Определение № 1924 от 26.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 2190/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. Н. Б. срещу решение №176 от 11.07.2025 г. по в.гр.д.№649/2024 г. на АС Велико Търново. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №540 от 22.10.2024 г. по гр.д.№442/2024 г. на ОС Велико Търново, поправено с решение №542 от 23.10.2024 г., в частта, с която е прието за установено по отношение на „ЕОС Матрикс” ЕООД, че Ц. Н. Б. дължи на посоченото дружество по издадените заповед №259 от 21.03.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№636/2024 г. на РС Горна Оряховица, сумата 45 510.95 лв., представляваща неиздължена главница по договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 23.04.2007 г. и допълнителни споразумения към него, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 19.03.2024 г. до окончателното изплащане и сумата от 847.59 лв., представляваща наказателна лихва за периода 15.11.2020 г. - 19.12.2023 г. и в частта, с която Ц. Н. Б. е осъден да заплати на „ЕОС Матрикс” ЕООД, сумата от 1035.08 лв., разноски за заповедното производство и сумата от 1471.40 лв., разноски в първоинстанционното производство. В касационната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: 1. Следва ли за допълнителните споразумения към договора от 18.10.2012 г. и 16.12.2016 г., да се прилага новият ЗКП или Директива 93/13. 2. Отговаря ли на критериите на нормативната уредба преценката на ВТАС за неравноправност на клаузите на договора и допълнителните споразумения към него. 3. Ясни и разбираеми ли са клаузите на договора и споразуменията и могат ли да се определят като такива, подписани под диктат. 4. Единствено ненадлежно представляваният ли може да се позове на липсата на представителна власт. 5. От дата 15.11.2020 г. ли са първите дължими, неплатени вноски по договора или от преди подписване на първото допълнително споразумение – 18.10.2012 г. 6. Обективни ли са причините, поради които ответникът не оспорил своевременно твърдения от ищеца факт на настъпила предсрочна изискуемост и като се вземат предвид представените в заседанието пред въззивната инстанция документи и недопуснати гласни доказателства, явява ли се това новоузнато обстоятелство /че подписите под уведомленията за цесия и предсрочна изискуемост не са на ответника/. 7. Представлява ли отказът да бъде допуснато изслушването на съдебно – графическа експертиза пред въззивната инстанция съществено процесуално нарушение от страна на състава, решил делото, което пряко влияе върху неговия изход. 8. Нищожна ли е клаузата от договора и споразуменията към него, определяща фиксиран лихвен процент, съгласно ЗПК, чл.21, ал.2. 8. Кореспондират ли мотивите на ВТАС с разпоредбите на Директива 93/13 и не водят ли до очевидна неправилност на решението. 9. Налице ли са в договора индивидуално договорени клаузи и благоприятни ли са те, индивидуални и общи, за кредитополучателя. 10. При анализиране на критериите от Директива 93/13 и съотнасянето им към обстоятелствата по делото, установява ли се неравноправност, недобросъвестност от страна на кредитора и непрозрачност и може ли да се направи изводът, че договорът и споразуменията по него са подписвани от Ц. Б. под натиск и угрозата от съдебни претенции срещу него. 11. Очевидно неправилен е изводът на съда, че първата просрочена вноска по кредита е на 15.11.2020 г. 12. Причинено ли е от просрочия в плащането на вноски подписването на двете допълнителни споразумения към договора. 13. Противоречат ли договорът и допълнителните споразумения към него на добрите нрави. 14. Облекчаване или утежняване на положението на длъжника, предвид клаузите съдържащи се в тях, е подписването на двете допълнителни споразумения към договора. 15. Поставя ли се кредитополучателят в неизгодна позиция, диктувана от кредитора посредством сключването на последващите договора допълнителни споразумения, с което се променя начинът на погасяване. 16. Става ли ясно как точно се определя дължимият остатък за плащане по договора. 17. Налице ли е явно неравенство и нееквивалентност между двете престации и налице ли са обстоятелства, които да обосновават определянето на ГЛП и на ГПР по процесния договор в такъв висок размер, довел до нееквивалентност на насрещните престации при установената стойност на заема и недоказаността на значителни разходи или риск, поет от заемодателя за срока на договора, които да оправдават договарянето на такива високи проценти. 18. Равноправни ли са клаузите на ДК, уреждащи годишния процент на разходите и годишен лихвен процент по смисъла на ЗЗП. 19. Клаузата за ГПР и годишен лихвен процент водят ли до драстично, явно неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, с оглед размера на получения заем и сумата подлежаща на връщане. 20. Уговорени ли са тези клаузи индивидуално. 21. Налице ли е яснота в преддоговорната информация и в процесния ДК от 23.04.2007г. 22. Погасено ли е по давност задължението по договора и допълнителните споразумения към него ако се приеме че длъжникът плаща по реда на чл. 76, ал. първа и последна от Закона за задълженията и договорите – погасява най – напред разноските и това задължение не е изцяло погасено чрез тези плащания. 23. При произнасянето си съдът следва ли да се съобрази с нормата на постановеното в т.2 от ТР №3/2019 г. по ТД №3/2017 г.на ОСГТК на ВКС – „Размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането.“. 24. Сключените допълнителни споразумения, с които се капитализират изтекли вече наказателни и договорни лихви чрез прибавянето им към главницата – действие забранено от закона ли е, и следва ли да се приеме че задълженията ще се определят като размер без да се вземат капитализирането на лихви с допълнителните споразумения. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация „ЕОС Матрикс” ЕООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Жалбата е допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че на 23.04.2007 г. между „ОББ“ АД и ответника е бил сключен договор за кредит, като банката е изпълнила задължението си за предоставяне на разрешения размер на кредита от 60 000 лв. по сметка на кредитополучателя, който се е съгласил да погаси дълга на вноски до 15.04.2035 г. Установил е, че с допълнително споразумение №1 от 08.10.2012 г. страните са постигнали съгласие, че към посочената дата задълженията на кредитополучателя възлизат на сумата от 57 223.25 лв., като кредитът ще се издължава на 18 месечни вноски в размер на 357.63 лв., считано от 15.10.2012 г., на 15-то число на месеца и на 253 вноски, всяка в размер на 528.68 лв., считано от 15.04.2014 г., на 15-то число на месеца, а с допълнително споразумение №2 от 16.12.2016 г., страните са се съгласили, че към 16.12.2016 г. задълженията на кредитополучателя по договора са в общ размер от 59 393.61 лв., от които 51 302.49 лв. – главница, 6299.74 лв. – просрочени договорни лихви и 1791.38 лв. – отложени лихви при предоговарянето с първото допълнително споразумение, като е постигнато съгласие за промяна на ГЛП на 7% и съответно размера на месечната вноска – на 429.81 лв., включваща главница, лихва и съответната част от годишната такса за управление и обслужване. Установил е неплащане от ответника на пълния размер на дължими главница и лихви на уговорената месечна падежна дата – 15.11.2020 г., както и неплащане на месечни погасителни вноски след тази дата, поради което е банката е упражнила предвидено в договора право да направи кредита предсрочно изискуем чрез нарочно отправено до кредитополучателя волеизявление с писмено уведомление, връчено на ответника на 05.12.2023 г., като с изтичането на предоставения 14-дневен срок и неизпълнение на задължението за погасяване на просрочените задължения е настъпила предсрочна изискуемост на целия дълг, считано от 19.12.2023 г. Посочил е, че уведомлението за цесия също е достигнало до длъжника - вземането по процесния договор за кредит е надлежно прехвърлено от банката на цесионера ищец по силата на валидно сключен договор за цесия, който е произвел своето действие както по отношение на длъжника, така и по отношение на третите лица, респективно е доказана е материалноправната легитимация на ищеца като кредитор по процесния договор за кредит по силата на договора за цесия, за който длъжникът е надлежно уведомен. Намерил е за преклудирани възраженията на ответника относно настъпилата предсрочна изискуемост на кредита и за неоснователни доводите за недължимост на претендираната наказателна лихва поради липса на равнопоставеност на страните и невъзможност за индивидуално договаряне на параметрите на договора, както и за недействителност на договора поради неспазване на изискванията на ЗПК. Изложил е съображения, че съгласно чл.3 ал.3 т.5 и ал.5 т.1 от ЗПК /отм./, този закон не се прилага към договори на стойност над 40 000 лв. и договори за кредит, обезпечени с ипотека, какъвто е настоящият случай, а преценката за неравноправност следва да се направи с оглед критериите, посочени в чл.3 §1 и чл.5 от Директива 93/13 и обстоятелствата по делото, като се прецени дали конкретната клауза, свързана с основния предмет на договора, отговаря на изискванията за добросъвестност, равнопоставеност и прозрачност, установени с Директивата. Счел е, че в настоящия случай, клаузата на чл.6 от договора за уговорената между страните наказателна лихва е ясна (олихвява се главницата при просрочие на плащането на анюитетните вноски в размер на пет пункта над договорения лихвен процент по чл.5, ал.1 /7.7 %/, а при предсрочна изискуемост на целия дълг, се начислява неустойка в размер на договорения в чл.5 ал.1 лихвен процент и наказателна надбавка в размер на 5 пункта), уговорката за заплащане на лихвата е в точно определен към датата на подписване на договора процент, ясен е и посоченият размер, както и че забавата настъпва при неизпълнение на задължението в срок, а предсрочната изискуемост при пълно или частично неплащане на две погасителни вноски, поради което не е налице основание за разглеждане на тази договорна клауза с оглед неравнопоставеност на потребителя. По възражението на ответника за изтекла в негова полза погасителна давност се е позовал на разрешението, дадено в ТР №3 от 21.11.2024 г. по т.д.№3/2023 г. на ОСГТК на ВКС и като е взел предвид заключението на вещото лице (според което дължимите вноски, които не са платени за главница са с дати на падеж, считано от 15.11.2020 г., когато плащанията са спрели) е приел, че с оглед датата на завеждане на заповедното производство – 19.03.2024 г., няма погасени по давност вноски за главница. По отношение на вноските за дължима наказателна лихва, които се претендират от ищеца за периода от 15.11.2020 г. до 19.12.2023 г. е приел, че погасени по давност са вноските до 19.03.2021 г. – за тригодишен срок назад от датата на заявлението, които по заключението на експертизата са в общ размер на сумата от 240.18 лв. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. С последния от формулираните от касатора въпроси (24 въпрос) се предпоставя, че със сключените допълнителни споразумения се капитализират изтекли вече наказателни и договорни лихви чрез прибавянето им към главницата, каквото становище обаче въззивният съд не е изразявал в обжалваното решение (а и такъв факт не се установява от приложените към делото споразумения), респективно така формулираният въпрос не кореспондира на решаващите за изхода на спора мотиви към обжалваното решение и по него, при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, касационно обжалване не може да бъде допуснато. Касационно обжалване не може да се допусне и по останалите въпроси. Отговорът им зависи изцяло от събраните по делото доказателства и от установените факти и обстоятелства, преценени в тяхната съвкупност и взаимна връзка, респективно въпросите са свързани изцяло с правилността на решението. Необходимо е да се изтъкне, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл.281, т.3 от ГПК и извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не може да бъде разгледана в настоящата фаза на селекция на касационните жалби. С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,