Определение № 50202 от 15.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3499/2022 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Н. А., [населено място], чрез адв. И. В., против въззивно решение № 618 от 16.05.2022 г. по в.гр.д. № 2929/2021 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение №2262634 от 15.10.2021 г. на Районен съд – Варна по гр.д. № 13423/2020 г. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касатора насрещен иск срещу А. Т. Л. за осъждането му да заплати сумата 19 900 лв., дължима по договор за правна услуга от 26.02.2013 г. Касаторът поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно и незаконосъобразно и моли да бъде отменено.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от А. Т. Л., [населено място], с който оспорва касационната жалбата и излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество счита същата за неоснователна. Моли за присъждане на направените в касационното производство разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Предмет на въззивното производство е бил насрещният иск, предявен от И. А. срещу първоначалния ищец в производството, който е квалифициран като такъв по чл. 286 ЗЗД. Съдът е извел като безспорен факта, че между страните по спора е съществувало облигационно правоотношение, възникнало от договор за правна услуга от 26.02.2013 г. По силата на същия страните са договорили адвокатът-пълномощник да поеме задължението да осъществи правната защита и съдействие на своя доверител в производството по реда на ЗОПДИППД, образувано срещу А. Л. и съпругата му по искане на КПКОНПИ и в частност по ч. гр. д. № 43/2012 на СГС и гр. д. № 16953/2012 г на СГС до окончателното приключване на делата във всички инстанции, а последният поема задължение да заплати на адвоката уговореното в договора адвокатско възнаграждение. От приложения по делото договор за правна помощ съдът е установил, че страните са уговорили адвокатско възнаграждение в размер на 53 957, 13 лв., платимо на две вноски – след подписването на договора между страните в срок до 15.04.2021 г. и втора вноска с падеж преди първото заседание. От представените преводни нареждания се установява, че ответникът по насрещния иск е изпълнил задължението си, като е превел по сметката на адвокатското дружество сумата общо от 39 900 лв., като за остатъка няма данни, но и производството е било прекратено преди настъпването на втория падеж, т. е. не е настъпил юридическият факт за дължимостта на втората част от уговорената в договора сума. Въззивният съд е посочил, че уговореното адвокатско възнаграждение за предоставената правна помощ е само за първата инстанция, а при евентуалното продължаване на делото пред по-горни инстанции страните са постигнали съгласие начинът на плащане да се уговаря допълнително. Този извод е направен чрез систематично тълкуване клаузите на договора за правна услуга. Така при евентуално последващо продължаване на производството по делото пред по-горните инстанции, след като липсва изрична уговорка, може да се мисли, че в тези случаи, ако бъде договорено довереникът да не заплаща размера на адвокатското възнаграждение, то същото да бъде търсено от адвоката направо от КПКОНПИ, тоест адвокатът при тези условия би могъл да се ползва от клаузата, че „след приключване на делото с положителен резултат, довереникът, въз основа на този договор, има право да организира и проведе изпълнително производство и да получи присъдените суми за себе си“. При положение, че производството е приключило още на първата инстанция, преди първото по делото заседание, то с доказаното плащане ответникът е изпълнил задълженията си по договора съобразно реално предоставената услуга. За основателно е прието и направеното възражение за изтекла давност, дори възнаграждението да не е било погасено чрез плащане Поради съвпадение на крайните изводи на двете инстанции, Окръжен съд – Варна е потвърдил първоинстанционното решение.

В представеното изложение се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. „Следва ли съдът при тълкуване на договора да издири действителната обща воля на страните, като приложи всички принципи за тълкуване съгласно чл. 20 ЗЗД?“.

2. „Допустимо ли е въззивният съд при тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД да подмени волята на страните при тълкуване на споразумение без да отчете твърденията им, посочени в доклада на първата съдебна инстанция, като приеме за осъществили се и имащи значение за основателността на исковете незаявени факти и обстоятелства, които не са докладвани по делото в двете съдебни инстанции?“.

3. „Следва ли при тълкуване на съдържанието на договор да бъде съобразена действителността, а не предполагаемата воля на страните и негов предмет да бъдат само неясните уговорки и тези, които макар и разбираеми от външна страна са предмет на спор между страните?“.

4. „Допустимо ли е в договора за правна услуга да се уговори заплащане на резултативен хонорар, който да бъде дължим след приключване на делото и да се определя от неговия изход или получаването на подобен хонорар представлява форма на неоснователно обогатяване?“.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения:

Първите три формулирани от касатора въпроси по същество се свеждат до приложението на чл. 20 ЗЗД и принципите на тълкуване. Същите действително са обусловили решаваща воля на съда, доколкото въззивното решение е основано на изведената по тълкувателен път обща воля на страните при уговаряне на адвокатското възнаграждение в договора от 26.02.2013 г. Не е налице обаче допълнителната специална предпоставка за допускане на касационното обжалване, а именно разрешението на въпросите да противоречи на практиката на ВКС. По поставения правен въпрос за приложение на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и съблюдаване от съда на въведените с нея критерии, е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС. Според нея при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване според визираните в чл. 20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните, като прилагането на критериите по чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя постигнатата от страните и обективирана в договора обща воля. Възприемайки изцяло посочената практика и съобразно данните по делото, настоящият съдебен състав приема, че в случая въззивният съд е извършил съответстващо на критериите по чл. 20 ЗЗД тълкуване на клаузата, на която ищецът основава претенцията си. Съдът е основал решението си на фактите, които е приел за доказани, направил е систематично тълкуване на клаузата във връзка с останалото съдържание на договора за правна услуга, като е стигнал до извода, че търсеното допълнително възнаграждение би било дължимо ако производството бе продължило развитието си пред горестоящи инстанции. Доколкото обаче то е прекратено преди първото по делото заседание, възнаграждението не се дължи и претенцията е съответно отхвърлена като неоснователна.

По отношение на твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, настоящият състав отново счита, че не е налице сочената специална предпоставка за допустимост. По приложението на чл. 20 ЗЗД за принципите на тълкуването е налице трайна и непротиворечива практика, включително и посочената от касатор.

По отношение на последния въпрос следва да се посочи, че не отговаря още на първото изискване, което поставя чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно да е правнорелевантен въпрос, по който въззивният съд да се е произнесъл. Напротив, във въззивното решение не се обсъжда характерът на тълкуваната клауза и допустимо ли е в договор за правна услуга да се уговори заплащане на резултативен хонорар. Доколкото няма произнасяне по този въпрос и същият не е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция, то не следва да бъде допускано касационно обжалване въз основа на него.

Липсват каквито и да било въпроси относно второто основание, въз основа на което е прието че искът трябва да бъде отхвърлен – а именно, дори да се приеме, че възнаграждението не е било погасено чрез плащане, то с оглед договорените дати за дължимостта на всяка от сумите, към датата на завеждането на иска вземането е било погасено поради изтеклата давност.

Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба се дължат разноски. Направено е такова искане в подадения отговор на касационна жалба, но доказателства за размера и реалното извършване на разноските не са представени. Съгласно Тълкувателно решение № 6/2012 год. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК, ВКС, съдебни разноски се присъждат, когато бъде доказано действителното им заплащане в претендирания размер. След като не са представени доказателства за реално извършени разноски, то такива не следва да се присъждат.

Воден от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд