Определение № 2448 от 15.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 611/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу Решение № 1170 от 19.11.2024 г. по в. гр. д. № 2102/2024 г. на Апелативен съд – София, с което след потвърждаване на Решение № 210 от 30.04.2024 г., постановено по гр. д. № 496/2022 г. по описа на ОС - Враца, касаторът е осъден да заплати на К. М. К. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди в размер на 12 000 лв., ведно със законната лихва от 11.07.2022 г. до окончателното изплащане, настъпили вследствие на незаконно повдигнато обвинение и неоснователно водено наказателно производство, по което ищецът е оправдан с присъда № 20/10.05.2018 г. по н.о.х.д. № 52/2017 г. на Специализиран наказателен съд. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, тъй като съдът е присъдил завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба К. М. К. е подал отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно– за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да уважи предявения иск, въззивният съд установил, че ищецът, който бил задържан за срок от 72 часа, бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2, вр. ал. 2 НК. Наказателното производство приключило с присъда, с която той бил признат за невиновен в извършване на престъплението, предмет на обвинението, и оправдан по повдигнатото обвинение. Основанието за ангажиране на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ бил обективният факт, че лицето било обвинено в извършване на престъпление по НК и оправдано от съда. Установено било, че незаконно воденото наказателно производство, продължило 6 годинии 2 месеца, причинило на ищеца, по отношение на когото била изпълянявана марка за неотклонение „подписка“, неимуществени вреди – притеснения, неудобства, чувство на унижение и несигурност, нарушено социално общуване - доказани посредством заключението към съдебно-медицинската експертиза и свидетелските показания по делото. От справка за съдимост въззивният съд констатирал, че ищецът бил признат за виновен в извършване на шест престъпления в периода 16.09.2006 г. - 11.02.2008 година. Въз основа на Решение № 136/17.11.2019 г. на Общинска избирателна комисия – [населено място] и от интернет-страницата на Общински съвет – [населено място] приел, че той бил избран за общински съветник като член на МК "Новото време", а от приложените към исковата молба разпечатки от интернет-издания на електронни вестници счел за доказано медийното разгласяване на наказателното преследване срещу няколко лица, сред които и ищецът. При определяне размера на обезщетението въззивният съд съобразил тежестта на престъплението, в извършването на което ищецът бил обвинен, а именно престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2, вр. ал. 2 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години, както и широкия медиен отзвук на събитието. Отчел е продължителността на наказателното производство – от 26.05.2016 г., когато ищецът бил задържан, до 11.07.2022 г., когато присъдата влязла в сила. Посочил е, че по отношение на ищеца е била изпълнявана най-леката мярка за неотклонение „подписка“, но е съобразил задържането му под стража за 72 часа, фактът, че ищецът е бил на 29 години, когато е започнало наказателното производство, и на 35 години, когато е приключило то, както и обстоятелството, че арестът бил извършен в присъствието на малолетните му деца. Като база за паричния еквивалент на причинената неимуществена вреда въззивният съд е приел и икономическия растеж и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към 11.07.2022 г. – влизане в сила на оправдателната присъда. Предвид тези обстоятелства, въззивният съд счел, че сумата от 12 000 лева би обезщетила ищеца за търпените от него неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление от общ характер. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса какво е съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, Решение № 30 от 08.02.2022 г. по гр. д. № 2300/2021 г. на III ГО, Решение № 388/21.06.2024 г. по гр. д. № 1960/2023 г. на III ГО, Решение № 50209/02.11.2022 г. по гр. д. № 811/2022 г. на IV ГО, и Решение № 50087/11.07.2023 г. по гр. д. № 3431/2022 г. на III ГО. Поставеният от касатора въпрос по приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е обусловил решаващия извод на въззивния съд и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със съществуващата постоянна практика на ВКС. В решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е отчел тежестта на престъплението, в извършването на което ищецът е бил обвинен, продължителността на наказателния процес, изпълняваната най-лека мярка за неотклонение „подписка“, данните за накърнени чест, достойнство и добро име на ищеца в неговия социален кръг, смущаването на семейните отношения и интензитета на претърпените от него страдания от неимуществен характер. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ ГО, Решение № 394 по гр. д. № 1520/2011 г. на ІІІ ГО, Решение № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на ІІІ ГО, Решение № 395 по гр. д. № 159/2011 г. на ІІІ ГО, включително и сочената от касатора съдебна практика. Дали фактите по спора, относими към дейността по определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, са вярно интерпретирани (тълкувани) е въпрос на обоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,