Определение № 1848 от 11.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 522/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ АД срещу решение № 1241/30.10.2024 г. по в.гр.д. № 1797/2024г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с което е потвърдено решение № 1382/27.03.2024 г. по гр.д. № 8247/2022 г. на Районен съд – Пловдив в частта, в която е отхвърлен искът на банката срещу Б. Х. Д. за заплащане на разликите над 7823,32 лв. до претендирания размер от 12 409,60 лв. – главница по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД; за заплащане на договорна лихва в размер на 591,15 лв. за периода 28.10.2021 г. – 02.06.2022 г. и лихва за забава в размер на 17,76 лв. за периода 28.10.2021 г.- 02.06.2022 г. Подадена е и касационна жалба от Б. Х. Д., чрез особения представител адв. В. П. от АК-Пловдив, срещу решение № 1241/30.10.2024 г. по в.гр.д. № 1797/2024г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с което е потвърдено решение № 1382/27.03.2024 г. по гр.д. № 8247/2022 г. на Районен съд – Пловдив в частта, в която е осъден Б. Х. Д. да заплати на банката сумата от 7823,32 лв. – главница по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба – 06.06.2002г., до окончателното изплащане на вземането. В касационните жалби се излагат твърдения за неправилност на обжалваното въззивно решение в съответните му части. Изтъкват се аргументи за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 и ал. 2, пр.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Страните взаимно си оспорват подадените касационни жалби. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното: Кaсационните жалби са редовни – подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че спрямо отношенията, които са възникнали между страните по делото, приложима е уредбата по ЗКСД, който се явява специален спрямо ЗПК, както и уредбата в ЗЗП, съгласно изричното препращане в текста на чл. 17, ал. 5 ЗКСД. Специалният закон съдържа в цитираната норма изисквания за действителност на договора, при нарушаване на които договорът се счита недействителен, като при недействителност на договора за кредит кредитополучателят е длъжен да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви, такси или други разходи. Съдът е приел, че в случая процесният договор не отговаря на изискванията за действителност, уредени в специалния закон. По делото е установил, че с договора е бил отпуснат кредит за заплащане на семестриални такси и е била уговорена фиксирана лихва за предоставения кредит, която не може да надхвърля 7 % на годишна база, но без да има конкретно фиксиран размер на лихвата. В същото време в общите условия е било предвидено, че за предоставения кредит се заплаща фиксирана лихва, посочена в самия договор за кредит, и начисляването й става върху усвоената част от кредита, включително и по време на гратисния период, като в последния случай се прави годишна капитализация - чл. 10. 2. Съдът е констатирал, че според доказателствата се е достигнало до прибавяне на изтеклите възнаградителни лихви за гратисния период към главницата, като по този начин размерът на главницата се е увеличил /остатъчна главница/, а после има и начисляване на договорна лихва върху увеличената главница, включително и върху включените възнаградителни лихви за гратисния период. ПОС е констатирал, че по делото не е бил представен погасителен план, подписан от страните, който е следвало да се изготви след изтичането на гратисния период. В самия договор също не е бил определен размерът на всяка една от дължимите 120 месечни вноски, които кредитополучателят дължи след изтичане на гратисния период, съответно няма данни с всяка от месечните вноски каква част от задължението за главница и възнаградителна лихва се погасява. Поради което е заключил, че са нарушени изискванията на чл. 17, ал. 4 и чл. 24, ал. 2 ЗКСД, както и на чл. 18, ал. 3 ЗКСД. Изложил е съображения, че размерът на погасителната вноска е съществен елемент от съдържанието на договора за кредит и липсата на договарянето й води до извод за недействителност на договора за кредит. Въззивната инстанция е намерила, че е нарушено изискването на чл. 18, ал. 3 от закона, задължаващо банката преди сключване на договора да уведоми кредитополучателя за всички условия на кредита. Липсата на подписан от кредитополучателя погасителен план като неразделна част от договора, според съда обуславя заключение, че не е било спазено изискването в договора да са посочени условията за издължаване на кредита от потребителя. Погасителният план не е инкорпориран и в самия договор. ПОС е счел, че е нарушена и разпоредбата на чл. 24, ал. 2 ЗКСД, съгласно която изплащането на кредита започва един месец след изтичане на гратисния период съгласно погасителния план, уговорен между страните. Посочил е, че нормата е императивна и в самия закон съществува изискване за наличие на погасителен план, уговорен между страните, което предполага да е подписан и от двете страни по договора, а не да е изготвен едностранно от банката-кредитор. Липсата на погасителен план, с който да е определен размер на месечната вноска след изтичане на гратисния период, без този размер да е предварително съобщен на кредитополучателя-потребител, и липсата на яснота относно начина, по който ще се заплаща начислената възнаградителна лихва, отложена по време на гратисния период, са обусловили заключение, че процесният договор за студентски кредит е бил сключен в нарушение на чл. 143, ал. 1, т. 11, 12 и 19 от ЗЗП, поради което се явява нищожен съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, тъй като позволява на банката-кредитор едностранно да променя условията на договора въз основа на непредвидено в него основание, както и едностранно да променя характеристиките на предоставената на потребителя финансова услуга, което не позволява на последния да прецени икономическите последици от сключването на договора. Съдът е посочил, че не се установява страните да са договорили фиксиран размер на договорната лихва съгласно чл. 7 от договора и капитализиране на лихвата съгласно чл. 10. 2 от общите условия, а оттук и не са налице условията по чл. 17, ал. 3 и 4, както и по чл. 18, ал. 3 от ЗКСД, а именно - посочените клаузи да са съобщени на кредитополучателя на ясен и разбираем за него език. На практика за кредитополучателя са останали неясни икономическите последици от сключването на договора. Върху капитализираната /добавената към дълга/ лихва за гратисния период не е следвало да се начислява възнаградителна лихва. Прибавянето на просрочени задължения за лихви към размера на редовната главница, върху които после да се начислява възнаградителна лихва, според решаващия състав представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, а той е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 от ТЗ. Понятието "лихва", въведено в чл. 20, ал. 1 от ЗКСД, е било тълкувано от въззивния съд съобразно целта на закона, определена в чл. 2. Посочил е, че предоставяната от държавата финансова подкрепа за стимулиране на банковото кредитиране за обучение на студентите и докторантите следва да отговаря на принципите за предварителна оповестеност, правна сигурност и запазване на конкурентността, като се избягва тълкуване, което води до предоставяне на неоправдано икономическо предимство в отклонение от целите, преследвани от държавната подкрепа. Ако бъде позволено на банките да прилагат правилата за капитализация на лихвите и анатоцизъм, това несъмнено ще повлече нарастване на държавния дълг в полза на банките, поставяйки последните в по-благоприятно положение в сравнение с определеното от чл. 20 от ЗКСД, което не кореспондира на преследваните от този специален закон цели и на чл. 107, § 1 от ДФЕС, която общностна разпоредба забранява под каквато и да е форма и причина предоставянето на "нерегламентирана държавна подкрепа". Според съда разпоредбите на чл. 20-24 от ЗКСД са своеобразна гаранция за това, че натоварването на държавните ресурси няма да бъде в повече от допустимото и да надхвърли сбора от "отпуснатите средства" и "дължимата лихва за срока на кредита". В този смисъл понятието "сбор" не допуска банките да добавят начислените от тях лихви към главницата, което по подразбиране води до прогресия на дълга и до нарушаване на законовоустановения предел на лихвата, а това изправя пред несигурност както държавата, така и студентите и докторантите. ПОС е намерил, че принципът за правна сигурност, подкрепен с разпоредбите на чл. 12, 17 и 20 от ЗКСД, определя за недействително всяко изместване на определения в този закон режим на задълженията в посока на тяхното нарастване. Констатирал е, че претендираната лихвена надбавка за забава /мораторна неустойка/ също не е уговорена в договора, а е предвидена в чл. 17. 2 от общите условия, съгласно който при допусната забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и започва да се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавката за забава в размер на 10 процентни пункта, или общо 17 %. Тази лихва не е била посочена в договора и за нея е нямало разписани ясни правила, приети от кредитополучателя. Уговарянето между страните на обезщетение при забавено изпълнение трябва да бъде в писмен вид съгласно изискването за писмена форма на договора, ясно и разбираемо, да има постигнато съгласие, материализирано в документ, който е подписан двустранно, при отчитане и тълкуване на законово определената максимална лихва от 7 % по договора, в която разпоредба освен това не е индивидуализиран видът на лихвата - дали се отнася само за възнаградителна, или и за лихва за забава. Заключил е, че и чл. 17. 2 от общите условия противоречи на правилата на чл. 17, ал. 4, чл. 18, ал. 3 и чл. 24, ал. 1 от ЗКСД, които са императивни и имат за цел защита на кредитополучателя. Съгласно чл. 17, ал. 6 от ЗКСД, с оглед на коментираните нарушения на изискванията на чл. 17, ал. 3 и 4, както и на чл. 18, ал. 3 от същия закон, целият договор за кредит според въззивната инстанция се явява недействителен, като на основание чл. 17, ал. 7 се дължи само чистата стойност на кредита. Възнаградителната лихва и обезщетение за забава се явяват недължими. В разглеждания казус съдът е констатирал, че релевантна е само усвоената част от главницата – 7 823,32 лева, а не капитализираната такава – 12 409,60 лв. По касационната жалба на „Банка ДСК“ АД: В изложението си по чл. 281, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът въвежда следните правни въпроси: 1/Представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД капитализирането по време на гратисния период на договорна лихва с отложен (ненастъпил) падеж към непадежирала главница по договор за кредит, сключен при условията на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, вкл. предвид факта, че тази капитализация е предвидена в съдържанието на Типовия договор, утвърден от ведомствата, натоварени с държавната политика в областта на финансиране на образованието /обн. ДВ, бр. 33 от 30.04.2010 г./, и сключен с банката кредитор по реда на чл. 7 ЗКСД?; 2/Капитализирането по време на гратисния период на договорна лихва с отложен (ненастъпил) падеж към непадежирала главница по договор за кредит, сключен при условията на ЗКСД, и последващото ѝ олихвяване с уговорения от страните лихвен процент на договорната лихва, води ли до недействителност на целия договор за кредит поради противоречие с чл. 20, ал. 1 от ЗКСД, съгласно който лихвата, която кредитополучателят дължи на банката, не може да надхвърля седем процентни пункта?; 3/Обвързан ли е кредитополучателят от първоначалния конкретно определен (фиксиран) размер на уговорената възнаградителна лихва, ако съдът констатира нищожност на други клаузи от договора, касаещи олихвяването по кредита?; 4/За да е налице недействителност на договора поради противоречие със закона, към кой момент следва да е допуснато това противоречие - към датата на сключване на договора или към един последващ момент?; 5/ Трябва ли договорът за потребителски кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски и по отношение на който не са приложими различни лихвени проценти, да включва погасителен план с посочване отделно на главницата и лихвите, които се погасяват с погасителната вноска?; 6/Предвиденият в чл. 20, ал. 1 ЗКСД максимален размер на лихва от седем процентни пункта само възнаградителната лихва по кредита ли включва или представлява горен праг на всички лихви по кредитите, отпуснати по реда и при условията на ЗКСД – възнаградителни и санкционни (за забавено изпълнение)? Касаторът въвежда следните допълнителни основания за селекция на касационната жалба: По първи, втори и шести въпрос счита, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По трети и четвърти въпрос твърди, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по формулираните въпроси, които са от значение за изхода на делото, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС, както следва: по трети въпрос – с решение № 50053/18.07.2023 г. по т.д. № 614/2022 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 50245/12.01.2023 г. по гр.д. № 3355/2021 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 168/29.01.2021 г. по т.д. № 2184/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 9/27.02.2020 г. по т.д. № 62/2019 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 87/06.11.2019 г. по т.