Определение № 182 от 16.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4996/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК вр. чл.28 от КМЧП. Образувано е по частна касационна жалба от Д. Д. Х. – И., чрез адвокат В. Д., срещу постановеното определение № 915/24.08.2023г. по в.ч.г.д.№531/2023г. на Окръжен съд – Хасково, с което е отменено определение №235/22.04.2023г. за прекратяване на производството по г.д.№28/2023г. на Районен съд – Свиленград и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Твърди се, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно. Направено е искане да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което производството по делото да бъде прекратено поради липса на компетентност на българския съд за разглеждане на спора. Ответникът С. С. И., не е депозирал писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и редовна, като е приложено изложение на касационните основания, но е недопустима, като подадена срещу акт изключен от касационен контрол. Обжалваното определение е постановено по дело с предмет иск по чл. 49 СК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК решенията по брачни искове не подлежат на касационно обжалване, с изключение на въпросите по чл. 59, ал. 2 от Семейния кодекс в случаите, в които към датата на обявяване на въззивното решение от брака има ненавършило пълнолетие дете. С оглед на това и доколкото в конкретния случай страните нямат ненавършили пълнолетие деца, въззивното решение по предявения брачен иск за развод не би подлежало на касационно обжалване. Предвид изложеното и по аргумент от чл. 274, ал.4 ГПК не подлежат на касационно обжалване и определенията, постановени по тези дела, независимо дали попадат в обхвата на определенията по чл. 274, ал.1 ГПК. Съгласно трайно установената съдебна практика, разпоредбата на чл.28 от КМЧП, предвиждаща въззивно и касационно обжалване на определенията относно международната компетентост на българския съд, не изключва приложението на общите норми на чл. 274, ал. 4 ГПК, вр. чл. 280, ал. 3 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване на въззивните актове /в този смисъл са определенията по ч. гр. д. № 134/2021 г. на III г. о. на ВКС; ч. гр. д. № 2483/2020 г. на III г. о. на ВКС; ч.гр.д. № 3446/ 2019 г. на ІV г.о. на ВКС и др./. Обжалваното определение на апелативния съд не подлежи на касационен контрол и е влязло в сила от момента на обявяването му. Погрешните указания на въззивния съд за обжалваемостта на постановения от него съдебен акт не са обвързващи за настоящия съдебен състав, който служебно следи за наличие на предпоставките за допустимост на касационното производство. С оглед на горното, настоящият състав на съда намира, че подадената частна касационна жалба на Д. Д. Х. – И. е недопустима, поради което следва да се остави без разглеждане, а образуваното производство да бъде прекратено. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение