Определение № 1599 от 03.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2977/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 9315/13.04.2023 г., подадена от Н. М. Д., чрез адвокат Т. П., срещу решение № 134 от 07.02.2023 г. по гр. д. № 2214/2022 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 260238 от 20.04.2022 г. по гр. д. № 5154/2018 г. на Районен съд – Варна, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 260352/12.07.2022 г. по делото, в следните негови части: 1. относно способа на извършване на делбата, по силата на който, на основание чл. 353 ГПК, на Н. К. К. е възложен в дял следният недвижим имот: апартамент № 2, находящ се в [населено място], [улица], със застроена площ от 104.50 кв.м, представляващ самостоятелен обект с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-98/10.11.2008 г. на изп. директор на АГКК, разположен в сграда № 1 в поземлен имот с идентификатор *, ведно с прилежащото му избено помещение № 8 с площ от 6.14 кв.м, както и припадащите се 6.7369 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, заедно с 12 кв.м ид. ч. от дворното място, при пазарна стойност на дела в размер на 193 500 лв., за който претенцията за възлагане в дял на Н. М. Д. е отхвърлена; 2. в частта, с която Н. М. Д. е осъдена да заплати на Н. К. К. сумата от 33 724.24 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на делбения апартамент № 2, дължимо за периода от 14.06.2016 г. до 13.06.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 14.06.2021 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 346 ГПК, във вр. с чл. 31, ал. 2 ЗС; 3. в частта относно разпределянето между съделителите Н. К. и Н. Д. на движимите вещи (подробно описани), като първият дял, на стойност 1725 лв., е разпределен на Н. К., а вторият, на стойност 1671 лв., вкл. лек автомобил марка „Ф.“, модел „П.“, е разпределен на Н. Д.; 4. в частта, с която е отхвърлена предявената от Н. Д. срещу Н. К. претенция по чл. 346 ГПК, във вр. с чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение в размер на 5320 лв. за лишаване от ползването, в периода от 10.04.2018 г. до 13.06.2021 г., на делбения апартамент № 15; 5. в частта, с която е отхвърлена претенцията на Н. Д. срещу Н. К. за горницата над присъдената сума от 1465.90 лв. до размера от 1589.20 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на делбения лек автомобил, както и за периода от 10.04.2018 г. до 08.07.2021 г., на основание чл. 346 ГПК, във вр. с чл. 31, ал. 2 ЗС.

Въззивният съд е съобразил, че с влязло в сила решение по гр. д. № 5154/2018 г. на Окръжен съд - Варна е допусната, на основание чл. 34 ЗС, делба между съделителите Н. К. К. и Н. М. Д. на следните вещи:

• апартамент № 2, находящ се в [населено място], [улица] (подробно описан по-горе), при квоти: [ЕГН]/[ЕГН] ид. ч. за Н. К. К. и 19558300/[ЕГН] ид. ч. за Н. М. Д.;

• апартамент № 15, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] (подробно описан по-горе), при квоти: 1/2 ид. ч. за Н. К. К. и 1/2 ид. ч. за Н. М. Д.;

• лек автомобил марка „Ф.“, модел „П.“, с peг. [рег.номер на МПС] (стар peг. [рег.номер на МПС] ), рама № *, двигател №*, при квоти: 1/2 ид. ч. за Н. К. К. и 1/2 ид. ч. за Н. М. Д.;

• движими вещи, намиращи се в държане на Н. К. К., подробно описани в 48 пункта, при квоти: 1/2 ид. ч. за Н. К. К. и 1/2 ид. ч. за Н. М. Д..

В срока по чл. 346 ГПК са предявени за съвместно разглеждане в производството следните претенции:

• предявена от Н. Д. претенция за възлагане по реда на чл. 349, ал. 1 ГПК на делбения апартамент № 2, който, като семейно жилище, й е предоставен за ползване с влязло в сила решение по гр. д. № 12168/2012 г. по описа на Районен съд - Варна, с което е прекратен бракът между страните чрез развод;

• предявена от Н. К. срещу Н. Д. претенция по чл. 346 ГПК, във вр. с чл. 31, ал. 2 ЗС за обезщетение в размер на 36 000 лв. за лишаване от ползването на притежаваните от него [ЕГН]/[ЕГН] ид. ч. от правото на собственост върху делбения апартамент № 2, за периода от 14.06.2016 г. до 13.06.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 14.06.2021 г. до окончателното изплащане на задължението;

• предявена от Н. Д. срещу Н. К. претенция по чл. 346 ГПК, във вр. с чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение в размер на 5320 лв. за лишаване от ползването на притежаваната от нея 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху делбения апартамент № 15, за периода от 10.04.2018 г. до 13.06.2021 г., ведно със законната лихва;

• предявена от Н. Д. срещу Н. К. претенция по чл. 346 ГПК, във вр. с чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение в размер на 3121.32 лв. за лишаване от ползването на притежаваната от нея 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху делбения лек автомобил, за периода от 10.04.2018 г. до 13.06.2021 г., ведно със законната лихва.

По отношение на приложимия способ за извършване на делбата на допуснатите до делба вещи, въззивният съд е приел следното:

След като решението за допускане делбата на съсобствени имоти влезе в сила, съсобствеността реално се ликвидира по един от четирите, предвидени в закона способа: а) чрез съставяне на разделителен протокол по чл. 350 ГПК и теглене на жребий по чл. 352 ГПК; б) чрез разпределяне на съсобствените имоти между съделителите без теглене на жребий по чл. 353 ГПК, когато съставянето на дялове и теглене на жребий е невъзможно или много неудобно; в) чрез изнасяне на имота на публична продан по чл. 348 ГПК, когато се касае до неподеляем имот, който не може да бъде поставен в един от дяловете, и г) чрез поставяне на имота в дял на един съделител по чл. 349, ал. 1 ГПК, когато са налице условията на закона.

Съдът е посочил, че относно поделяемостта на допуснатите до делба два недвижими имота, тяхната площ, състояние и стойност, в първоинстанционното производство е изслушана съдебно-техническа експертиза, с вещо лице Р. П.. Съгласно нея пазарната стойност на апартамент № * възлиза на 194 500 лв., а на апартамент № * - на 95 700 лв., като и двата имота са неподеляеми. Това експертно заключение е било оспорено единствено от съделителката Д. в частта на определената стойност на апартамент № *, с оглед на което е назначена пред ВРС повторна съдебно-оценителна експертиза със същата задача, с вещо лице инж. М. А., според която пазарната стойност на апартамента възлиза на 193 500 лв. Въззивният съдебен състав е кредитирал повторната експертиза, с мотивите, че оценката при нея е определена след извършен оглед и при използването на метода на пазарните аналози, като са съобразени 5 отделни такива, които разкриват значително сходство по местоположение, площ и състояние при оценката.

С оглед претенцията на Н. Д. за възлагане на допуснатия до делба апартамент № * на основание чл. 349, ал. 1 ГПК, Окръжен съд – Варна е съобразил, че за да получи един от бившите съпрузи възлагане и да изкупи съсобствения жилищен недвижим имот във втората фаза на делбата, цитираната разпоредба предвижда следните кумулативни предпоставки: жилището да е било съпружеска имуществена собственост, прекратена поради развод; на претендиращия възлагане съпруг да е предоставено упражняването на родителските права по отношение на децата от брака и същият да не притежава друго жилище. Визирал е, че условията на закона са изброени изчерпателно и се изисква кумулативното им наличие, като непълнолетието на родените от брака деца, като юридически факт и материалноправна предпоставка за възлагане, следва да е налице към момента на приключване на устните състезания в първата инстанция (ТР № 1/19.05.2004 г. по тълк. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС).

Въз основа на доказателствата по делото въззивният съдебен състав е приел, че още към образуване на бракоразводното дело детето на бившите съпрузи - К. К., родена 1987 г., е било пълнолетно, поради което е заключил, че това обстоятелство е достатъчно, за да изключи приложението на чл. 349, ал. 1 ГПК.

Поради липсата на една от кумулативно предвидените предпоставки за възлагане на имота на един от съделителите, съдът е пристъпил към определяне на приложимия способ за ликвидиране на съсобствеността, при отчитане на установеният с разпоредбата на чл. 69, ал. 2 ЗН принцип всеки съделител да получи дял в натура, като неравенството на дяловете се изравнява в пари. Визирал е, че към извършване на делбата чрез разпределяне на делбените имоти по реда на чл. 353 ГПК се пристъпва, когато броят на имотите е равен или по-голям от броя на съделителите и същевременно тегленето на жребий би било невъзможно или много неудобно по критериите, посочени в ППВС № 7/1973 г., т. 5, а именно: „когато до делба са допуснати имоти, съществено различаващи се един от друг по площ, обем или стойност, а същевременно дяловете на съделителите са различни или съделителите са направили в отделен дял подобрения на значителна стойност; жребият е невъзможен и тогава, когато делбата се извършва по колена или имотите се разпределят при групиране на съделителите, защото тогава не се получава самостоятелен дял от всеки съделител“. Съдът е посочил, че невъзможност или наличие на голямо неудобство за теглене на жребий по смисъла на чл. 292 ГПК (отм.) и на идентичната по съдържание норма на чл. 353 ГПК, е налице тогава, когато до делба са допуснати имоти, съществено различаващи се един от друг по площ или стойност, а същевременно дяловете на съделителите са различни. Заключил е, че по отношение на допуснатите до делба два апартамента са осъществени и трите самостоятелни предпоставки, обуславящи извод за неприложимостта на тегленето на жребий като способ за прекратяване на съсобствеността: съществените различия в имотите обхващат както тяхната площ (апартамент № * е с площ от 104.50 кв.м, а апартамент № * – от 64.26 кв.м), и стойност (тази на апартамент № * е близо два пъти по-висока), като едновременно с това и дяловете на съделителите по отношение на апартамент № * са значително неравни (Н. К. притежава 0.988 ид. ч. от него, а Н. Д. - едва 0.012 ид. ч). Приел е, че последното обстоятелство следва да бъде ценено и като самостоятелно основание, обуславящо невъзможността за тегленето на жребий, тъй като ако имотът се падне в дял на съделителя, притежаващ едва 0.012 ид. ч. от правото на собственост върху него, би се достигнало до значително равенство между съделителите, като в този смисъл са и постановките на ППВС № 7/28.11.1973 г.

Според въззивния съд, след като тегленето на жребий би създало значителни затруднения, делбата следва да бъде извършена по реда на чл. 353 ГПК, тъй като броят на имотите е равен на броя на съделителите и всеки един от тях може да получи реален дял. Съдът е посочил, че при разпределянето по посочения ред, той се ръководи от предназначението на имотите, тяхната стойност и квотите на съсобствениците. Приел е, че значителното разминаване в притежаваните от съделителите квоти от правото на собственост върху апартамент № *, от което Н. К. притежава 98.8 %, обосновава извод, че той следва да бъде разпределен по реда на чл. 353 ГПК именно на този съделител. Обратното би означавало съделителката Н. Д., срещу притежаваните от нея 0.12 % ид. ч. от съсобствеността, да придобие в изключителна собственост недвижимия имот, като разликата от 98.8 % бъде изплатена като уравнение на дяла. Последното би било равнозначно на прекратяване на съсобствеността чрез изкупуване на имота срещу уравнение, равняващо се близо на 99 % от неговата стойност, което по същността си е недопустим способ за нейното ликвидиране, като по този начин ще се стигне и до нарушение на принципа за минимално уравняване на дяловете. При съблюдаване на посочените критерии, съдът е счел, че в полза на Д. следва да бъде разпределен другият недвижим имот - апартамент № *, притежаван при равни дялове. По този начин всеки съделител ще получи в реален дял жилищен имот, при възможно най-нисък размер на дължимите суми за уравняване на дяловете.

След съответните изчисления, въззивният съд е определил, че за пълно изравняване на еквивалентността на дяловете на насрещните страни Д. следва да заплати на К. сума в размер на 45 600 лв.

По отношение на движимите вещи съдът е кредитирал изцяло, като обективно и компетентно дадено, и неоспорено от страните, заключението от съдебно-оценителната експертиза по делото. Съгласно същото, в жилищна сграда в [населено място], която е еднолична собственост на Н. К., се намират част от процесните движими вещи (подробно описани и с посочена стойност, съгласно заключението), а други са в делбения апартамент № * (също описани).

Същевременно вещото лице е констатирало, че допуснатият до делба лек автомобил е амортизиран, на предела на експлоатационната си годност, но в движение, като пазарната му стойност възлиза на 970 лв.

С оглед определената стойност на движимите вещи и групирането им в две групи, съобразно тяхното местоположение (с изключение на лекия автомобил), вещото лице е дало предложение за разделянето им в два дяла - първият включва всички налични към датата на проверката вещи в жилищната сграда в [населено място], ведно с преместеното от апартамент № * разтегателно двойно легло, на обща стойност 1725 лв., и втори дял, който включва наличните вещи в апартамент № * в[жк], заедно с лекия автомобил марка „Ф.“, модел „П.“ - на обща стойност 1671 лв.

Съдът е намерил за напълно неоснователна и в противоречие с принципа на чл. 68, ал. 2 ЗН претенцията на Д. всички движими вещи да бъдат разпределени в дял на другия съделител, а тя да получи единствено парично уравнение. Изложил е, че всяка страна в делбеното производство следва да получи реален дял, при възможност за обособяване на такъв, и тази принципна постановка не може да бъде дерогирана единствено поради отказ на страната да получи дял от движимите вещи. Приел е, че с оглед местоположението и предназначението на движимите вещи, находящи се в жилищната сграда в [населено място], еднолична собственост на Н. К., разпределянето им в негов дял от първоинстанционния съд е правилно и съобразено с изискванията на чл. 353 от ГПК. Така в полза на Н. Д. следва да бъде разпределен вторият дял, включващ движимите вещи, предназначени за обслужването на поставения в неин дял апартамент № 15, както и процесното МПС. За уравняване на дела, К. трябва да бъде осъден да й заплати разликата в паричните равностойности на дяловете, възлизаща на 27 лв.

По отношение на претенцията по сметки на Н. К. за заплащане на обезщетение в размер на 36 000 лв. за лишаване от ползването от делбения апартамент № * за периода от 14.06.2016 г. до 13.06.2021 г., въззивният съд е приел следното:

С решение от 25.06.2013 г. по гр. д. № 12168/2012 г. на Районен съд - Варна бракът между страните е прекратен с развод, а семейното жилище - делбеният апартамент № *, е предоставено за ползване на Н. Д.. С оглед липсата на искане за определяне на размер на дължимия наем за предоставеното ползване, в съдебния акт не е налице произнасяне по този въпрос. С решение № 3384/19.07.2019 г. по гр. д. № 3992/2018 г. на ВРС Н. Д. е осъдена да заплати на Н. К. сумата от 3281.37 лв., представляваща наемна цена за ползването на същия апартамент за периода от 08.05.2015 г до 08.05.2016 г.

Съдът се е позовал на трайната съдебна практика, че когато предмет на съдебна делба е недвижим имот, представляващ семейно жилище, придобито в режим на съпружеска имуществена общност и предоставено за ползване на съпруга с бракоразводното решение, без да е определен наем на основание чл. 57, ал. 2 СК, облигационните претенции между бившите съпрузи относно ползването на съсобствения имот за минал период се уреждат съобразно чл. 31, ал. 2 ЗС, като не е необходимо отправяне на писмена покана. Посочил е, че основателността на претенцията е обусловена от наличието на следните материалноправни предпоставки: вещта да е съсобствена; тази вещ да се ползва лично само от един или само от някои от съсобствениците; този съсобственик да препятства чрез фактически или правни действия останалите съсобственици да ползват вещта съобразно нейното предназначение. Приел е, че по делото са установени нормативните условия за основателност на претенцията, като от твърденията на Н. Д. и от събраните доказателства се установява, че тя ползва недвижимия имот по начин, ограничаващ личното ползване на другия съсобственик.

Въз основа на заключението от изготвената пред районния съд комплексна съдебно-оценителна експертиза от вещите лица М. А. и А. В., съдът е приел, че средномесечният пазарен наем за ползването на апартамент № * е в размер на 575 лв. На тази база, за процесния период от 14.06.2016 г. до 13.06.2021 г., наемът възлиза на общо 34 691 лв. С оглед притежаваните от Н. К. идеални части от имота, равняващи се на 98.8 % от собствеността, припадащата му се част от дължимия наем възлиза на 33 724.24 лв. за процесния период. Вземането не е погасено по давност, тъй като претенцията обхваща точно петгодишния период преди нейното заявяване в първото по делото заседание във втора фаза на делбата. Приложимият по отношение на искането по чл. 31, ал. 2 ЗС давностен срок е общият петгодишен по чл. 110 ЗС, а не тригодишният за периодични вземания, като в този смисъл е и трайната съдебна практика.

Окръжен съд – Варна е намерил за неоснователни възраженията на Д., че посочената по-горе сума следва да бъде редуцирана с оглед факта, че заедно с нея в апартамента живее дъщерята на съделителите и тяхното малолетно внуче. Посочил е, че посоченото обстоятелство би било относимо единствено в хипотезата на чл. 57, ал. 2 СК - при определяне на наем от съда на предоставеното за ползване жилище от един от бившите съпрузи, поел грижата за общото непълнолетно дете на бившите съпрузи. Същото е ирелевантно при предявена имуществена претенция с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, а на още по-силно основание и при неосъществяване на предпоставката - детето на съпрузите да е все още непълнолетно. Нещо повече, в случая жилището е било предоставено за ползване от съда именно на Д., поради което изцяло нейна е преценката с кого да съжителства и дали да допусне общата им дъщеря да живее в него. Съдът е визирал, че моралният аспект на претенцията ищецът да търси целия дължим за апартамента наем, не следва да бъде обсъждан.

По отношение на искането на Н. Д. за присъждане на обезщетение в размер на 5320 лв. за лишаване от ползването на притежаваните от нея идеални части от делбения апартамент № * за периода от 10.04.2018 г. до 13.06.2021 г., Окръжен съд – Варна е намерил следното:

Претенцията също намира правното си основание в разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС, като предпоставките, обуславящи нейната основателност, са същите като на предходно разгледаната. Наред с тях следва в условията на главно и пълно доказване страната, претендираща обезщетението, да е установила отправянето на писмена покана до ответника, с която да е заявила искането си за заплащане на обезщетение или за предоставяне на възможност за лично ползване на вещта.

Въззивният съд е приел, че докато другите предпоставки са налице, спорен между страните се явява въпросът относно осъщественото лично ползване на недвижимия имот от страна на съделителя К. в процесния период, както и че същият е създал пречки от фактически характер по отношение на възможността Д. да ползва същия съобразно притежаваните от нея права. Визирал е, че за установяване на посочените спорни факти и обстоятелства, пред първоинстанционния съд са разпитани свидетелите К. К. - дъщеря на страните, и Т. М.-Д..

Съдът е намерил, че свидетелските показания на К. К. следва да бъдат ценени съобразно правилото на чл. 172 ГПК - като се отчита нейната възможна заинтересованост и с оглед всички други данни по делото. Изложил е, че съгласно тях Н. К. е живял със семейството си в жилището на [улица]от 2006 г. до м. юли 2010 г., тъй като бил отстранен от него заради извършен акт на домашно насилие. Тогава той се преместил в апартамента в[жк], а след изтичане на срока на съдебната забрана се върнал в жилището на [улица], където живели заедно до 2012 г., когато той подал молба за развод. През м. юни 2012 г. К. отново се върнал да живее в апартамента в[жк], но оттогава спрели да поддържат отношения и К. К. не знае къде живее в момента. Свидетелката сочи, че в края на 2010 г. - началото на 2011 г. искала да вземе свои вещи от апартамента и двете с майка й посетили жилището, но установили, че патронът на входната врата е подменен и ключовете им не пасват в ключалката, която вече била хоризонтална. Твърди, че след това многократно са искали ключове от баща й, вкл. през лятото на 2021 г. тя му поискала такъв ключ, когато го засякла случайно на улицата, но той отказал да й го предостави. Излага още, че периодично, през 2014 г., 2015 г. и дори 2021 г., ходили на адреса заедно с майка й, за да опитват да влязат в апартамента със старите ключове, но безуспешно.

Окръжен съд – Варна е изложил мотиви, че не дава вяра на показанията на свидетелката К. в посочената част, касаеща смяната на ключалката на входната врата на апартамент № *, тъй като счита същите за недостоверни с оглед безспорното между страните, а и установяващо се от изложеното от свидетелката обстоятелство, че след развода на родителите й свидетелката не поддържа близки отношения със своя баща, докато считано още от м. юни 2010 г. живее със своята майка, с която поддържа близки отношения. Намерил е, че посоченото разколебава обективността на свидетелката, но от съществено значение за извода на съда относно недостоверността на показанията е фактът, че същите са изолирани, вътрешно противоречиви, нелогични и не се подкрепят от останалия доказателствен материал по делото. На първо място, К. заявява, че е установила, че патронът на бравата е сменен в края на 2010 г. - началото на 2011 г., като между страните със сила на пресъдено нещо (решение № 4444/09.04.2020 г. по гр. д. № 101/2020 г. на ВОС) е разрешен въпросът, че в периода 15.05.2015 г. - 15.05.2016 г., Н. Д. не е била лишена от възможността да ползва имота съобразно правата си в съсобствеността. От това следва извод, че най-късно до 15.05.2016 г. същата е разполагала с фактически достъп до апартамента, респ., че е притежавала ключ от входната му врата. В този смисъл съдът е намерил, че свидетелските показания противоречат на установителната сила на влязлото в сила решение между страните, доколкото не се излага лишаването на достъпа до жилището, чрез смяна на ключалката, да е започнало в последващ период. На следващо място, съдът е окачествил като напълно нелогични и вътрешно противоречиви твърденията на свидетелката, че въпреки че ключалката е била сменена, тя и нейната майка в период от 10 години пробвали да отключат вратата със „старите ключове“. Освен това е посочил, че смяната на бравата на вратата на жилищния вход не е обстоятелство, което има връзка с предмета на доказване, доколкото не касае лични действия на ответника по претенцията, с които е лишил насрещната страна от правото да ползва вещта съобразно правата й, още повече, че се установява, че същата е получила чип от нея от домоуправителя на кооперацията.

Съдът е кредитирал изцяло показанията на свидетелката Т. М.-Д., като непосредствени, конкретни, последователни, логични, кореспондиращи с останалите доказателства по делото и добросъвестно поднесени пред съда. Съгласно тях, Т. М.-Д. живее в съседен апартамент на процесния апартамент № *, като в последния не живее никой от дълги години, след като семейството го е напуснало. Вратата на апартамента била все затворена и М.-Д. не е виждала Н. в жилището, нито знае да е сменял патрона на вратата. Засичала дъщерята и майката пред съседен вход в квартала и са разговаряли, но вътре в кооперацията не ги е виждала. При срещата им те се оплакали, че идвали до апартамента, но не успели да влязат. Входната врата на блока била подменена преди около 7-8 години и вече се отваряла с чип. Съдът е приел, че от цитираните показания не се установява твърденият от Д. факт на смяна на ключалката на апартамента – напротив, свидетелката заявява, че не знае да са извършвани такива действия от К.. От друга страна, заявеното от нея обстоятелство, че е срещнала съделителката с дъщеря й пред съседен вход, когато се оплакали, че не могат да влязат в жилището, води до извод, че невъзможността е била обусловена от смяната на входната врата на блока, от която същите нямали чип, доколкото М.-Д. заявява, че никога не ги е виждала вътре във входа.

Въз основа на така изложеното, Окръжен съд – Варна е счел за недоказани твърденията на Д., че е била лишена от правото да ползва недвижимия имот съобразно правата си в съсобствеността, което е обусловило и извода му за недоказаност на горната претенция.

Относно претенцията на Н. Д. за присъждане на обезщетение за лишаване от ползването на притежаваните от нея идеални части от делбения лек автомобил за периода от 10.04.2018 г. до 13.06.2021 г., въззивният съд е приел, че тя също намира правното си основание в разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС, като предмет на разглеждане във въззивното производство е решението на първоинстанционния съд единствено в неговата отхвърлителна част над присъдената сума от 1465.90 лв. до размера от 1589.20 лв., и за периода от 10.04.2018 г. до 08.07.2021 г.

Съдът е визирал, че основателността на претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС е обусловена от отправянето на писмена покана до ползващата страна, с която е заявено искането за заплащане на обезщетение или за предоставяне на възможност за лично ползване на вещта. Приел е, че приложената към предявения по гр. д. № 3992/2018 г. по описа на ВРС насрещен иск нотариална покана не е била редовно връчена, а освен това в нея не се съдържа претенция за заплащане на обезщетение за лишаването от ползване на автомобила, нито за предоставянето на възможност на съделителката за личното му ползване съобразно притежаваните права. Същата се отнася единствено до делбения апартамент № *, както и до жилището в [населено място]. Ето защо, съдът е заключил, че за пръв път такава покана се съдържа в насрещната искова молба, която е породила действие, считано от датата на получаването й от Н. К. - 09.07.2018 г. За предходния претендиран период от 10.04.2018 г. до 08.07.2018 г. не е налице писмена покана, поради което на това основание претенцията подлежи на отхвърляне за него.

Относно дължимия размер на обезщетението, въззивният съд е кредитирал частично повторното заключение на съдебно-оценителната експертиза, изготвено от вещото лице А. В. след извършен оглед на лекия автомобил. Посочил е, че определеният среден пазарен наем на ден в размер на 2.74 лв. се базира на предлагани под наем аналогичен клас автомобили, на по-малка възраст и с по-малък преминат пробег, като експертът обосновава извода си, че МПС на такава възраст като процесното не се търсят за наемане за временно ползване на свободния пазар. С оглед това Окръжен съд – Варна е приел, че посочената цена от 2.74 лв. на ден е максималната възможна стойност, която може да бъде получена за предоставянето за временно възмездно ползване на делбения автомобил, поради което не е кредитирал заключението в частта, с която се приема, че за периода от 13.06.2021 г. до 11.09.2021 г. средният пазарен наем се е покачил над три пъти, до 9.78 лв. на ден. Визирал е, че доколкото не е налице търсене за наемане на моторни превозни средства на близо тридесетгодишна възраст през цялата година, то напълно нелогично и необосновано би било да се приеме, че същото в летните месеци нараства тройно, респективно, че цената за услугата би се увеличила до такава стойност. При това положение, на база приетия за релевантен среден пазарен наем от 2.74 лв. на ден, съдът е изчислил дължима сума за периода от 09.07.2018 г. до 13.06.2021 г. в размер на 2931.80 лв. Съобразно притежаваната от Д. 1/2 ид. ч. от вещта, на същата се дължат от К. 1465.90 лв.

Жалбоподателката атакува решението на Окръжен съд – Варна в посочените негови части, като неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира следните въпроси: 1. Дали разпоредбата на чл. 353 ГПК визира всякакви неудобства за теглене на жребий или само такива от правно естество; 2. Приложим ли е посоченият в чл. 353 ГПК способ за извършване на делбата чрез разпределение спрямо имоти, собствеността, върху които е възникнала от факт, различен от наследяването; 3. При противоречие между свидетелските показания може ли съдът да кредитира избирателно само някои от тях или е длъжен да ги съпостави с останалите доказателства, в този смисъл правилно ли е възприел и анализирал показанията на дъщерята на страните; 4. Следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди изложеното във въззивната жалба.

Във връзка с първия въпрос е визирано ППВС № 7/28.11.1973 г., т. 5б, като според жалбоподателката то не изчерпва всички хипотези, при които тегленето на жребий се оказва много неудобно по смисъла на чл. 353 ГПК.

Относно втория въпрос Н. Д. се позовава на приетото в решение № 116/03.12.2018 г. по гр. д. № 28/2018 г. на ВКС, І г. о., решение № 74/25.03.2013 г. по гр. д. № 744/2012 г. на ВКС, ІІ г. о., ТР № 2/11.04.2022 г. по тълк. д. № 2/2021 г. на ОСГК на ВКС, а по третия въпрос твърди, че въззивният акт влиза в противоречие с решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 140/23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, II г. о., решение № 131/12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 297/22.12.2014 г. по гр. д. № 4004/2014 г. на ВКС, I г. о.

По последния въпрос от изложението се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 166/15.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г., ІІІ г. о., решение № 210/15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г., ІV г. о., решение № 60/05.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г., ІV г. о., решение № 63/2015 г. по т. д. № 674/2014 г., II т. о., решение № 186/2015 г. по гр. д. № 94465/2014 г., IV г. о. и др.

От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима, с изключение на частта относно отхвърлената претенция на Н. Д. по чл. 346 ГПК за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на лекия автомобил, предвид цената на това искане по сметки - под 5000 лв. (чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК).

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, подлежаща на инстанционен контрол от ВКС. Съображенията му за това са следните:

По първия въпрос от изложението не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивното решение е съобразено изцяло с ППВС № 7/28.11.1973 г., т. 5б, съгласно което съдът извършва делбата чрез разпределяне на наследствените имоти между съделителите, без да се тегли жребий, когато съставянето на дяловете и тегленето на жребий се оказва невъзможно или много неудобно; тегленето на жребий е невъзможно, когато до делба са допуснати имоти, съществено различаващи се един от друг по площ, обем или стойност, а същевременно частите на съделителите са различни; ако при такава хипотеза се пристъпи към разпределение на имотите чрез жребий, може да се получи така, че съделителя с по-голяма част да получи по-малък дял, а този с по-малка част - по-голям дял; тегленето на жребий трябва да се счете много неудобно например в случаите, когато преди делбата съделителите са били във владение на отделни имоти и всеки е направил във владения имот значителни подобрения, като построяване на сгради, големи пристройки, надстройки и преустройства, и въобще когато възлагането чрез жребий може да породи значителни имуществени спорове между съделителите.

В случая въззивният съд изрично се е мотивирал защо прилага чл. 353 ГПК, като е изходил от постановките на горното постановление.

Следва да се отбележи, че в ТР № 2/11.04.2022 г. по тълк. д. № 2/2021 г. на ОСГК на ВКС също е прието, в унисон с изложените от Окръжен съд – Варна съображения, че при разпределяне на имотите по чл. 353 ГПК е необходимо обособените реални дялове да бъдат съобразени с обема права на съделителите, за да се избегне парично уравнение на дяловете на значителна стойност.

По втория въпрос в съдебната практика няма колебания, че предвиденият в чл. 353 ГПК способ за извършване на делбата (чрез разпределение на допуснатите до делба имоти) се прилага и за делбата на имоти, собствеността върху които е възникнала от факт, различен от наследяването. В този смисъл е и визираното от жалбоподателката решение № 116/03.12.2018 г. по гр. д. № 28/2018 г. на ВКС, І г. о. В него е посочено, че действително разпоредбата на чл. 353 ГПК визира разпределението на наследствени имоти между наследниците. Съгласно чл. 34, ал. 2 ЗС, разпоредбите за делба на наследство важат съответно и за делба на съсобствен имот. Доколкото в разпоредбата на чл. 353 ГПК не са визирани специални условия за прилагането й само по отношение на наследствени имоти (каквито правила се съдържат например в разпоредбата на чл. 349, ал. 2 ГПК), предвиденият в тази разпоредба способ за извършване на делбата (чрез разпределение на допуснатите до делба имоти) следва да се прилага съответно и за делбата на имоти, собствеността върху които е възникнала от факт, различен от наследяването.

По първата част на третия въпрос от изложението („При противоречие между свидетелските показания може ли съдът да кредитира избирателно само някои от тях или е длъжен да ги съпостави с останалите доказателства“), установената съдебна практика, включително визираната от Н. Д., приема, че при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди дали е налице противоречие между тях, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения. Той следва да изложи аргументи налице ли са основания да не се дава вяра на показанията на някой свидетел. И само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни, като основани на лични и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани. Съгласно чл. 172 ГПК, заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност, което означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован, или такива, които вредят на противната страна, но преценката следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. Изводът защо следва да бъде дадена вяра на показанията на един свидетел, а на друг не, следва да се основава на анализ на показанията на всички свидетели, включително с оглед възможността да възприемат определени факти пряко и непосредствено, с оглед условията, при които са възприели тези факти, както и с оглед на обстоятелството дали всички, респ. част от свидетелите, са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни, тъй като обстоятелството, че единият свидетел твърди нещо различно от това, което казва другият свидетел, само по себе си не може да обуслови извода, че казаното от последния не отговаря на истината. С оглед на това, показанията следва да бъдат съпоставяни и с данните за релевантните факти, съдържащи се в останалите събрани по делото доказателства.

В случая Окръжен съд – Варна е процедирал съобразно посочената съдебна практика. Същият е анализирал показанията на свидетелките К. и М.-Д., отчел е възможната заинтересованост на първата от изхода на делото и вземайки предвид и останалите доказателства по делото, се е обосновал кои показания намира за обективни и достоверни.

Втората част на същия въпрос – за това дали въззивният съд правилно е възприел и анализирал показанията на дъщерята на страните – не покрива критериите на въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и подлежи на разглеждане след допускане на касационно обжалване.

По четвъртия формулиран въпрос е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

В конкретния казус Окръжен съд – Варна е действал съобразно разпоредбите на ГПК и посочената съдебна практика. Същият е отговорил на доводите във въззивната жалба и е обсъдил всички събрани доказателства, като е сторил това не формално, а задълбочено, и е направил съответните правни изводи.

Същевременно въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния въпрос и не е явно необосновано.

Н. К. има право на 1200 лв. разноски за производството пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,