Определение № 240 от 10.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1564/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. В. С. М., обжалва решение № 1204 от 12.06.2020 г. по в.гр.д. № 4002/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 10 състав, с което е потвърдено решението на първата инстанция за отхвърляне на иска за разликата над 24 000 лв до напълно предявения размер от 80 000 лв. на жалбоподателката срещу ответника ЗД „Бул Инс“ АД, на основание чл. 432, ал.1 от КЗ обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 23.04.2017 г. В касационната жалба сочи основание по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон. Счита, че решението е неправилно по отношение на определения размер на дължимото застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, като счита, че с оглед претърпените неимуществени вреди определелният размер на обезщетение е занижен. Позовава се на константната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 52 от ЗЗД. Изложени са съображения за недостатъчно оценяване на всички релевантни критерии за определяне на дължимото обезщетение, а именно интензитета, продължителността и характера на претърпените болки и страдания, увеличеният лимит на застрахователна отговорност към момента на възникване на произшествието, както и икономическото развитие на страната. Конкретно сочи, че ищцата била професионална балерина и уврежданото допринесло за спиране на дейността й като балерина. Не били взети предвид и лимитите на отговорността. Моли да се отмени решението в обжалваната част и да й се присъди изцяло претендираното обезщетение в размер на 80 000 лв. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на правно основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно. Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Следва ли съдът, при приложението на чл. 52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. 11 на ППВС № 4/1968 г. и да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди и в мотивите към решенията съдилищата да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди? – противоречие с т. 2 на Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС; решение № 99 от 8.10.2013 г. по т.д. № 44/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 158 от 28.12.2011 г. по т.д. № 157/2011 г. на ВКС, I т.о.; 2.Следва ли съдът, при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, да вземе предвид наред с указаните в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените? – противоречие с решение № 99 от 8.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 66 от 3.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 83 от 6.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о.; 3.Следва ли, при определяне на справедлив размер за неимуществени вреди, съдът да отчете освен физическите болки, така и емоционалните и душевни страдания, преживени от пострадалото лице? 4.Причинените психични страдания имат ли пряко и самостоятелно значение за съда при определяне на справедлив размер за претърпени неимуществени вреди? По въпроси с № 3 и 4 се твърди противоречие с решение № 354 от 23.01.2019 г. по т. д. № 840 / 2018 г. на ВКС, II т.о.; решение №175 от 14.06.2016 г. по гр. д. № 6268 / 2015 г. на ВКС, IV гр.о.;определение № 474 от 15.06.2018 г. по гр. д. № 4291 /2017 г. на ВКС, III гр.о. Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД /ответник и в първоинстанционното производство/ оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Съобщение с препис от решението е връчен на 29.06.2020 г. Касационната жалба е от 29.07.2020 г. Следователно е в предвидения едномесечен срок по чл. 283 от ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за неоспорен от страните извода на първоинстанционния съд, че вина за настъпване на ПТП има водач на лек автомобил, който е имал качеството на застраховано лице към момента на настъпване на инцидента, както и факта на настъпилия вредоносен резултат, който се намирал в причинна връзка с ПТП. Прието е, че на 23.4.2017 г. в 19 ч е настъпило пътно-транспортно произшестиве на автомагистрала „Тракия“ в платното за движение в посока [населено място]. При това произшествие, водачът на автомобила Е. Г., чиято отговорност е застрахована при ЗД „Булинс“ АД, е загубила контрол върху управлението на автомобила и след ротация по своята вертикална ос е напуснало очертанията на пътното платно и осъществил два удара в еластична предпазна ограда. От събраните по делото доказателства въззивният състав е установил, че водачът на лекия автомобил – Е. Г., е имал възможност с избора на подходяща скорост за конкретните пътни условия и при осъществяването на непрекъснат контрол върху автомобила да предотврати удара в мантинелата, т.е. водачът е допуснал нарушение на правилата за движение, установени в чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП. Поведението на водача било противоправно, в резултат на което са произлезли неимуществени вреди за ищцата и доколкото не била оборена презумпцията за виновност, поведението на Е. Г. осъществявало деликтния състав по чл. 45 от ЗЗД. Според въззивния съд, събраните доказателства, че ищцата не е ползвала обезопасителния колан, с който е бил оборудван лекият автомобил, обосновавали извода за допуснато нарушение на разпоредбата на чл.137а от ЗДвП и поведение, с което пряко и непосредствено е допринесла за настъпване на вредоносния резултат. При първия удар, най-силният с оглед високата кинетична енергия на автомобила, телата на пътуващите били политнали основно напред и надясно като ищцата била получила най-силните наранявания. Направен е извод, че ищцата е пътувала на дясната задна седалка на лекия автомобил, но без поставен обезопасителен колан. Пострадалата била получила тежка черепно-мозъчна травма, мозъчна контузи – челно в дясно,травматична субарахноидална хеморагия. След 7 дневен предстой била изписана в състояние на ясно съзнание, оценка по ГПК 15 точки, т.е. в норма, без синдром на менингеално дразнене, без наличие на възбуда или отпадна неврологична симптоматика. Дадени са препоръки за хигиенно-диетичен режим с прием на медикамент. Общият лечебен и възстановителен период бил продължил в срок, за който са издадени болнични за 120 дни. Спорът пред въззивната инстанция бил само относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и до наличието, респективно отсъствието на поведение, с което ищцата пряко и непосредствено е допринесла за настъпване на вредите. Въззивният съд е приел, че обезщетението, което следва да се определи е в размер на 30 000 лв. Въззивният съд е приел, че правилното съотношение на съпричиняване е 80 % за водача на лекия автомобил и 20 % за ищеца. Така след съответно намаление е определил, че следващото се обезщетение е в размер на 24 000 лв и е отхвърлил иска до напълно предявения размер за разликата над 24 000 лв до 80 000 лв. Според въззивния съд, предявеният иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, бил доказан по основание, като размерът на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица следвало да се определи от съда по справедливост /чл. 52 от ЗЗД/. Въззивният съд е приел, че размерът на пълното обезщетение за претърпените неимуществени вреди, на което имал право ищцата възлизал на сумата от 30 000 лв., като той бил съобразен с критериите на съдебната практика за справедливост, установени с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленум на ВС, както и с конкретните данни по делото, относно възрастта на пострадалата; нейното обществено положение; полученото травматично увреждане, представляващо средна телесна повреда; продължителността на общия лечебен и възстановител период /120 дни/; периодът от време, в който болките и страданията са били интензивни; отсъствието на трайни негативни последици; обществено - икономическите условия в страната и лимита на застрахователното обезщетение към датата на ПТП. Така определеното обезщетение, според въззивния състав, следвало да се намали с приетото процентно съотношение на съпричиняване, поради което прекият иск бил основателен до размер на сумата от 24 000 лева и подлежал на отхвърляне до пълния предявен размер от 80 000 лв. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение се извършва служебно само на основанията, посочени в чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 от ГПК, когато е налице вероятност съдебното решение да е нищожно или недопустимо. В конкретния случай такива пороци,обосноваващи извод за наличие на сочените основания не се установяват, при извършената служебна проверка. Извън случаите на предвидената в закона възможност да се допусне касационно обжалване служебно, касаторът следва да обоснове основание по чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, респ. основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК. По отношение на соченото от касатора правно основание по чл. 280, ал.2, пр.3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че нормата изисква установяване неправилност на решението, която може да се установи от самото решение, без да се налага проверка на неговата правилност по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Такова решение, което може да се определи, че е очевидно неправилно би било решение, при което законът е приложен в противоположен смисъл или е приложена несъществуваща правна норма или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост вследствие на грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая такива нарушения не могат да се установят от проверка на съдебния акт. Така както е мотивирано соченото от касатора основание по чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, изисква същинска проверка на решението, дали действително са претърпени сочените от касатора увреждания, както и какви са всички критерии, които с оглед особеностите на случая, следва да се преценят, за да се определи обезщетение на основание чл. 52 от ЗЗД, за да се приложи точния смисъл на понятието справедливост. Ето защо не е налице соченото от касатора основание за допускане касационно обжалване. Извън посочените случаи, касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване, предвидено в чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК като обоснове материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, който е от значение за решението по конкретното дело, за решаващата воля на съда и е обусловил изхода на делото. Едновременно с това, сочените от касатора въпроси, следва да отговарят на допълнителните основания, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т.1-3 ГПК. Така посоченият първи от касатора правен въпрос, относно приложението на чл. 52 от ЗЗД и конкретно тълкуването на въведеното от законодателя основание за присъждане на справедливо обезщетение, е включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и с оглед конкретно определеното обезщетение за неимуществени вреди е обусловил изхода на спора между страните. С отправяне на иск за присъждане на обезщетение за причинените й неимуществени вреди от застрахователя, на основание обусловената му от сключения договор за застраховка, отговорност, в предмета на делото е включен въпросът за определяне на обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд чрез конкретното разрешение е определил обезщетението като е приел, че следва да е в размер на 30 000 лв. Съдът изрично е изложил мотиви, че размерът на обезщетението, с оглед момента на увреждането - 23.04.2017 г., с оглед претърпените болки и страдания, продължителността на тяхното търпене, липсата на трайно увреждане на здравето на пострадалата ищца. Така въззивният съд е спазил всички задължителни разяснения по тълкуването и прилагането на чл. 52 от ЗЗД в посоченото ППВС 4/68 г., съгласно които понятието „справедливост“ не е абстрактно, а е свързано с преценка на обстоятелствата, при които са претърпени вредите. Именно такива обстоятелства, въззивният съд е преценил, като конкретно е взел предвид вида на телесно увреждане, начин на причиняване, обстоятелствата, при които е извършено, изтърпяване на неблагоприятните последици, влошаване на здравето, като е отчел и липсата на трайни последици. Липсва отклонение в разрешаването на поставения правен въпрос от задължителната и трайна практика, израз на която са посочените решения от касатора. По отношение на втория поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че същият е включен в предмета на делото, разрешен е от въззивния съд и е обусловил изхода на спора чрез определяне на конкретното обезщетение за неимуществени вреди. Но разрешението не е в противоречие с трайната практика на ВКС, израз на която са посочените от касатора решения на ВКС. Налице е трайна практика на ВКС, изразена в решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ІІ т.о, решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 611/2011 г. на ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ІІ т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ІІ т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. В тези решения е възприето и становището, че удовлетворяването на изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди на основание чл. 52 от ЗЗД, въззивният съд, определяйки конкретния размер на обезщетението е съобразил и съществуващите лимити на отговорност на застрахователите при риска „Гражданска отговорност“ към момента на увреждането. По този начин е разрешил посочения правен въпрос и доколкото е включен в предмета на делото, този въпрос съставлява общо основание за допускане касационно обжалване. Но поради отсъствие на допълнително соченото основание, не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване. По отношение на постовения трети и четвърти правни въпроси, настоящият съдебен състав намира, че доколкото са свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, са включени в предмета на делото и разрешени от въззивния съд, макар и от значение при разрешаването им да е именно наличието на установени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпените негативни последици, осъзнати от увреденото лице, от претърпяното физическо увреждане в конкретно понесените болки и страдания. Именно конкретното субективно негативно усещане, въззивният съд е приел за причинени неимуществени вреди, разрешил е включения в предмета на делото въпрос и чрез присъждане на обезщетение, този въпрос е обусловил изхода на спора. Макар и с посочените трети и четвърти правни въпроси, касаторът да е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване, то липсва допълнително соченото основание, а именно разрешение в противоречие с практиката на ВКС. Посредством определяне на обезщетението, начин на причиняване, конкретните негативни последици върху здравето, изразяващи се в травматични увреждания – контузия на мозъка в дясно високо теменно, с кръвоизлив под меките мозъчни обвивки наоколо, черепно мозъчна травма, която е разстройство на здравето, временно опасно за живота. Отчетено е страданието, което е претърпяла, 7 дневното болнично лечение, първите два дни в реанимация. Изписването с оценка по ГКС 15 точки в норма, без менингеално дразнене, без наличие на възбудна или отпадна неврологична симптоматика. Продължителността на болничния и възстановителен период от 120 дни и общия срок за лечение на подобен тип травми от 12-18 месеца. Изцяло въззивният съд е съобразил физическите травми, както и преживяванията на увреденото лице, като психичната оценка на страданието е взета предвид при определяне на обезщетението съобразно критериите, формиращи основанието за присъждане на обезщетение, справедливост. Липсва отклонение от посочената от касатора практика на ВКС. Поради това не е налице и по отношение на последните два въпроса соченото от касатора допълнително основание за допускане касациноно обжалване. По изложените съображения не може да се приеме, че е налице основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. При този изход на делото, разноски на касатора не се дължат. Ответникът не е направил искане за присъждане на разноски. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение