Определение № 335 от 28.08.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1792/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 2260/09.06.2020 г. на О. Г. Г., подадена чрез адвокат М. А. И. против определение № 70 от 21.05.2020 г. по в. ч. гр. дело № 90/2020 г. на ВАС /Великотърновски апелативен съд/, с което е потвърдено определение № 911 от 19.11.2019 г. по гр. дело № 500/2019 г. на Окръжен съд – Ловеч в частта, с която производството по делото е прекратено спрямо ответника Териториално поделение на Държавно предприятие „Фонд Затворно дело“, [населено място], поради недопустимост на предявените искове. Ответниците по жалбата – Държавно предприятие „Фонд Затворно дело“, ТПП Главно управление, [населено място], Териториално поделение на държавно предприятие „Фонд Затворно дело“, [населено място], „Аглика Трейд“ ООД, [населено място] не представят отговор по чл. 276 ГПК. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Жалбата е подадена при наличието на правен интерес, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол, поради което е процесуално допустима. В обжалваното въззивно определение, състав на ВАС е приел, че производството по делото е образувано по предявени от ищеца О. Г. Г. срещу ответниците Държавно предприятие „Фонд Затворно дело“, ТПП Главно управление, [населено място], Териториално поделение на държавно предприятие „Фонд Затворно дело“, [населено място], „Аглика Трейд“ ООД, [населено място], искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, а в условията на евентуалност – искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, с цена на иска 100 000 лв. – за претърпени неимуществени вреди, и 4 859.82 лв. – за претърпени имуществени вреди. С първоинстанционното определение, производството по делото е прекратено по отношение на ответника Териториално поделение на Държавно предприятие „Фонд Затворно дело“, [населено място], поради недопустимост на предявените срещу него искове, като съдът е намерил, че посоченият ответник е неправосубектен съгласно чл. 37, ал. 2 ЗИНЗС и Правилника за устройството и дейността на ДП „Фонд Затворно дело“ /ПУДДПФЗД/, приет с Постановление на Министерския съвет № 225/05.10.2010 г., обн. в ДВ бр. 80/2010 г. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното определение е правилно, също позовавайки се на изричната разпоредба на чл. 37, ал. 2 ЗИНЗС и Раздел II от Правилника за устройството и дейността на ДП „Фонд Затворно дело“ /ПУДДПФЗД/, приет с Постановление на Министерския съвет № 225/05.10.2010 г., обн. в ДВ бр. 80/2010 г., съгласно които Териториалното поделение на Държавно предприятие „Фонд Затворно дело“ е част от „Фонд Затворно дело“, ТПП Главно управление, поради което съдът е заключил, че този ответник не е страна в материалното правоотношение и не следва да се конституира като страна в съдебното производство. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1./ „Недопустим ли е искът спрямо ответника Териториално поделение на Държавно предприятие „Фонд Затворническо дело“, [населено място]?“; 2./„Териториалните поделения/дирекции, самостоятелен обект на правото ли са и може ли да бъде насочен срещу тях иск?“; 3./ „Кой държавен орган е пасивно легитимиран да отговаря по иска за обезщетение – този, в чиято система бюджетно и организационно е включено длъжностното лице, пряк причинител на увреждането, или този, който го назначава и има дисциплинарни правомощия по отношение на него?“; 4./„Правилно ли съдът се е произнесъл, че искът спрямо Държавно предприятие „Фонд Затворно дело“, [населено място], е недопустим“; 5./ „Правилно ли съдът се е произнесъл, че искът спрямо Държавно предприятие „Фонд Затворно дело“, [населено място], е недопустим или това е въпрос за основателността на иска?“. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, към който препраща чл. 274, ал. 3 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора, обусловил е правните изводи на съда и по отношение, на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК /в този смисъл са разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Първият и вторият, поставени въпроси не изпълняват изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са по съществото на спора, а съгласно разрешенията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, правните въпроси трябва да бъдат изведени от конкретен решаващ извод на въззивния съд. По цитираните въпроси има непротиворечива съдебна практика, която е в смисъл, че страни в гражданския процес могат да бъдат само физически и юридически лица, които разполагат с правоспособност. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика. В конкретния случай въззивният съд е изложил изводи за недопустимост на предявените искове по отношение на Териториално поделение на Държавно предприятие „Фонд Затворно дело“, [населено място], като е изходил от изричната разпоредба на чл. 37, ал. 2 ЗИНЗС, съгласно която Държавно предприятие „Фонд Затворно дело“ е юридическо лице със седалище София и с териториални поделения в затворите, респ. е съобразил, че последните нямат самостоятелна правосубектност и не могат да бъдат страна в процеса. По изключение териториалните поделения могат да имат качеството на страна в съдебния процес в случаите, в които същите представляват „работодател“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ. Процесният случай не съставлява подобно изключение, тъй като съгласно изричната разпоредба на чл. 179, ал. 1 ППЗИНЗС договорите за отдаване на труд от лицата, изтърпяващи наказание лишаване от свобода, се сключват между Държавно предприятие „Фонд затворно дело" и съответния работодател – юридическо или физическо лице или едноличен търговец, т. е. качеството на работодател във връзка с полагания от лишените от свобода лица труд има третото физическо или юридическо лице, при което същите фактически предоставят работната си сила. Подобни изводи биха могли да бъдат изведени и чрез тълкуване разпоредбата на чл. 66 ППЗИНС, която предвижда, че „Когато лишените от свобода работят на обекти на юридически и физически лица, трудовата злополука се отчита като настъпила в тези работни обекти.“, т. е. в обектите на третото лице – работодател. Посочената от частния жалбоподател практика на ВКС е неотносима към разрешенията в обжалваното пред настоящата инстанция определение. Определението по ч. т. дело № 1049/2014 г. на ВКС, състав на І т.о. третира въпрос за нередовност на искова молба по търговски спор, какъвто не е възникнал по настоящия процесуалноправен спор, а ТР № 3/22.04.2005 г. по т. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС разглежда въпроси по ЗОДВПГ /ТР дава тълкуване на въпроса кой е пасивно легитимиран да отговаря по искове по ЗОДОВПГ по повод конкретно възникнали спорни въпроси относно пасивната легитимация във връзка с обезщетяване на вреди от незаконосъобразни актове на данъчната администрация или на Прокуратурата на Република България/, които са неотносими към разглеждания процесуалноправен спор. Страната не е мотивирала допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съгласно изискванията, разяснени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Затова следва да се приеме, че по тази част от изложението не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационен контрол. Третият поставен въпрос не формира общо основание, тъй като не е въведен във връзка с конкретен решаващ извод на апелативния съд, а дословно е заимстван от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, като е възпроизведено съдържанието на шестия въпрос, разгледан в същото ТР на ОСГК на ВКС. Между въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд и посочения въпрос няма идентитет, тъй като в ТР на ОСГК на ВКС са третирани предпоставките на отговорността на държавата чрез нейните процесуални субституенти по специалния спрямо ЗЗД, ЗОДВГД, регламентиращ хипотези на имуществена отговорност при наличието на фактически състави, различни от съставите по чл. 49 ЗЗД и чл. 200 КТ. Когато въпросите, разгледани от въззивния съд и касационния съд не са идентични, както е в случая, не е налице общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което според разрешенията приети в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. Ето защо следва да се приеме, че и по този въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол. Четвъртият въпрос е възпроизведен в първата част от съдържанието на петият въпрос - „Правилно ли съдът се е произнесъл, че искът спрямо Държавно предприятие „Фонд Затворно дело“, [населено място], е недопустим“, т.е. петият въпрос включва и четвъртия. Тези въпроси нямат правно значение за селектиране на касационната жалба поради следните съображения. В т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС е разяснено, че ирелевантни за допускане на съдебния акт до касационно обжалване са въпросите за неговата правилност. Поради изложеното отправеното от страната питане - „Правилно ли съдът се е произнесъл, че искът спрямо Държавно предприятие „Фонд Затворно дело“, [населено място], е недопустим или това е въпрос за основателността на иска?“, е ирелевантно за селектиране на касационната жалба, т.е. няма характеристиките на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което с въвеждането му не се обосновават предпоставки за допускане на касационен контрол. По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК първият и втория въпроси - „Териториалните поделения/дирекции, самостоятелен обект на правото ли са и може ли да бъде насочен срещу тях иск?“; „Кой държавен орган е пасивно легитимиран да отговаря по иска за обезщетение – този, в чиято система бюджетно и организационно е включено длъжностното лице, пряк причинител на увреждането, или този, който го назначава и има дисциплинарни правомощия по отношение на него?“, са поставени и в изложението по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, където са номерирани с „2.“ и „3.“. Недопустимо е едни и същи въпроси да бъдат въвеждани по различни фактически състави, в случая по чл. 280, ал. 1, т. 1 и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както е процедирал касатора. В т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС е разяснено, че основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, обособени в т.1 – т. 3 ГПК са самостоятелни фактически състави. При поставянето на едни и същи въпроси спрямо различни фактически състави по чл. 280, ал. 1 ГПК, както е в случая, не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол. Поради това и по тези въпроси не следва да се допусне касационно обжалване. Другите два въпроса, въведени с твърдения за предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, са формулирани, както следва: „Териториално поделение на Държавно поделение „Фонд Затворно дело“, [населено място], самостоятелна административна структура ли е, макар и подчинена на „Фонд Затворно дело“, ТПП Главно управление, [населено място], със собствен управител и отделен бюджет?“; „Ако Държавно поделение „Фонд Затворно дело“, [населено място], е подчинено на „Фонд Затворно дело“, ТПП Главно управление, може ли самостоятелно да сключва договори за отдаване на труд, а да не може да носи отговорност спрямо страната/съответно страната да е лишена от правото си на иск срещу него?“. Първият от цитираните въпроси не произтича от конкретен решаващ извод на въззивния съд. Следващият въпрос няма връзка с конкретен извод на състава. Не са мотивирани допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по четирите цитирани въпроса. Дефинитивността на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК е разяснена с т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, разрешенията, в която не са съобразени от страната при изготвяне на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а липсата им има за последица недопускане на касационно обжалване. При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение