Определение № 60710 от 29.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1683/2021 г.

Образувано е по касационна жалба на И. И. Л. и Ц. И. Л., подадена чрез адв. И. К., против въззивно решение № 260041/26. 10.2020 г., постановено по в. т. д. № 343/2020 г. на Окръжен съд - Русе, с което е отменено решение № 464/19.03.2020 г. по гр. д. № 185/2019 г. на Районен съд - Русе, в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от „ОТП Факторинг България“ ЕАД иск срещу касаторите за признаване за установено дължимостта на сумите над 3781,11 евро до предявените 6289 евро – главница по договор за кредит за текущо потребление от 31.10.2012 г., обезпечен с договор за поръчителство; над 235,72 евро до предявените 245,32 евро – просрочена лихва за периода 02.01.2015 г. – 23.06.2015 г.; над 10,23 евро до предявените 14,01 евро – лихвена надбавка за забава върху главницата за периода 02.01.2015 г. – 23.06.2015 г. и над 40,30 евро до предявените 60 евро – заемни такси – всички предмет на заповед № 2165/29.06.2015 г. за изпълнение на задължения за вземания за парични суми, издадена въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 3505/2015 г. на Районен съд - Русе, като вместо това е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че И. И. Л. и Ц. И. Л. дължат солидарно на „ОТП Факторинг България“ ЕАД сумите от 2507,89 евро – главница по договор за кредит за текущо потребление от 31.10.2012 г., обезпечен с договор за поръчителство; 9,60 евро – просрочена лихва за периода 02.01.2015 г. – 23.06.2015 г.; 3,78 евро – лихвена надбавка за забава върху главницата за периода 02.01.2015 г. – 23.06.2015 г. и 19,70 евро – заемни такси – всички предмет на заповед № 2165/29.06.2015 г. за изпълнение на задължения за вземания за парични суми, издадена въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 3505/2015 г. на Районен съд - Русе ,както и в частта за разноските. Потвърдено е решението в останалата му част. В касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на решението. Иска се отмяната му и отхвърляне на предявения иск. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Сочат, че решението е постановено в противоречие с т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Формулирали са следните въпроси: 1. „При преценката относно валидността на изпратеното уведомление за настъпила предсрочна изискуемост, следва ли да се кредитира противоречието на неговото съдържание с т. 18 от ТР № 4/2014 г. по т. д. № 4/2013 г., на ОСГК на ВКС или за валидността на съдържанието му е без значение в случай, че е достигнало дори и при отказ на длъжника?“; 2. „Допустимо ли е обявяването на предсрочна изискуемост на кредитна сделка да се поставя под условие и да зависи от настъпването на други факти и обстоятелства като например „връчването на самото уведомление”?“; 3. „Как следва да се определи датата на предсрочна изискуемост, в случай, че кредитора е посочил в уведомлението си до длъжниците, че средствата по кредитната сделка следва да се считат за предсрочно изискуеми считано от датата на получаване на уведомлението? Коя е датата на предсрочна изискуемост на средствата по кредитната сделка, ако длъжниците по кредитната сделка са повече от един, а има и поръчители? Как следва да се прецени срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, при ангажиране отговорност на поръчител в случай на обявяване на предсрочната изискуемост под условие, т. е. при настъпване на определени обстоятелства?“ и 4. „При липсата на възражения и оспорвания от ответната страна по приети писмени доказателства представени от страната, допустимо ли е съда самоинициативно да не кредитира тези доказателства и да изключва тяхната доказателствена тежест?“, за които твърдят, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържат и, че решението е очевидно неправилно. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация „ОТП Факторинг България“ ЕАД, чрез юрк. Н. Б., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Заявена е претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Подадена е и касационна жалба от И. И. Л. и Ц. И. Л., чрез адв. И. К., против въззивно решение № 260095/18.12.2020 г., постановено по в. т. д. № 343/2020 г. на Окръжен съд - Русе, с което е допълнено постановеното по делото решение № 260041/26.10.2020 г., като е признато за установено, че И. И. Л. и Ц. И. Л. дължат солидарно на „ОТП Факторинг България“ ЕАД и законната лихва върху главницата от 2507,89 евро, считано от 24.06.2015 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба срещу решението по чл. 250 ГПК се съдържат оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост и се иска отмяната му. Приложено е изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, в което касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3ГПК. Поставят идентични с повдигнатите в изложението към касационната жалба срещу основното решение въпроси. Поддържат и, че решението е очевидно неправилно. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация „ОТП Факторинг България“ ЕАД, чрез юрк. Н. Б., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Заявена е претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни с правен интерес да обжалват постановените съдебни актове, срещу въззивни решения, които съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК са с допустим предмет на касационно обжалване, поради което са процесуално допустими. По касационната жалба против основното решение Въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 31.10.2012 г. между „Банка ДСК“ ЕАД, от една страна и от друга – И. И. Л. и Ц. И. Л., е сключен договор за кредит за текущо потребление, обезпечен с договор за поръчителство, по силата на който банката предоставила на И. И. Л. заем в размер на 7500 евро със срок за погасяване 120 месеца, считано от датата на неговото усвояване, съгласно погасителен план, съставляващ неразделна част от контракта. Сумата била преведена по разплащателна сметка с титуляр И. И. Л.. Съобразно параметрите на договора, кредитът се олихвява с преференциален променлив лихвен процент в размер на 7,95% годишно, при изпълнение Условията по програма ДСК Лидер, при годишен процент на разходите – 8,95%. При сключване на договора, кредитополучателят получил и приел: Общи условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на физически лица и Условия по програма ДСК Лидер. На 13.05.2015 г. „Банка ДСК“ ЕАД изпратила нотариални покани до ответниците И. И. Л. и Ц. И. Л. на адреса им в [населено място], [улица], вх. 2, ет. 14, ап. 41, с които уведомявала същите, че обявява процесния кредит за предсрочно изискуем, считано от датата на получаване на поканите. Последните били връчени на 15.05.2015 г. в условията на отказ. Въз основа на заявление, депозирано до Районен съд - Русе, „Банка ДСК“ ЕАД се снабдила със заповед № 2165/29.06.2015 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ, визиран в чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 3505/2015 г. срещу И. И. Л. и Ц. И. Л., платими солидарно за сумите: 6289 евро – главница по договор за кредит за текущо потребление от 31.10.2012 г., обезпечен с договор за поръчителство, ведно със законната лихва считано от 24.06.2015 г. до окончателното й изплащане; 245,32 евро – просрочена лихва за периода 02.01.2015 г. – 23.06.2015 г.; 14,01 евро – лихвена надбавка за забава върху главницата за периода 02.01.2015 г. – 23.06.2015 г. и 60 евро – заемни такси; 258,49 лева – държавна такса и 653,12 лева – юрисконсултско възнаграждение. На 20.11.2015 г. по силата на договор за покупко – продажба на вземания, банката прехвърлила на „ОТП Факторинг България“ ЕАД пакет от вземания, посочени в приемо-предавателен протокол, между които и задължението на И. И. Л., основано на договор за кредит от 31.10.2012 г. Към цесията е приложено пълномощно, с което банката упълномощава ищцовото дружество да уведоми от нейно име всички длъжници по цедираните вземания и да подпише писмените съобщения по чл. 99, ал. 3 ЗЗД до длъжниците от нейно име, както и писмо, с което на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД „Банка ДСК“ ЕАД потвърждава настъпилото прехвърляне на вземанията, описани в приемо-предавателния протокол към договора за цесия от 20.11.2015 г., с дата на прехвърляне 04.12.2015 г. На адреса, посочен от кредитополучателя в договора за кредит, са изпратени съобщения за цедираното вземане на „Банка ДСК“ ЕАД, които са се върнали като непотърсени. По молба на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, основана на заповед № 2165/29.06.2015 г. и изпълнителен лист от 30.06.2015 г., издадени по ч. гр. д. № 3505/2015 г. по описа на Районен съд - Русе, ЧСИ В. Н., с рег. № ***, образувал изпълнително дело № 895/2018 г. и изпратил покани за доброволно изпълнение на И. И. Л. и Ц. И. Л., получени лично от тях на 26.11.2018 г. В същите се посочвало, че взискател е „ОТП Факторинг България“ ЕАД. В срока по чл. 414 ГПК ответниците депозирали възражение за недължимост на сумите, предмет на заповедта за изпълнение, с оглед което заповедният съд указал на заявителя възможността да предяви иск за установяване на вземането си, предмет на заповедта за изпълнение. С отговора на исковата молба ответниците представили и нареждане за международен превод с референтен номер 153248В47636 от 20.04.2015 г., според което е започнало изпълнението на платежна операция от Ви Пи Банк Лихтенщайн с наредител И. И. Л. за сумата 23 600 евро с бенефициер „Банка ДСК“ ЕАД. Нареждането било със статус чакащо одобрение. Представен бил и документ – съобщение от типа MT799 на Суифт Сервизно бюро, в което било посочено, че „Банка ДСК“ ЕАД, в качеството си на бенефициер на превода, не била изпълнила изискванията на Ви Пи Банк за секюритизиращ канал за изпращач с кредитен рейтинг ААА. Представено е и писмо от БКЛИ Сейевингс Банк, клон Л., според което сумата от 23 600 евро е пренасочена по Арбитражно решение 6667/16.10.2017 г. на Суифт Арбитражен търговски комитет от клон Люксембург. Средствата все още били блокирани по искане на изпращача „Вици“ ЕООД България, И. И. Л.. В съдебното заседание на районния съд на 15.05.2019 г. ответниците са представили товарителници и известия за доставки, адресирани до Ви Пи Банк Лихтенщайн, и Ви Пи Банк Британски Вирджински острови, според които е изпратено писмо до същите за предоставяне на информация за извършения международен банков превод, къде се намира наредената сума от 23 600 евро, получавала ли е „Банка ДСК“ ЕАД указания за секюритизация на канал от Суифт Сервис бюро и има ли задължение банката да изпълни указанията. Ответниците са изложили твърдения, че Ви Пи Банк Британски Вирджински острови е наредила сумата по платежното нареждане за международен превод чрез Централното си управление в [населено място], Лихтенщайн, като процесната трансакция включвала по размер претенцията на праводателя на ищеца „Банка ДСК“ ЕАД, претендирана в друго производство, което е било висящо пред Апелативен съд - Велико Търново. С молба от 11.06.2019 г. процесуалният представител на ответниците е депозирал писмени доказателства – получени съобщения МТ103. Същите били доставени от куриер на TNT, като писмото било разпечатано в кантората на нотариус Р. П., рег. № ***, за което бил съставен констативен протокол от 29.05.2019 г. В заседанието на районния съд от 25.09.2019 г. ответниците са представили и копие от товарителница № ТТ 423 832 688 СН, за която твърдят, че са получили горепосочените съобщения. Като изпращач в нея е посочено Kons: Trust – Mьller. В съдебното заседание пред районния съд на 25.09.2019 г. ответниците са поискали да им се даде възможност да представят доказателства, от които да е видно получено ли е съобщение от Ви Пи Банк Лихтенщайн за нареден банков превод в размер на 23 600 евро с бенефициер „Банка ДСК“ ЕАД. Писмо е изпратено от ответниците до клона на Ви Пи Банк Британски Вирджински острови, като в същото се съдържала молба да се извърши запитване в организацията Суифт за това какви съобщения са били разменени във връзка с трансакцията между Ви Пи Банк и „Банка ДСК“ ЕАД и на коя дата, както и да се потвърди и завери представеното съобщение МТ103. Поискано е да се изпрати официален отговор от системата Суифт и същият да бъде изпратен на електронен адрес [електронна поща] и по пощата на адрес Република България, [населено място], [улица], вх. Е, ет. 3. На заседанието на районния съд от 02.12.2019 г. ответниците представят доказателства, че на 04.10.2019 г. запитването е било получено, но към онзи момент все още нямало отговор. Такъв липсвал и към момента на провеждането на заседанието от 27.01.2020 г. На 04.03.2020 г. процесуалният представител на ответниците депозирал молба, с която е представил отговор, получен първоначално на електронна поща с адрес [електронна поща] на 01.03.2020 г., според който се потвърждавало с цялата отговорност на банката, че приложената трансакция е доставена на получателя. Към получения имейл е приложено същото като предходното съобщение тип МТ103. Назначената по делото съдебна счетоводна експертиза е дала заключение в два варианта по отношение дължимостта на претендираните суми със и без настъпила предсрочна изискуемост. По отношение на представеното платежно нареждане № 153248В47636 от 20.04.2015 г. експертът заявява, че документът е със статус „чакащо“ и „изисква се одобрение“. По отношение представеното по делото съобщение от типа МТ799 на Суифт Сервизно бюро, в което е посочено, че „Банка ДСК“ ЕАД не е изпълнила изискванията на Ви Пи Банк за секюритизиращ канал, вещото лице е посочило, че според посочения в него код изпращач е клонът на Ви Пи Банк на Британски Вирджински острови, но същият не може да бъде банка-изпращач, защото няма Суифт свързаност. По отношение приложеното съобщение тип МТ103 не са налице необходимите реквизити – същото не е заверено с подпис и печат на банката-платец, която следва да е Ви Пи Банк Лихтенщайн, форматите на изписаните IBAN на сметката на изпращача и на сметката на получателя не са коректни и липсва съвпадение между основанието на превода, посочено в представеното „Нареждане за международен превод“ с това, изписано в съобщението тип МТ103. Вещото лице е посочило, че е налице задължителен стандарт за този тип съобщения, който не е спазен изцяло. Въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че е налице кредиторова забава, тъй като първият елемент – предлагането на престацията, не е осъществен, защото няма доказателства изявлението на Ви Пи Банк да е достигнало до „Банка ДСК“ ЕАД, както и такива, че е бил нареден международен паричен превод, поради което кредиторът няма как да е изпаднал в забава, защото не е налице какъвто и да е опит от страна на длъжника да изпълни. Вещото лице не се е ангажирало със становище за автентичността на представеното платежно нареждане, но ясно е посочило,че предвид посочените несъответствия преводът не е могло да бъде осъществен. Освен това съмнение буди полученият по електронна поща отговор на Ви Пи Банк Лихтенщайн след около близо 5 месеца от твърдяната дата на получаване 04.10.2019 г. в клона на Ви Пи Банк Британски Вирджински острови. В отправената към Ви Пи Банк Британски Вирджински острови молба ответницата И. И. Л. е поискала да й бъде предоставен официален отговор от системата Суифт, който, освен по електронна поща, да бъде изпратен и по стандартната такава. Вместо това, едва на 01.03.2020 г. е получено електронно съобщение, в което лице, представящо се за служител на банката, заявява лаконично, че банката потвърждава „с цялата отговорност“, че приложената трансакция е доставена на получателя. Съмнение поражда и обстоятелството, че вместо на посочения от ответниците имейл адрес, съобщението е получено на друг, макар и подобен адрес, а представящото се за банков служител лице е посочило адреса на Ви Пи Банк Лихтенщайн. Би било логично щом запитването е отправено към клона на банката на Британските Вирджински острови, отговорът да дойде от него, какъвто в настоящия случай не е налице. Полученото съобщение тип МТ103 страда от същите пороци, които вещото лице е изложило в заключението си. Съмнително изглежда и представеното съобщение тип MT799 на Суифт Сървизно бюро, предвид констатираното от вещото лице несъответствие, изразяващо се в това, че според посочения в него код изпращач е клонът на Ви Пи Банк Британски на Вирджински острови, но същият не може да бъде банка-изпращач, защото няма Суифт свързаност. Неясна остава и причината защо след като е налице наредена „неотменима“ (според отговора на исковата молба) трансакция паричните средства се намират в друга банка – БКЛИ Сейвингс Банк, клон Л.. Според приложения / л. 92-93 първоинстанционно производство/ документ паричните средства са блокирани по искане на ответницата И. И. Л., действаща от името на „Вици“ ЕООД. Логично би било при неосъществяване на превода паричните средства да бъдат възстановени по платежната сметка на наредителя от банката изпращач.От тези обстоятелства съдът е приел, че не би могло да има забава на кредитора, защото според това писмено доказателство процесната сума е предмет на други платежни взаимоотношения и дори и банката кредитор хипотетично да е приела плащането, то преводът е нямало да се осъществи. Въззивният съд е посочил и, че процесното платежно нареждане с референтен № 153248В47636 от 20.04.2015 г. е било предмет на друго производство между „Банка ДСК“ ЕАД и единия ответник – И. И. Л., което е приключило с влязло в сила Решение № 167/27.10.2016 г. по т. д. № 122/2016 г. на Окръжен съд - Русе, като исковете на банката са били уважени изцяло. Приел е за неоснователни твърденията на ответниците досежно липсата на настъпила предсрочна изискуемост на кредита.Посочил е, че няма законово изискване, което да задължава кредитодателя - банка да посочва всички видове дължими суми по кредита при обявяването на същия за предсрочно изискуем. Изявленията за обявената предсрочна изискуемост са връчени на ответниците чрез нотариални покани в условията на отказ на 15.05.2015 г., като удостоверените от нотариуса обстоятелства относно връчването не са оспорени, поради което не липсва яснота относно момента кога банката е упражнила това свое преобразуващо право. Предвид настъпилата според Общите условия към Договора за кредит за текущо потребление предпоставка, а именно длъжникът да е изпаднал в забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни, правилно и законосъобразно банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Изложил е подробни мотиви, че и доводите на ответниците касателно неспазване правилата за уведомяване на длъжника съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД и изтеклата погасителна давност на част от вземанията към момента на предявяване на иска по чл. 422 ГПК на 14.01.2020 г. са неоснователни. Посочил е, че отговорността на поръчителя е ангажирана преди изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Длъжникът е изпаднал в забава на 02.02.2015 г., а на 15.05.2015 г. кредитът е обявен за предсрочно изискуем, като началото на срока за отговорността на поръчителя следва да се съобразява към тези дати. Тъй като съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът се счита за предявен не на 14.01.2020 г., а на 24.06.2015 г., то 6-месечният преклузивен срок не е изтекъл. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице претендираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Касаторите отъждествяват очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В случая твърдението на касаторите, че решението е очевидно неправилно, поради допуснати процесуални нарушения, неправилно възприемане на фактическата обстановка и „правната рамка на отношенията кредитодател - цедент, цесионер и кредитополучател, института на предсрочната изискуемост и разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД”, както беше изрично посочено не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Първият въпрос, с който се пита дали при преценката относно валидността на изпратеното уведомление за настъпила предсрочна изискуемост, следва ли да се кредитира противоречието на неговото съдържание с т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС или за валидността на съдържанието му е без значение в случай, че е достигнало при отказ на длъжника е изцяло неотносим, доколкото в посоченото от касаторите тълкувателно решение не са дадени разяснения за съдържанието на уведомлението. Вторият и третият въпроси касаещи обявяването на дълга за предсрочно изискуем в зависимост от настъпването на нови факти и обстоятелства и началото на срока за ангажиране отговорността на поръчителя в случай, че главните длъжници са повече от един също не са обусловили правните изводи на съда за дължимостта на сумите. Въззивният съд не се е произнасял в решението си по поставените въпроси. Освен това в случая се касае за един главен длъжник – кредитополучателя и негов поръчител. Касаторите не са обосновали и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, т. е. какво е значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторите не сочат, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Четвъртият поставен въпрос, макар и обуславящ изводите на съда поради същите съображения не може да послужи за основание за допускане на касационното обжалване. Следва да бъде посочено, че въззивният съд е постановил решението си в съответствие с константната съдебна практика, взел е предвид всички доказателства по делото, обсъдил ги е и е изложил обосновани мотиви защо кредитира едни и не кредитира други доказателства. Несъгласието с изводите по същество и даденото разрешение от решаващия съд не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, а представлява оплакване по същество, по което ВКС дължи произнасяне в производство по чл. 290 и сл. ГПК, в случай, че касационното обжалване бъде допуснато. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. По касационната жалба срещу допълнителното решение За да уважи молбата за допълване на постановеното решение въззивният съд е изложил, че с исковата молба ищецът „ОТП Факторинг България“ ЕАД е направил искане ответниците да бъдат осъдени да заплатят главница в размер на 6289,00 евро, ведно със законната лихва, считано от 24.06.2015 г. Районният съд е уважил този иск до размера на 3781,11 евро, като е присъдил законната лихва за искания период. Във въззивната жалба също е поискано присъждане на законната лихва върху главницата, но въпреки това в диспозитива на решение № 260041/26.10.2020 г. по в. т. д. № 343/2020 г. на Окръжен съд - Русе липсва произнасяне относно това искане. Доводите за недължимост на законната лихва върху главницата, наведени от ответниците, са неоснователни, тъй като дължимостта на главницата е установена с постановеното въззивно решение и въпросът не може да бъде преразгледан по същество втори път от настоящия съд извън способите за инстанционен контрол. Решението е валидно и допустимо, същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Поставените въпроси, идентични с въпросите в изложението към касационната жалба срещу основното решение са изцяло неотносими към мотивите за допълване на решението. Доколкото по въпросите не се разкрива общото основание за допускане на касационното обжалване не следва да се обсъжда наличието на поддържаните допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване и по подадената касационна жалба срещу въззивно решение № 260095/18.12.2020 г., постановено по в. т. д. № 343/2020 г. на Окръжен съд - Русе. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация „ОТП Факторинг България“ ЕАД разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева, определено съгласно чл. 25а, ал. 3 НЗПП за изготвяне на отговори по касационните жалби без процесуално представителство в открито съдебно заседание. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.