Определение № 257 от 01.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2695/2015 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. М. А.,чрез адв. Н. Д. ,срещу решение №49 от 09.01.2015г по в. гр.дело № 4106/2014г. на Софийски апелативен съд ,поправено съгласно чл.247 ГПК с решение № 1980/2015г, в частта, с която за разликата над 100 000 лева е потвърдено решение от №5853 от 01.08.2014г на Софийски градски съд Съгласно първоинстанционното решение, искът по чл. 49 ЗЗД за обезщетение на неимуществени вреди от смъртта на малолетното дете на касаторката в резултат на трагичен инцидент - паднало дърво в парк, поддържан от [община], е бил отхвърлен до пълния предявен размер от 200 000 лева. Въззивният съд ,след неговата отмяна в една част, е присъдил допълнително още 20 000 лева, до размера на сумата 100 000 лева. Ангажирана е отговорността на ответника [община], по отношение на ответника „Изпълнителна агенция по горите” [населено място] искът е отхвърлен, като решението е влязло в сила. Към жалбата е приложеното изложение по основанията за допускане на касационно обжалване ,в което се посочва предпоставката на чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК, по критерия за справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД ,при необсъждане и неглижиране на задължително подлежащи на преценка обстоятелства в конкретния случай - трагична смърт на невръстно, единствено дете, настъпила пред очите на майка му, предявила иска за обезщетение като родител, срещу ответната [община], отговорна за инцидента, причинил смъртта. Формулиран е въпроса за критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД и задължителното излагане от страна на съда на съображения за определяне на същия. Сочи се противоречие на решението с тълкувателни постулати на т.4 от ППВС № 4/1968г, както и с решения №78 от 2013г по т.д №490/2012 ,ТК, реш.№99 от 2013 по т.д №44/2012г ІІ т.о,по които при сходни обстоятелства съобразяването с указанията по ППВС № 4 /1968г е намерило израз в присъждане на значително по-високи размери на обезщетението. Поддържа се и основание за допускане до обжалване по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, по въпроса обуславят ли различните състави на непозволено увреждане различни критерии при определяне обезщетение за неимуществени вреди по справедливост и следва ли да се изхожда от субекта на отговорността. Въпросът се основава на тезата за глобални различия и тенденция в практиката на съдилищата да присъждат значително по-високи обезщетения тогава, когато се реализира отговорността на застраховател (чл. 226 ал.1 КЗ) за разлика от случаите, когато се ангажира гаранционно-обезпечителна отговорност на община или друго лице,тогава обезщетенията са занижени и несправедливи.Тезата си защитата илюстрира с прилагането на решение №78 от 2013г по т.д №490/2012 на ТК, съгласно което при двама родители, загубили сина си в транспортно произшествие, застраховател е бил осъден за заплати 200 000 лева обезщетение на всеки от тях. Ответникът [община] е отговорил ,че в обжалваното решение съдът е взел под внимание всички обстоятелства, мотивите на решението свидетелстват за това и основанието по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК не е налице. Зададеният въпрос във връзка с чл. 280 ал.1 т.3 ГПК е неправилен и подвеждащ. Постъпила е и касационна жалба от [община] срещу решението ,в частта му по потвърдения и допълнително присъден размер на обезщетението от 100 000 лева .Изтъква се основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК по процесуалноправен въпрос - освобождава ли чл. 144 ал.1 от Закона за горите, стопанисващите и собствениците на горски територии от отговорността по чл. 49 ЗЗД ,когато вредите са причинени от вещи ,намиращи се на тези територии. Изтъква се липсата на практика. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на Е. М. А., по първия въпрос, за критериите при определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост в процесния случай: въззивният съдът е ревизирал първоинстанционното решение по въпроса за справедливия размер на обезщетението като изброително, но общо е изтъкнал кръга обстоятелства, указани за съобразяване в задължителната практика. Не е посочено как проявата им обосновава конкретния размер на обезщетението. При преценката си, този съд е посочил само едно от обстоятелствата, съобразено с оглед частично отхвърляне на иска по размер - майката не е доказала да е получила депресивно или друго психическо разстройство. Затова настоящият състав на Върховен касационен съд прима доводите на ищцата за наличие на посоченото основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, по така формулирания въпрос. Не е налице основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК по втория формулиран въпрос на касаторката, който има установен отговор в практиката на ВКС в поддържания от защитата смисъл ,че субектът на отговорността и редът по който тя се реализира няма отношение към материално-правният критерии по чл. 52 ЗЗД. Въпросът няма отношение към решаващите съображения на съда по конкретното дело. Софийски апелативен съд не е мотивирал размера на обезщетението със съображения,свързани с носителя на гаранционно-обезпечителната отговорност, защитата несъстоятелно изтъква подобен прикрит мотив в обжалваното решение ,или явен такъв в приложеното решение №78 от 2013г по т.д №490/2012 ,ТК. По жалбата на [община] касационно обжалване не следва да се допуска. Липсва обосновка по поставения въпрос, неоснователно възприеман от касатора като процесуално правен Въпросът би се явил относим към процесуално разрешение, ако по отношение на един от двамата ответници съдът бе основал решението си на съображения, свързани с процесуалната им легитимация. Съдът на първа инстанция е разгледал и по същество отхвърлил иска срещу другия ответник - Изпълнителна агенция по горите ,а съдът на втора инстанция е обсъдил възраженията на настоящия касатор от материалноправно естество, както са били заявени( и каквито те са) .Като материалноправен, формулираният въпрос не обосновава допускане до касационно обжалване ,тъй като се основава на други ,а не на установените по делото и възприети от съда обстоятелства, определящи за решаващите изводи. Вредата не причинена от вещ, както се изтъква във въпроса, а от противоправното бездействие на лица ,за което [община] отговаря като възложител по чл. 49 ЗЗД. Изводът за противоправност съдът е обосновал включително с нормите на чл.29,чл. 87 и чл. 181 ал.1 от Закона за горите ,както и с нормите на Закона за общинската собственост и Закона за защитените територии, по отношение на произтичащи от конкретни правни норми задължения. Изтъкваната липса на практика, която да свързва цитирания чл. 144 ал.1 от Закона за горите с предпоставите на отговорността по чл. 49 ЗЗД, не е обосновка на правен въпрос по смисъла на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като между двете норми липсва връзка. Воден от горното, Върховен касационен съд ,ІІІ г.о.