Определение № 725 от 30.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2079/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 967/04.03.2020 г. на Х. А. Х., чрез адв. П. против решение № 181/29.11.2019 г., по в. гр. д. № 271/2019 г. на ОС – Търговище, с което е потвърдено решение № 459/02.08.2019 г., по гр. д. № 513/2019 г. на РС - Търговище, отхвърлящо предявените искове за сумата от 13 306,41 лв. с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и иск по чл. 86 ЗЗД за сумата от 5000 лв. Касаторът счита обжалваното решение за неправилно, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи. Изпълнителното производство било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК още през 2014 г., поради което към 2015 г., когато ответниците получили процесната сума, изпълнителното производство е било прекратено по силата на закона, а получените суми са придобити без правно основание. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът посочва, че обжалваното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като не са взети предвид и не са обсъдени релевираните от него доводи и възражения, поради което същото е необосновано. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от Н. Фикриева Т. и А. А. З., с който посочват, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излагат доводи и за правилност на постановеното решение. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на, в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна и при наличието на правен интерес, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил безспорните по делото факти, а именно, че: изпълнително дело № 28/2012 г. на СИС при РСТ е образувано по молба на ответниците, въз основа на изпълнителен лист от 18.04.2002 г., издаден по НОХД № 72/2000 г. на ОС-Търговище, против М. И. и ищеца по делото, по силата на който двамата са осъдени в условията на солидарност да заплатят обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие причинена смърт на сина на първите ответници - Ю. З. в размер на по 20 000 лв., ведно със законната лихва, счита от 05.10.1999 г. до окончателно изплащане, на осн. Чл. 45 ЗЗД. Безспорно установено е и че Ф. З. е починал и като правоприемник по делото е встъпила неговата дъщеря А. З.. Въззивният съд приел, че е правилен изводът на първоинстанционния съд състоящ се в това, че към момента на получаване на процесните суми през 2015 г. и 2016 г., в общ размер на 13 306,41 лв., ответниците са имали съществуващо, изискуемо и ликвидно вземане против ищеца, което не е било погасено по давност. Основанието за съществуване на вземането не е било изпълнителното производство, а материалното право, установено с влязлата в сила присъда по НОХД № 72/2000 г. на О.. В този контекст е изложен решаващ извод, че след като ответниците са имали съществуващо, ликвидно и изискуемо вземане, не са налице основанията по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, поради което предявените искове, вкл. и този по чл. 86 ЗЗД, са неоснователни. На основание чл. 272 ГПК въззивният съд е препратил към подробните мотиви на първоинстанционния съд и така мотивиран е потвърдил обжалваното пред него решение. При така очертаните рамки на правния спор и решаващите изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie". Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК ). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Въззивният съд е обсъдил фактите по делото и въз основа на тях е заключил, че първоинстанционните изводи са правилни, като това съвпадение на крайните изводи е наложило и препратката към подробните мотиви на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, съдържащи отговор на останалата част от релевираните възражения. Тази препратка обаче не обосновава очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и е законосъобразна. Обсъден е и наведеният от настоящия касатор довод за това, че изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като въззивният съд е заключил, че с решение № 170/17.09.2018 г., по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС е отхвърлен предявеният отрицателен установителен иск за установяване на несъществуване на вземането по издадения изпълнителен лист поради погасяването му по давност, което означавало, че към момента на получаване на процесната сума през 2015 и 2016 г. ответниците са имали съществуващо, изискуемо и ликвидно вземане. В заключение следва отново да бъде посочено, че обосноваността и правилността е преценка, която не попада в обхвата по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно приетото в ТР № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС касаторът следва да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК и при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК да обоснове допускане на касационно обжалване. Такъв правен въпрос в настоящия случай не е формулиран и от изложените твърдения такъв не може да бъде конкретизиран. Предвид изложеното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІІІ г. о.