Определение № 49 от 05.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4729/2015 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.

„Порт Инвестмънт Девелопмънт-България 2” ЕАД е предявило срещу държавата, представлявана от министъра на финансите, иск по чл.4, §3 от Д. за обезщетяване на вреди, причинени от нарушаване на права на ищеца, произтичащи от правото на Европейския съюз. Претендира присъждането на следните суми:

• 2 500 000 евро, за които с влязло в сила решение № 1221 от 30.12.2013г. по т. д. №360/2013г. на Варненския окръжен съд като първа инстанция е прието, че „Порт Девелопмънт България 2” ЕАД дължи на Първа инвестиционна банка АД като непогасена главница по договор за банков кредит ............./02.10.2008г. с два анекса към него;

• 1 465 612,50 евро – просрочена наказателна лихва, присъдена със същото решение;

• 155 121,28 лв. юрисконсултско възнаграждение

• 78 010 лв. разноски по делото;

• 18 623 194, 65 евро, за които с влязло в сила решение №2 от 11.02.2014г. по т. д. № 69/2013 г. на Търговищкия окръжен съд като първа инстанция е прието, че „Порт Инвестмънт Девелопмънт България 2” ЕАД дължи на Първа инвестиционна банка АД като непогасена главница по договор за банков кредит ..............22.11.2007 г. с два анекса към него;

• 11 260 629,12 евро – наказателна лихва, присъдена с второто решение;

• 1 767 242, 90 лв. съдебни разноски по второто дело.

В обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че по посочените две търговски дела съдилищата са отказали да зачетат възражението на ответника /ищец в настоящото производство/ за недължимост на претендираните суми поради насрещно неизпълнение на задължение на ищеца, произтичащо от общностното право.

Твърди се, че „Първа инвестиционна банка АД”, която е била ищец по двете дела, е била адресат на нормата на чл.20 от Директива № 2005/60/ЕО за предотвратяване използването на финансовата система за целите на изпирането на пари и финансов тероризъм. В качеството си на страна по двата договора за банков кредит с „Порт Инвестмънт Девелопмънт-България 2” ЕАД, тя е следвало да подложи на предварителни проверки по чл.20 от тази директива транзакциите на суми от сметката на дружеството – кредитополучател към сметката на третото лице „О. с. М.” и да задържи тези суми на нуждите на кредитното финансиране. Неизпълнението на това задължение довело до натрупване на дефицит по сметката на дружеството – кредитополучател „Порт Инвестмънт Девелопмънт-България 2” ЕАД и съответно – до правото на това дружество да „релевира по гражданскоправен път невалидността на претендираните спрямо него от ПИБ АД положения на задлъжнялост и отговорност”.

С посочените две решения, както и с други свои актове, свързани с препятстване на възможността за обжалване и прогласяване нищожност на тези решения, българският съд отказал да осигури на „Порт Инвестмънт Девелопмънт-България 2” ЕАД „ефективно гражданско съдопроизводство, с което с гражданскоправни средства и способи да установи предпоставките по чл.34 на Конвенцията на ООН срещу корупцията и по чл.4 на Гражданската конвенция за корупцията и да постигне релевантност на невалидността на претендираната от него отговорност по дълг, произведен в хипотезата на чл.20 от Директива №2005/60/ЕО”.

Освен това се твърди, че държавата не е въвела в законодателството си изискуемите съгласно чл.1, ал.11 на Гражданската конвенция процедурни правила и механизми за осигуряване на пълна и ефективна защита на правата на лицата, които те придобиват от общностното право и по-конкретно - в областта на гражданскоправната защита срещу актове на корупция и пране на пари.

С определение № 2532/13.07.2015 г. по гр. д. № 1967/2015 г. на Варненския окръжен съд исковата молба е била върната и производството по нея прекратено. Решаващият извод на съда се свежда до това, че процесуално легитимиран ответник по искове за отговорност на държавата за причинени вреди е съответният държавен орган, а не държавата, представлявана от министъра на финансите. Добавено е, че искът не може да бъде квалифициран, тъй като твърдяното нарушение не се включва в предметния обхват на ЗОДОВ.

С определение № 499 от 31.07.2015 г. по гр. д. № 394/2015 г. на Варненския апелативен съд е потвърдено прекратителното определение на първата инстанция. Прието е, че съдът няма правомощието да разширява приложното поле на ЗОДОВ, но дори и да се приеме обратното предвид определение № 269/08.05.2015 г. по ч. гр. д. № 1867/2015 г. на ВКС, ІІІ ГО, то държавата като правен субект не е процесуално легитимирана да отговаря по такъв иск, с оглед нормата на чл.7 ЗОДОВ. В случая се твърди причиняване на вреди от действия на органи на съдебната и законодателната власт, при което държавата не може да бъде ответник по предявения иск.

Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от „Порт Инвестмънт Девелопмънт-България 2” ЕАД.

Жалбоподателят поддържа, че определението представлява отказ от правосъдие, който е в нарушение на чл.47 от Х. на основните права на ЕС, тъй като поставя страната във фактическа невъзможност да реализира пред съда отговорността на държавата за нарушения на общностното право. Позовава се на определение № 269 от 08.05.2015 г. по ч. гр. д. № 1867/2015 г. на ВКС, ІІІ ГО, с което подобни искове са приети за допустими и е посочено, че те се разглеждат по реда на ЗОДОВ.

В изложението към жалбата се поддържа искане за допускане на касационно обжалване по следните въпроси, уточнени от настоящия състав съобразно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС:

1. Длъжен ли е съдът при прилагане на санкцията по чл.129, ал.3 ГПК да приложи първо разпоредбата на ал.2.

2. Какви са условията и предпоставките за прилагане на санкцията на чл.129, ал.3 ГПК при нередовност на пасивната легитимация на посочения в исковата молба ответник.

3. Притежава ли държавата пасивна материалноправна легитимация като ответник по иск за обезщетяване на вреди, причинени в резултат на неправилно прилагане на общностното право в правораздавателната дейност и приложима ли е в тази хипотеза процесуалната субституция на „съдебната власт” по чл.2 и чл.7 ЗОДОВ.

4. Притежава ли общият исков съд правораздавателна компетентност по искове за реализиране на отговорност на държавата за вреди, причинени в резултат на ограничаване и /или/ отказ от приложение на общностното право, отнасящо се до лицата, пострадали или застрашени от увреждане в резултат на корупция в частния сектор и пране на пари и може ли в рамките на гражданското съдопроизводство да се постигне „анулиране или друг изравнителен резултат по отношение на правата и задълженията, произтичащи от такава дейност”.

5. По реда на ЗОДОВ ли следва да се реализира предявеният иск за отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушаване на правата, които частноправните субекти черпят от общностното право.

6. Какви са задълженията на първоинстанционния и въззивния съд по чл.15 и чл.122 ГПК в хипотеза на преценена липса на правораздавателна компетентност и релевантни ли са тези въпроси към чл.129, ал.3 и чл.130 ГПК.

Ответникът в производството – държавата, представлявана от министъра на финансите, оспорва частната касационна жалба. Счита, че не е изпълнено изискването за поставяне на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но дори да се приеме обратното, жалбата не съдържа въпроси, които да са относими към конкретния правен спор. Обжалваното определение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, според която надлежни ответници по искове, разглеждани по реда на ЗОДОВ, са държавните органи, които са причинили вредите. Държавата, представлявана от министъра на финансите, не е надлежен ответник по тези искове.

С определение № 556 от 14.12.2015 г. производството по настоящото дело е спряно до постановяване на тълкувателно постановление по тълк. д. № 2/2015 г. на ВКС и ВАС, тъй като един от поставените въпроси по чл.280, ал.1 ГПК е предмет на разглеждане в посоченото тълкувателно постановление.

Тълкувателно дело № 2/2015 г. по описа на ВКС и ВАС е образувано с разпореждане от 27.11.2015 г. на председателите на ВКС и ВАС по два въпроса, обединени впоследствие в един: по кой процесуален ред и пред кой съд следва да се разгледа искът за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушаване на правото на Европейския съюз. На 09.03.2017 г. производството по делото е спряно до приключване на дело С-517/2016 г. на Съда на ЕС, а на 31.01.2019 г. производството е възобновено.

Междувременно с ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г., бе променен ЗОДОВ, което доведе до отклоняване на искането за постановяване на тълкувателно постановление по поставения въпрос – определение № 1 от 25.03.2021 г. Това налага възобновяване на производството по настоящото дело.

Съгласно чл.2в ЗОДОВ, /нов – ДВ, бр. 94 от 2019 г./ когато вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, исковете се разглеждат от съдилищата по реда на: 1. АПК – за вреди по чл. 1, ал. 1, както и за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд; 2. ГПК – извън случаите по т. 1, като ответникът по делата се определя по реда на чл. 7. Съгласно чл.7, ал.1 ЗОДОВ, искът за обезщетение се предявява пред съда по мястото на увреждането или по настоящия адрес или седалището на увредения срещу органите по чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите. Според § 6, ал.2 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗИДЗОДОВ, /ДВ, бр. 94 от 2019 г./, неприключилите до влизането в сила на този закон производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи, включително при последвало въззивно и касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивен съд, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция.

Относими към правния спор по настоящото дело са въпроси №1, 2, 3, първата част от въпрос № 4 и въпрос № 5.

Първите два въпроса са свързани и по тях следва да се даде един общ отговор, като се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

В т.5 на ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че когато ВКС констатира нередовност на исковата молба поради противоречие между обстоятелствената част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита спрямо определено лице и петитума, насочен срещу друго лице, въззивното решение е недопустимо и подлежи на обезсилване, като делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.

От даденото разрешение следва, че искова молба, насочена срещу ненадлежна страна, е нередовна, а ако се постанови съдебно решение по нея, то е недопустимо. Преди да бъде върната такава искова молба на основание чл.129, ал.3 ГПК, тя следва да бъде оставена без движение на основание чл.129, ал.2 ГПК с указания за конституиране на надлежен ответник – в този смисъл практиката на ВКС, например решение №139 от 31.05.2012г. по гр.д.№1731/2010г. на ВКС, ІV ГО; решение №268 от 04.12.2010г. по гр.д.№1739/2010г. на ВКС, ІІІ ГО; решение №112 от 10.04.2013г. по гр.д.№717/2012г. на ВКС, ІV ГО и др.

Това разрешение следва да намери приложение и по настоящото дело. Като е установил ненадлежно конституиран ответник по предявения иск, но не е дал на ищеца възможност да насочи иска срещу надлежната страна, въззивният съд е действал в противоречие с посочената задължителна практика на ВКС. Това налага отмяна обжалваното определение на въззивния съд и потвърденото с него преграждащо определение на първата инстанция и връщане на делото на ОС Варна за предприемане на процесуални действия по отстраняване нередовността на исковата молба.

Не следва да се допуска касационно обжалване по другите въпроси по чл.280, ал.1 ГПК. Налице е нова правна уредба, която следва да бъде съобразена от ищеца и от съда при даване на възможност за отстраняване нередовността на исковата молба. Отделно от това втората част на въпрос № 4 не може да обуслови допускане на касационно обжалване поради следното: Питането се състои в това може ли в рамките на гражданското съдопроизводство „да се постигне анулиране или друг изравнителен резултат по отношение на нарушени права и задължения, произтичащи от правото на ЕС, отнасящо се до лицата, пострадали или застрашени от увреждане в резултат на корупция в частния сектор и пране на пари”. Този въпрос е свързан с основателността на предявения иск. Въпросът не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване, тъй като двете предходни инстанции не са се произнесли по съществото на предявения иск, а по процесуалноправния въпрос за редовността на исковата молба. Въпрос №6, освен че е неясен, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд е потвърдил прекратителното определение на първата инстанция по съображение за ненадлежна пасивна процесуална легитимация, а не поради неподведомственост на спора по смисъла на чл.15 ГПК или неподсъдност по чл.122 ГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,