанията на свид. М.М., С. Й. закупил процесния имот от бащата на съжителката си (свид. В. И.), сеел в имота овошки, предимно сливи. Сочи, че в имота имало ток, но кабелите били отрязани. Твърди, че имало и кладенец, който бил запушен около 2000 година. Сочи, че като ходил в имота не е виждал някой да обитава постройката. Въз основа на заключението на повторната СТЕ, назначена по указания на ВКС, съдът е приел за установено, че процесният имот с идентификатор ***е идентичен с имотите описани в нотариални актове № № 162/1968 г., № 155/1995 г., № 35/2010 г., 62/2010 г. но не е идентичен с имотите по нотариални актове № № 120/1995 г., 99/2010 г., 101/2010 г. Описаният в нотариален акт № 120 от 21.09.1995 г., т. IX, дело 4018/1995 г. имот съответства на ПИ с идентификатор ***. На 19. 09. 2021 г. е починала ищцата В. И. Д. и е оставила за законни наследници децата си К. К. К. и И. К. К. - С. и И. К. К., конституирани като ищци. С предварителен договор от 16. 10. 2023 г. В. Й. И. и Н. Й. И. са обещали да продадат на К. К. К. и И. К. К. – С. собствените си идеални части от процесния недвижим имот в едногодишен срок от сключване на договора. От правна страна въззивният съд е приел, че ответницата не е придобила процесния имот на главното заявено придобивно основание – договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 35/2010 г., със С. Й.. Това е така, защото с влязло в сила съдебно решение е признато със сила на пресъдено нещо в отношенията между С. Й. и И. И. Ч. (баща), В. С. Ч., В. И. Д. и Й. И. И., че С. Й. не е собственик на имота на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 155/1996 г., тъй като договорът е сключен с несобственика И. И. Ч. – син, вместо със собственика И. И. Ч. – баща. Ответницата С. Б., като приобретател на спорния имот от С. Й. след влизане в сила на решението по предходното дело, от една страна, и В. Д., участвала като насрещна страна по предходното дело, от друга, са обвързани от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение. Тоест, със сила на пресъдено нещо е признато за установено между страните, че частният праводател на С. Б. – С. Й. не е бил собственик на продадения имот. Ответницата е купила от несобственик, поради което договорите за продажба, сключени с н.а. № № 35/2010 г. и 62/2010 г. не са породили прехвърлително действие. За недоказано е прието и заявеното от С. Б. евентуално придобивно основание по чл. 79 ЗС – давност. Събраните гласни доказателства не установяват същата да е владяла имота от сключването на договора за продажба на 20. 08. 2010 г. до предявяване на иска на 25. 02. 2019 г., нито е установено праводателят й С. Й. да е владял имота. Напротив, установено е, че ищцата, лично и чрез трето лице С. А. е владяла процесния имот поне 10-12 години преди предявяване на иска и продължава да владее същия и понастоящем. В изложението към касационната жалба се поставя следният въпрос във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: длъжен ли е въззивният съд, съобразно изискванията на чл. 12, чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да отговори на всички доводи във въззивната жалба, като изложи свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, собствени мотиви във връзка с оплакванията и доводите във въззивната жалба. Въпросът не е решен в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС. Въззивният съд правилно е определил спорния предмет, релевантните факти и доказателствената тежест за установяването им. Като инстанция, разглеждаща по същество правния спор, е извършил самостоятелна преценка на относимите доказателства и установените с тях факти. Направил е собствени правни изводи във връзка със спорния предмет, обсъждайки всички относими доводи и възражения на страните. Съобразил се е с правомощията си по чл. 269 ГПК, с уредбата на въззивното производство като ограничен въззив и с указанията на ВКС, дадени в отменителното решение. Обективирал е изводите си в мотивите към решението, които отразяват осъществена правораздавателна дейност по съществото на спора. В останалата си част жалбата и изложението съдържат множество оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, за необоснованост на фактическите изводи и за противоречие с материалноправни норми. Тези оплаквания представляват касационни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което обсъждането им в производството по чл. 280 ГПК е недопустимо. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК се различават от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и наличието им се преценява независимо от правилността/неправилността на въззивното решение. Само в случай на допускане на касационно обжалване на въззивното решение, в производството по чл. 290 – чл. 293 ГПК, касационната инстанция е оправомощена да преценява правилността на въззивното решение. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото, жалбоподателката С. В. Б. следва да бъде осъдена, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на ищците К. К. К. и И. К. К.-С. сумата 1200 лв. разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,