Определение № 80 от 11.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 591/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Обжалвано е определение от 20.11.2020 г., постановено по в.ч.гр.д. № 491/2020 г. по описа на АС - Варна, с което като е потвърдено определение от 08.09.2020 г., постановено по гр.д. № 2399/2018 г. на ОС - Варна, е прекратено производството по иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД. Частният жалбоподател Н. П. П., чрез процесуалния си представител поддържа, че в обжалваното определение са разрешени правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС. Моли да се допусне касационно обжалване, да се отмени обжалваното определение и делото да бъде върнато ОС – Варна, който да разгледа заявения иск по чл. 59 ЗЗД. В срока по чл. 276 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна в производството С. Д. Ш., в което се поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Върховният касационен съд, тричленен състав на четвърто гражданско отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Частната жалбоподателка, ищец в първоинстанционното производство, е предявила иск срещу С. Ш. по чл. 55, ал.1 ЗЗД и евентуален такъв по чл. 59, ал.1 от ЗЗД, за осъждане на последни да й заплати сумата 25000евро, получена от последния като цена по предварителен договор за продажба на паркомясто. Заявеният с исковата молба петитум е да се осъди ответника да заплати на ищцата сумата от 25 000 евро като платена без основание, евентуално – на отпаднало основание като цена за паркомясто искове по чл. 55, ал.1 ЗЗД, а при условие, че кондикционните претенции бъдат отхвърлени – иска се осъждането на ответника да заплати сумата от 25000 евро на основание чл. 59 ЗЗД. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел за установено, че между страните на 12.04.2012 г. е подписан договор за покупко – продажба на недвижим имот /апартамент и паркомясто/ находящи се в [населено място] срещу уговорена цена от 125 000 евро, като с нотариален акт на 22.05.2012 г. ответникът по делото е прехвърлил собствеността върху апартамента, но собствеността върху паркомястото не е била прехвърлена, тъй като е имало проблеми с документацията за него. Прието е за установено, че на 16.07.2012г. по силата на анекс към предварителния договор, ищцата се задължила да заплати на ответника сума в размер на 25 000 евро, на пет равни годишни вноски от по 5 000 лв., дължими от момента на представяне от ответника на удостоверение за въвеждане в експлоатация на сградата, в която са изградени апартамента и паркомястото. Първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД, е неоснователен и го е отхвърлил, а предявеният, при условията на евентуалност иск по чл.59 ЗЗД е недопустим и е прекратил производството по него. За да потвърди определението за прекратяване на производството по делото въззивният съд приема, че ищцата не е изложила твърдения за факти, които да преодолеят съществуващото противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба по отношение на предявения в евентуалност иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, тъй като с исковата молба и в уточняващата я молба от 12.11.2018г. се поддържа наличието на облигационни отношения между страните във връзка с обещаната продажба на правото на собственост върху паркомясто и заплащането на цената на същото в размер на 25 000 евро, а в петитума се твърди липса на основание за плащане на сумата и неоснователно разместване на блага. Прието е, че в случая с уточняващите молби не са изложени факти, от които да се установи по какъв начин плащането на сумата от 25 000 евро излиза извън контекста на съществуващите мужде страните облигационни отношения. При така установените обстоятелства съдът е посочил, че искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД като субсидиарен е поставен на разположение на неоснователно обеднелия във всички случаи, когато той не може да се защити с друг иск, а в случая ищцата може да защити правата си с друг иск, какъвто е предявила - по чл.55 ЗЗД, производството по който не е приключило. В приложено към жалбата изложение по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателката, чрез процесуалния си представител поддържа, че в своето определение въззивния съд се е произнесъл по въпросите 1/ Относно предпоставките за допустимост на иска по чл. 59, ал.1 ЗЗД и необходимото съдържание на обстоятелствената част на иска, т.е., какви твърдения относно фактическия състав на иска по чл. 59 ЗЗД следва да изложи страната за допускането му до разглеждане и свързания с него въпрос?; 2/ Относно възможността иск с правно основание по чл. 59 ЗЗД да бъде съединен при условията на евентуалност с друг иск на договорно основание, когато по отношение на един и същи факт на плащане се поддържат различни фактически твърдения с оглед различния предмет на исковете? Поддържа, че постановеното въззивно определение противоречи на задължителните разяснения обективирана в Постановление №1 от 28.05.1979 г. по гр.д. № 1/79 г. на ППВС, Решение по гр.д. № 3604/2015 г. на IV – г.о. и Решение по гр.д. № 2882/2016 г. на IV – г.о. на ВКС основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. 3/ Относно задължението на съда на основание чл. 236, ал.2 ГПК да обсъди оплакванията и доводите на страните по предмета на спора. Твърди се, че въззивното определение противоречи на Решение по гр.д. № 3044/2018 г. на III – г.о. Настоящият състав намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното определение. За да бъде допуснато до касационно обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК съобразно задължителните разяснения в т. 1 на ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение респективно определение, доколкото Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В случая въззивното определение е постановено в съответствие със задължителните разяснения обективирани в т. 8. от Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС, където се приема, че правото на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който да може да се защити. Съобразно задължителните разяснения на в т.8 и т.10 на посоченото постановление на ВС с искът по чл. 59, ал.1 ЗЗД е дадена възможност на обеднелия да се защити, когато не може или не е могъл да го стори с иск по чл. 55, ал.1 ЗЗД или с друг иск. В процесния случай въззивният съд не е постановил своето определение в отклонение на задължителната практика на ВКС, доколкото съобразно приложените по делото доказателства и твърденията на страните е прието, че между тях е налице облигационно правоотношение въз основа на което е извършено разместването на имуществените блага. По формулирания от жалбоподателката процесуален въпрос касаещ задълженията на съда да постанови своето решение въз основа на всички събрани по делото доказателства също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В практиката на ВКС, обективирана в т. 19 на TP № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК задължителни за съдилищата в страната решения: от 22.04.2010 г., по гр. д. № 1413/2009 г ., IV-то г. о. на ВКС и от 24.03.2010 г., по гр. д. № 47/2009 г ., 1-во г. о. на ВКС и много други, се приема безпротиворечиво, че въззивният съд като инстанция по съществото на спора следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи, които да намерят отражение в мотивите на въззивния съдебен акт и с тях да даде изричен отговор на направените от страната доводи по делото и заявените пред него оплаквания. В тази връзка в случая съставът на въззивната инстанция е обсъдил е изложените във частната жалба оплаквания касаещи прилагането на материалния закон респективно правилността на обжалваното определение, изготвил собствени мотиви, като при постановяването на определението е направил анализ на събраните пред първата инстанция писмени доказателства. Самите правила на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК са ясни, тяхното несъблюдаване винаги налага извод за процесуални нарушения, но не предполагат тълкуването в смисъл, различен от ясната формула на законодателя. Предвид изложените съображения съдът: