Определение № 50477 от 07.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2146/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 19098/29.12.2021 г., подадена от Т. Д. И., чрез адвокат И. Н., срещу решение № 600 от 24.11.2021 г. по гр. д. № 20215300501288/2021 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 260245 от 26.01.2021 г. по гр. д. № 19837/2018 г. на Районен съд – Пловдив за отхвърляне на: иска по чл. 124, ал. 1 ГПК на Т. Д. И. за признаване на установено по отношение на С. Д. И., С. Д. И., С. Й. И., Т. Й. И. и Община Марица, че ищецът е собственик, на основание наследствено правоприемство, на 1/4 ид. ч. от 654/916 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *, находящ се в [населено място], общ. М., [улица], с площ от 916 кв. м, както и на 1/4 ид. ч. от построената в имота селскостопанска сграда с идентификатор с площ от 51 кв. м, както и на 1/4 ид. ч. от 728/991 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *, находящ се в [населено място], общ. М., [улица], с площ от 991 кв. м; иска по чл. 124, ал. 1 ГПК на Т. Д. И. за признаване на установено по отношение на С. Д. И., С. Д. И., С. Й. И., Т. Й. И. и Община Марица, че ищецът е собственик, на основание придобивна давност, на: 1/6 ид. ч. от 654/916 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *, находящ се в [населено място], общ. М., [улица], с площ от 916 кв. м, както и на 1/6 ид. ч. от построената в имота селскостопанска сграда с идентификатор * с площ от 51 кв. м, както и на 1/6 ид. ч. от 728/991 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *, находящ се в [населено място], общ. М., [улица], с площ от 991 кв. м.

Въззивният съд е съобразил, че производството пред първата инстанция е образувано по предявени от Т. Д. И. установителни искове за собственост, съединени в условията на евентуалност. Ищецът твърди, че е наследник по закон на Д. Т. И., който от своя страна бил син и един от наследниците на Т. Д. И.. Общият наследодател придобил на 13.02.1965 г. чрез покупка дворно място, съставляващо парцел * от кв. 41 по плана на [населено място], с площ от 2175 кв. м. Праводател по продажбата бил прадядото на ищеца Д. С. Х.-И., който се легитимирал с констативен нотариален акт за собственост върху имот, даден в замяна срещу имот, включен в ТКСЗ. Този нотариален акт бил издаден на 5.02.1965 г. и съгласно него парцел * от кв. 41 по плана на [населено място] бил с площ от 2700 кв. м. Въз основа на изпълнителен лист от 28.02.1957 г., издаден по гр. д. № 10332/1956 г. на ПРС, държавата отчуждила 525 кв. м от този имот. Сочи се в исковата молба, че след настъпили регулационни преобразувания, към настоящия момент от стария парцел * от кв. 41 по плана на [населено място] били образувани три отделни поземлени имота с идентификатори *, * и *. Първият поземлен имот - *, бил придобит от бащата на ищеца по силата на договор за дарение от 16.09.1976 г. Останалите два поземлени имота били първоначално съсобствени с държавата, а понастоящем, предвид разпоредбите на ЗМСМА и ЗОС, се съпритежавали с Община Марица, като нейната квота в съсобствеността била 265/916 ид. ч. за ПИ * и 263/991 ид. ч. за имот *. Към момента на смъртта на общия наследодател Т. Д. И. (дядото на ищеца), призовани да го наследят били неговата съпруга Т. И., дъщеря му Й. Г. и синовете Д. Т. И. и Й. Т. И.. На 16.04.1984 г. бащата на ищеца Д. Т. И. заявил отказ от наследството на Т. Д. И.. Този отказ бил нищожен, тъй като междувременно Д. И. бил приел наследството направо, своейки вещи, включени в наследствената маса, и продължавайки да обработва и получава плодовете от процесните два недвижими имота - * и *, както и да ползва намиращи се в тях сгради. Предвид нищожността на отказа, ищецът счита, че неговият наследодател не е загубил правата си върху процесните два поземлени имота, като към датата на смъртта му в неговия патримониум са били налични 1/4 ид. ч. от правото на собственост върху имотите и построените в тях сгради. При условията на евентуалност ищецът излага твърдения, че дори да се приеме, че отказът от наследство е произвел действие, той се явява собственик на 1/6 ид. ч. от въпросните имоти, тъй като неговият баща е осъществявал фактическа власт върху 1/3 ид. ч. от имотите в продължение на десет години след деклариране на отказа от наследство. Поддържа, че през цялото това време, до момента на смъртта си, Д. И. владял явно и несмущавано дворните места, като ги ползвал в посочената квота от 1/3 ид. ч., а след смъртта му това продължил да прави и ищецът до размера от 1/6 ид. ч. Предвид горното, Т. И. моли да бъде признат за собственик по наследяване на 1/4 ид. ч. от 654/916 ид.ч. от ПИ *, ведно с 1/4 ид. ч. от построената в него селскостопанска сграда с идентификатор *, както и на 1/4 ид. ч. от 728/991 ид. ч. от ПИ *. В случай, че този иск бъде отхвърлен, се иска да бъде признато за установено, че ищецът е собственик на основание придобивна давност и наследяване на 1/6 ид. ч. от 654/916 ид. ч. от ПИ *, ведно с 1/6 ид. ч. от построената в него селскостопанска сграда с идентификатор *, както и на 1/6 ид. ч. от 728/991 ид. ч. от ПИ *. Въззивният съд е приел за установено следното от фактическа страна: Съгласно представено удостоверение общият наследодател Т. Д. И., починал на 1.01.1982 г., е оставил за наследници съпруга Т. Т. И. (починала през 1983 г.) и деца Й. Т. Г., Д. Т. И. и Й. Т. И.. Наследници на починалия през 2013 г. Д. Т. И. са ищецът Т. Д. И. и ответникът С. Д. И.. Й. Т. И., починал през 2017 г., е оставил за наследници ответниците С. Д. И. (съпруга), С. Й. И. и Т. Й. И. (деца).

С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 20/13.02.1965 г., том II, дело № 423/1965 г. общият наследодател Т. Д. И. е закупил от Д. С. Х.-И. дворно място, съставляващо парцел *, кв. 41 по плана на [населено място], с площ по скица от 2175 кв. м, при граници: шосе, път, А. Н. и К. П.. Прехвърлителят по посочената сделка се е легитимирал като собственик въз основа нотариален акт за собственост на недвижими имот, даден в замяна срещу имот, включен в блок на ТКЗС № 157, том I, дело 323/1965 г.

С договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 121/16.09.1976 г., том 8, дело 3758/1976 г., общият наследодател Т. Д. И., със съгласието на съпругата си Т. Т. И., е прехвърлил на сина си Д. Т. И. празно дворно място от 1170 кв. м, съставляващо парцел * в кв. 41 по плана на [населено място], при съседи: улица, Г. Ш., Ж. А. Н. и Т. Д. И..

По делото не се спори и се установява от представена от Община Марица преписка, че през 1956 г., по издаден срещу Д. С. И. изпълнителен лист, са били отчуждени 525 кв. м от парцел *, кв. 41 по отменения план на [населено място], като след разделянето на този имот като частна общинска собственост са били актувани 262/916 ид. ч. от ПИ * (стария парцел ) и 263/991 ид. ч. от ПИ * (стария парцел ).

Съгласно удостоверение от 16.04.1984 г., на същата дата в особената книга при PC - Пловдив е вписан отказът на Д. Т. И. и Й. Т. Г. от наследството, останало от покойните им наследодатели Т. Д. И. и Т. Т. И..

По делото е приложена декларация за притежаваните недвижими имоти на територията на Република България по чл. 26 ЗМДТ от 30.03.1998 г., подадена от Й. Т. И., от която е видно, че същият е декларирал имота, находящ се в [населено място], [улица], ведно с построените върху него сгради, като съсобствен между него, Й. Г. и Д. И. по силата на наследствено правоприемство.

Окръжен съд – Пловдив е обсъдил гласните доказателства по делото. Свидетелката В. Г. заявява, че в старата къща, разположена на ъгъла между улиците „С.“ и „Р.“ в [населено място], живеели ищецът, родителите му, брат му С., баба му и дядо му. Д. - бащата на ищеца, се занимавал с имота и поддържал двора, тъй като дядото бил доста стар, като това продължило и след смъртта на последния. Според свидетелката, впоследствие родителите на ищеца си построили къща в южния край на имота и се преместили да живеят в нея. В имота винаги била отглеждана селскостопанска продукция, имало оранжерия и плевня. Имотът се обработвал и от дядото, и от двамата братя, които ползвали инвентара на своя баща, както и плевнята в имота. Дворът бил ограден откъм улицата, но вътре нямало огради. Свидетелката сочи, че Д. отстъпил на брат си само къщата, но не и двора. Ищецът продължил да обработва имота и след смъртта на своя баща. Свидетелят Р. К. заявява, че в имота на И. имало двор и две къщи - едната на [улица], която била по-стара, и по-нова на [улица]. Между двете къщи имало дворно място. Вътре в имота нямало огради. Д. И. обработвал двора до смъртта си през 2013 г., като впоследствие това продължил да прави синът му Т.. Според свидетеля К. Ш., съсед на И., техният двор бил разделен на две части, без между тях да има ограда, като всеки обработвал своята част. В имота имало две къщи - едната на Й., а другата на Д., както и плевня. Свидетелката Й. Г., сестра на Д. Т. И. и Й. Т. И., заявява, че през м. март или април 1984 г. заедно с брат си Д. направили отказ от наследство в полза на другия си брат - Й.. Д. получил имот от своя баща, като 1975-1976 г. се отделил да живее в къща, построена в дареното място. Отказа от наследството Д. и свидетелката започнали да обсъждат след смъртта на майка им през 1983 г., като целта била да оставят на брат им Й. това, което му се полага. Докато били живи двамата братя, същите нямали претенции помежду си.

Съгласно заключението по изготвената по делото съдебно-техническа експертиза, за [населено място] са били изготвени два плана - от 1932 г. и от 1978 г. По данни от плана от 1932 г. линията между УПИ *-общ. и УПИ *-общ е червена, което подсказва, че първоначалният УПИ *-общ. е разделен на два нови. В първоначални граници площта на УПИ *-общ. е 3493 кв. м, а след разделянето му новите УПИ *-общ. и УПИ *-общ са с площ, съответно, 2317 кв. м и 1176 кв. м. Към УПИ *-общ се придават 289 кв. м от имот пл. № *, като по данни от плана от 1978 г. регулацията по отношение на това придаваемо място е приложена, тъй като регулационната линия е трансформирана в имотна граница. По този план за имот № * са отредени УПИ и УПИ , а за имот № * - УПИ **. В него регулационните линии съвпадат с имотните и няма придаваеми места по регулация. В разписната книга към плана от 1978 г. имот № *-двор е записан на наследниците на Т. Д. И., на основание нотариален акт № 20, т. II, дело 423 от 1965 г., а имот № *-двор - на Д. Т. И., на основание нотариален акт № 121, т. 8, дело 3758 от 1976 г. Според заключението е налице съответствие в границите между УПИ *-общ. по плана от 1932 г. и УПИ и УПИ по плана от 1978 г., както и между УПИ *-общ по плана от 1932 г. и УПИ ** по плана от 1978 г., като в кадастралната карта са заснети имоти, идентични с тези по плана от 1978 г. Според дадените от вещото лице устни разяснения пред съда между трите имота няма материализирани огради, като същите са оградени единствено отвън.

По отношение на главния иск Окръжен съд – Пловдив е посочил, че основният спорен въпрос е дали претендираните идеални части от правото на собственост върху имотите са били част от патримониума на Д. И. към момента на откриване на наследството му и по-конкретно - дали заявеният от него отказ от наследството, оставено от родителите му, е действителен и е породил своето правно действие, или същият е нищожен като предшестван от мълчаливо приемане на наследството. Визирал е, че съгласно чл. 48 ЗН наследството се придобива с приемането му. Приемането има обратно действие и произвежда действие от минал момент, а именно от датата на откриване на наследството. То може да бъде изрично или мълчаливо. Мълчаливо приемане е налице, когато от действията на наследника се разбира непоколебимото му намерение да приеме наследството, като законът дава възможност на съда - при всеки конкретен случай, извършвайки цялостна съпоставка на доказателствата по делото, да прецени дали извършените действия сочат воля за приемане на наследството. Отказът от наследство от своя страна е изричен, формален, дефинитивен акт, като след вписването му за отказалия се не съществува възможност да оттегли своя отказ. В практиката константно се приема, че както приемането на наследството, така и отказът от него, изчерпват възможността след неговото надлежно изразяване да се извърши точно обратното му действие, поради което второто по ред изявление се явява недействително. Въззивният съд е споделил извода на първата съдебна инстанция за неоснователност на наведените от ищеца доводи за недействителност на процесния отказ от наследство. Посочил е, че конклудентните действия по мълчаливо приемане на наследство, за да породят желания ефект - наследяване, е необходимо да са недвусмислени и да не будят съмнение относно действителната воля на наследника по закон. Приел е, че от съвкупната преценка на събраните доказателства не може да се направи извод, че в релевантния период - от смъртта на своя баща през 1982 г. и съответно от смъртта на своята майка през 1983 г. до датата на отказа от наследство през 1984 г., Д. И. е осъществил такива фактически или правни действия, които по безспорен и несъмнен начин да сочат на неговото непоколебимо намерение да приеме наследството на родителите си. Съдът е изложил, че по делото са налице данни, че той е ползвал части от процесните имоти, като е обработвал дворното място и е отглеждал в него селскостопанска продукция, използвайки и земеделския инвентар на своя баща. Такива действия той е осъществявал в периода преди откриване на наследството и е продължил да ги осъществява по същия начин и след това. С посочените вещи си е служил и братът на Д. И. - Й., както и техният баща приживе. При тези данни съдът е приел, че ползването на оставените в наследство вещи преди отказа, само по себе си не може да се квалифицира като такова конклудентно действие, недвусмислено сочещо на наличие на воля у Д. И. за приемане на наследството. Не са налице доказателства за извършени от последния други действия (като например актове на разпореждане с отделни наследствени имущества, молби за издаване на данъчни оценки, за снабдяване с констативни нотариални актове, предявяването на искове с предмет наследствени имоти, реализиране на вземания на наследодателя, заплащане на негови задължения и пр.), които да сочат за мълчаливо приемане на наследството. Ето защо въззивният съд е намерил за неоснователен предявения от Т. И. иск за собственост въз основа на наследствено правоприемство.

По отношение на евентуалния иск Окръжен съд – Пловдив е съобразил разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС и е посочил, че владението се характеризира с два основни признака: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта, и субективен - намерението да се държи вещта като своя. Намерението на владелеца да държи вещта като своя се изявява чрез извършваните от него действия, които по съдържание и обем трябва да съответстват на правото на собственост (или на друго вещно право) върху вещта. Приел е, че в случая отказът на бащата на ищеца от наследство говори за липсата на субективния елемент на владението. С него той изрично е изявил волята си да не приеме наследството, оставено от своите родители, затова не може да се счете, че упражняването на фактическа власт върху процесните имоти е било с намерение за своене, респ. за придобиване на идеални части от тях по давност. Освен това, по делото не са установени действия от страна на Д. И., с които той да е довел до знанието на наследодателя на ответниците Й. И., че е променил своето субективно отношение към тези имоти. Такива действия не са установени и от страна на самия ищец. Като подкрепа на извода за липса на намерение за своене у Д. И. съдът е определил и показанията на свидетелката Й. Г., съгласно които приживе той не е имал никакви имуществени претенции към своя брат Й. И.. Допълнително въззивният съд е изложил, че така направените изводи не се променят от факта, че през 1998 г. Й. Т. И. е декларирал имота, находящ се в [населено място], [улица], ведно с построените върху него сгради, като съсобствен по силата на наследяване, доколкото декларациите по ЗМДТ се подават в изпълнение на административно задължение и от тях не може да се прави извод за признаване права на съсобственици, съответно за упражняване на владение или липса на такова.

Съдът е препратил и към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. За критериите, въз основа на които съдът разграничава дали действията на призования към наследяване са такива, които демонстрират мълчаливо приемане на наследството (относно произнасянето по главния иск);

2. Приложими ли са признаците за придобиването по давност между сънаследници по отношение на идеалните им части от сънаследствен имот към случая, при който наследник, заявил отказ от наследството, демонстрира същото поведение на държане на част от наследството, каквото е имал и до вписване на отказа; в този случай неговото поведение следва ли да се цени съобразно общата презумпция на чл. 69 ЗС, а именно - че упражнява владение за себе си, годно да доведе до осъществяване на състава на придобивна давност за времето след вписване на отказа (относно произнасянето по евентуалния иск).

По първия поставен въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с приетото в: р ешение № 535/2.09.2011 г. по гр. д. № 92/2010 г. на ВКС, II г. о., ТР № 29/2.04.1962 г. по гр. д. № 22/1962 г. на ОСГК на ВС, решение № 276/22.10.2013 г. по гр. д. № 1172/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 395/4.11.2010 г. по гр. д. № 309/2010 г. на ВКС, II г. о., а по втория – в: ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 31/8.02.2016 г. по гр. д. № 4539/2015 г. на ВКС, I г. о., р ешение № 60173/15.12.2021 г. по гр. д. № 1431/2021 г. на ВКС, I г. о.

Постъпил е отговор на касационната жалба от С. Д. И., С. Й. И. и Т. Й. И., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на подадената жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

По първия въпрос от изложението не се констатира соченото противоречие на приетото от въззивния съд по главния иск и визираната от Т. И. съдебна практика.

Така, съгласно решение № 535/2.09.2011 г. по гр. д. № 92/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., приемането на наследството е едностранен акт, с който наследникът изявява волята си да го придобие. По силата на чл. 49, ал. 2 ЗН мълчаливо приемане има, когато наследникът извърши действия, които несъмнено предполагат намерението му да приеме наследството и които той не би имал право да извърши, освен в качеството на наследник. Действията могат да са различни, като законът предоставя на съда за всеки конкретен случай да прецени доколко те предполагат волята на наследника да приеме наследството. Използването на обикновената покъщина, необходима за всяко семейство, с която са си служили членовете на семейството в съвместния им семеен живот и обстоятелството, че след смъртта на един от тях останалите са продължили да си служат с нея, не дава основание да се предполага намерението на наследника да приеме наследството. Наследникът трябва да е извършил такива фактически действия, които по безспорен и несъмнен начин да създават убеждението, че приема или има намерение да приеме наследството. Ползването на обикновената покъщина само по себе си не представлява приемане на наследство. В същия смисъл е и решение № 395/4.11.2010 г. по гр. д. № 309/2010 г. на ВКС, ІІ г. о. В него ВКС е посочил, че мълчаливо приемане на наследството е налице при извършване на фактически или правни действия от наследника, които несъмнено предполагат неговото намерение да приеме наследството. Действията не трябва да са двусмислени, т. е. от тях да е възможно да се направят и други изводи, както е при ползване на обикновената покъщнина, с която си служат членовете на семейството, или действия по обикновено управление на наследството, като законът предвижда при всеки конкретен случай съдът да прецени дали извършените действия сочат на воля за приемане на наследството, т. е. касае се за фактически въпрос, различен за всеки отделен казус.

Именно в горния смисъл са и правните изводи на Окръжен съд – Пловдив, който въз основа на конкретните факти и обстоятелства по делото е счел, че извършените от прекия наследодател на Т. И. конклудентни действия не могат да бъдат квалифицирани недвусмислено като приемане на наследството.

Що се отнася до решение № 276/22.10.2013 г. по гр. д. № 1172/2012 г. на ВКС, ІV г. о., то е неотносимо към настоящия казус, тъй като е постановено по различен правен спор – по иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на недвижим имот без основание. В това решение съдът се е произнесъл по правния въпрос: При определяне на дължимото обезщетение по иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 93 ЗС, съдът взема ли предвид всеки един добив от вещта, включително и като разгъната застроена площ на една сграда, или обезщетението се определя само върху застроената площ на същата, като в тази връзка е тълкувал чл. 93 ЗС и е приел, че добивът от вещта, като плодове, прираст от добитък, наем и други такива, принадлежи на собственика й. Неотносимо към настоящото дело е и визираното от жалбоподателя тълкувателно решение.

Вторият въпрос също не обуславя допускане на касационно обжалване, тъй като той има отношение само към част от решаващите мотиви на въззивното решение, които сами по себе си не са определящи за крайния изход на спора по евентуалния иск. В случая са налице и изложени съображения, към които въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК, съгласно които между двата процесни имота и този, дарен на Д. И., няма огради и е невъзможно да бъдат установени пределите на упражняваната от него фактическа власт. Следователно съдът се е позовал, освен на липсата на установено намерение да се държат имотите като свои, и на недоказаност на другия признак на владението по чл. 68 ЗС - упражняването на фактическа власт върху определен обект, като относно този извод на съда не е визирано основание за допускане на касационно обжалване.

Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Ответниците по касационната жалба, подали отговор на същата, имат право на направените от тях разноски за адвокат пред ВКС в размер на 600 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,