д. № 848/2017 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 92/09.09.2019 г. по т.д. № 2481/2017 г. на ВКС, ТК, II т.о.; по четвърти въпрос – с решение № 205/05.11.2013 г. по гр.д. № 1415/2012 г. на ВКС, ГК, III г.о. и Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Пети въпрос поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради противоречие с решение на СЕС по дело С-42/15. Касаторът твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Поставеният първи въпрос не съответства на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не би могъл да доведе до промяна на резултата по делото. Това следва от обстоятелството, че съображенията на въззивния съд, че добавянето към главницата на начислявани в гратисния период, но неизискуеми до изтичането му лихви, води до анатоцизъм, в последващия го период от срока на договора не са самостоятелни, а обосноваващи неоснователността на исковете наред с други аргументи. Съдът е изложил не само мотиви за нарушение на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, но и за неспазване на императивните изисквания на чл. 17, ал. 3 и ал. 4, чл. 18, ал. 3, чл. 21 и чл. 24 ЗКСД. С несъблюдаването на нормите на чл. 17, ал. 3 и ал. 4 и чл. 18, ал. 3 ЗКСД е обоснована недействителността на процесния договор /по арг. от 17, ал. 6 ЗКСД/, а с оглед правилото на чл. 24, ал. 1 ЗКСД съдът е счел, че специалният ЗКСД императивно ограничава вземанията на банката по договори за кредит по този закон до размера на усвоената главница и фиксирана по размер, непроменлива годишна възнаградителна лихва върху главницата. Формулираният въпрос не е относим към тези решаващи изводи. Касационното обжалване не може да се допусне по въпроси № 2,3,4 и 5 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като същите не съответстват на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са с обуславящ решаващите правни изводи на въззивния съд характер. Вторият правен въпрос не съответства на заключението на съда за недействителност на целия договор за банков кредит на основание чл. 17, ал. 6 ЗКСД и за задължение на ответника в тази хипотеза да върне само чистата стойност на кредита, без лихви, такси или други разходи, съгласно регламентацията в чл. 17, ал. 7 ЗКСД. Що се отнася до третият въпрос, то той отново е поставен само във връзка оплакванията относно приложението по чл. 10, ал. 3 ЗЗД, поради което следва да бъде съобразено вече изложеното по първия правен въпрос. Същевременно по четвъртия правен въпрос трябва да се изтъкне, че въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, намерила израз в задължителното за съдилищата Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ВКС, както и в решение № 205/05.11.2013 г. по гр. д. № 1415/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о. и др., че недействителността на договорите се преценява към момента на сключването им. В случая съдът е осъществил преценка за валидността на договора, от който се извеждат спорните права, въз основа на съдържанието на клаузите на договора към момента на сключване на сделката, поради което изцяло се е придържал към практиката на ВКС по поставения въпрос. Следователно по отношение на този въпрос не е осъществено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, сочено от касатора. Петият въпрос относно погасителния план не обхваща изцяло съображенията на въззивния съд, че не просто несъставянето на такъв води до неяснота относно всички условия на кредита / по смисъла на чл.18, ал.3 ЗКСД/, а преди всичко липсата му е разгледана в контекста на констатацията за нефиксиране в договора на конкретен размер на възнаградителната лихва, както и на предвидената в ОУ годишна капитализация в гратисния период, която променя размера на главницата, а оттук и е направил извод за наличие на нарушение на чл.24, ал.1, т.1 и т.2 ЗКСД. Следователно решаващият извод на съда е, че самият договор не съдържа ясни условия, позволяващи на потребителя да установи общия размер на задължението си, респ. икономическите последици от сключване на договора. Правен въпрос в тази насока не е поставен от касатора. Последният въпрос на касатора, който се отнася до изводите на съда за недължимост на претендираната наказателна лихва за забава с оглед предписанието на чл. 20 ЗКСД, че лихвата, която се дължи от кредитополучателя, не може да надхвърля седем процентни пункта, не може да се приеме за удовлетворяващ общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Отговорът на този въпрос не би могъл да доведе до друг изход на спора досежно тази претенция на ищеца, тъй като, както бе посочено, в случая решаващите аргументи на съда са за дължимост от ответника само на чистата стойност на кредита, без лихви, такси или други разходи, и са свързани с недействителността на договора за кредит по силата на чл. 17, ал. 6 ЗКСД и предвиденото в чл. 17, ал. 7 ЗКСД относно задължението на кредитополучателя в тази хипотеза. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за правилност на въззивното решение. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая касаторът не аргументира тезата си за очевидна неправилност на въззивния акт отделно от доводите си за нарушение на чл. 20, ал. 1 ЗКСД, във връзка с които е поставен последният въпрос, по който вече бяха изложени съображения, ненуждаещи се от повторение. По касационната жалба на Б. Х. Д., чрез особения представител адв. В. П.: Позовава се на недопустимост на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Поставя следните правни въпроси: 1/ за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства и доводи на страните /при допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – решения по множество дела по чл.290 ГПК/; 2/ относно правните последици на установена от съда недействителност на договор за кредит по ЗКСД; 3/ и 4/ относно възможността да бъде обявен на кредита по ЗКСД за предсрочно изискуем, когато липсва погасителен план. Последните три въпроса са поставени при допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на Б. Х. Д.. Не се констатира вероятност въззивното решение да е недопустимо. Не е изпълнено и допълнителното условие по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по втория правен въпрос, свързан с доводите на касатора и за недопустимост на решението на ПОС. По приложението на аналогична на чл.17, ал.7 ЗКСД норма – тази по чл.23 ЗКП, са постановени по реда на чл. 290 ГПК множество решения на ВКС: решение № 50174/26.10.2022г. по т.д. 3855/2021г. по описа на ВКС, ГК, IV ГO, решение № 60186/ 28.11.2022г. по т.д. 1023/2020г. по описа на ВКС, ТК, I TO, решение № 50259/ 12.01.2023г. по гр.д. 3620/2021г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 50056/ 29.05.2023г. по т.д. 2024/2022г. по описа на ВКС, ТК, I TO, решение № 50005/ 21.02.2024г. по т.д. 1950/2022г. по описа на ВКС, ТК, I TO, служебно известни на настоящия състав на съда, с които съдебната практика е уеднаквена и е даден отговор, че при недействителност на договора за потребителски кредит, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство - по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит, и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. Не е изпълнено изискването към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК по отношение на въпроси № 3 и 4 от изложението към касационната жалба, доколкото въззивният съд е приел, че е налице недействителност на целия договор, а не е излагал съображения за обявяване от страна на кредитора на предсрочна изискуемост на кредита. Поради което е присъдил дължимата сума на основание чл.17, ал.7 ЗКСД, а не поради настъпила предсрочна изискуемост. По отношение на първия правен въпрос не е налице селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото ПОС се е произнесъл по всички релевантни за спора възражения и доводи на страните, а тези, с които касаторът конкретно обосновава въпроса си – относно недопустимостта на въззивното решение, както вече беше изяснено не попадат в този обхват. Предвид гореизложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. По разноските: С оглед основанието за назначаването на особения представител на страната на ответника по иска - чл. 47, ал. 6 ГПК, разноските за него са за сметка на ищеца по иска, който е внесъл по сметка на ВКС определеното възнаграждение за особен представител в размер на 600лв. С оглед изхода от спора Б. Х. Д. следва да понесе съразмерно направените от насрещната страна разноски по делото пред касационната инстанция за особен представител в размер на 240 лв., както и разноски за юрисконсултско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. чл. 37 ЗПП във вр. чл. 25 НБПП за подаване на писмен отговор на касационната жалба, без процесуално представителство, което се определя в размер на 150 лв. В полза на ВКС Б. Х. Д. следва да заплати държавна такса в размер на 30 лв. за подаване на касационна жалба. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд