Определение № 50589 от 30.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1908/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Николова Т. от [населено място] и по касационна жалба на „Дженерали Застраховане“ АД, [населено място], срещу решение № 49/11.04.2022 г. по в.гр.д. № 27/2022 г. на Великотърновски апелативен съд, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 260131/18.10.2021 г. по гр.д. № 553/2020 г. на Русенски окръжен съд. Касаторът М. Николова Т. обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от нея срещу „Дженерали Застраховане“ АД иск с правно основание чл..432, ал.1 КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ПТП на 19.12.2019 г., за разликата над сумата от 9000 лв. до сумата от 16 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 19.02.2020 г. до окончателното изплащане на сумата. Твърди, че решението в обжалваната част е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът „Дженерали Застраховане“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за осъждането му да заплати на М. Николова Т. на основание чл.432, ал.1 КЗ сумата от 9000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие процесното ПТП, ведно със законната лихва, считано от 19.02.2020 г. до окончателното плащане на сумата. Поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Всеки от касаторите оспорва жалбата на насрещната страна. Третото лице – помагач на ответника Д. Т. Т. не изразява становище и по двете касационни жалби. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил влязлата в сила присъда № 18/06.07.2020 г. по н.о.х.д. № 129/2020 г. на Русенски окръжен съд и е приел, че на 19.12.2019 г. е настъпило ПТП, виновно причинено от Д. Т. Т. при управление на застрахования при ответника лек автомобил „БМВ 316И“, вследствие на което ищцата М. Николова Т., като пътник на предна дясна седалка, е получила следните телесни увреждания: разкъсно – контузна рана на лицето вляво, в областта на горната устна; многофрагментно счупване на носните кости; счупване на горна челюст с липса на тъкан; счупване на лява зигоматична кост; счупване на лява лъчева кост в далечния край; счупване на тазови кости в областта на левия ацетабулум и пубисни кости двустранно; разкъсно – контузна рана на ляво бедро. Намерил е за неоснователно релевираното от ответника възражение, че е налице хипотеза на изключение от рисковото покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, тъй като водачът е придобил владението чрез кражба, грабеж или престъпление по чл.346 НК. В тази връзка въззивният съд е обсъдил свидетелските показания на И. А. Д. и е приел, че същият, като собственик на автомобила, с конклудентни действия е изразил съгласие ползването на автомобила да бъде осъществявано от трети лица, а виновният водач е в кръга на лицата, имащи правомощията да управляват процесното МПС, доколкото е представил на органите на МВР документите на лекия автомобил и застрахователната полица и ключовете са били в него. Изтъкнал е липсата на данни автомобилът да е противозаконно отнет, както и липсата на доказателства за наказателно разследване в такава насока. Изтъкнал е още признанието от застрахователя на основателността на претенцията на пострадалата, изразено чрез заплащане на обезщетение за причинените неимуществени вреди. Отбелязал е, че ответникът не е доказал, че пострадалата доброволно се е качила в автомобила със съзнанието, че владението върху него е отнето чрез кражба, грабеж или престъпление по чл.346 НК. По спорния въпрос относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е обсъдил приложената по делото епикриза, заключението на комплексната съдебно – медицинска и автотехническа експертиза и свидетелските показания на И. А. Д. и Д. Г. Г.. Съобразил е естеството на травмите – причинено разстройство на здравето, временно опасно за живота, разнородни увреждания в различни части на тялото и претърпени четири оперативни интервенции; възрастта на ищцата към датата на ПТП – 45 години; продължителността на възстановителния период – 12 месеца за счупванията на таза и 3-5 месеца за останалите счупвания, от които 21 дни в болнично заведение; претърпените силни болки; необходимостта от чужда помощ за елементарни социално – битови дейности; неспособността на пострадалата да се храни и говори, поради уврежданията в областта на главата; останалите белези по лицето, преценени като загрозяване, както и икономическата конюнктура в страната към датата на ПТП. С оглед на тези съображения апелативният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението възлиза на 80 000 лв. Отбелязал е, че по – голям размер на обезщетението не се дължи, тъй като не са били налице усложнения при лечението, основните функции на крайниците са възстановени, както и дъвченето, говоренето и дишането са възстановени до степен да не влияят върху ежедневните дейности на ищцата. Изтъкнал е липсата на доказване относно изживени стрес и шок от инцидента в повече от обичайните за такива случаи, както и относно негативни въздействия и изживявания в емоционален план от собственото й увреждане, (като се вземе предвид, че при инцидента е загинало внучето й), които да имат траен характер и да са в такава степен силни, че да влияят върху битието на пострадалата. По отношение на първото релевирано от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата поради пътуване без поставен обезопасителен колан, апелативният съд е взел предвид приетото в заключението на комплексната съдебно – медицинска и автотехническа експертиза за наличие на причинно – следствена връзка между липсата на поставен защитен колан и травмите по тазовите кости и лицевата част на главата. Акцентирал е, че този извод е следствие от съобразяване на механизма на ПТП, уврежданията на самия автомобил и получените травми. Поради това въззивният съд е заключил, че непоставянето на предпазен колан от пострадалата е допринесло за уврежданията й. Отбелязал е, че доводът на ищцата, че травмите биха се получили независимо от наличието на поставен предпазен колан, не почива на събраните по делото доказателства. Апелативният съд е приел за основателно и второ възражение за съпричиняване поради пътуване в МПС, управлявано от водач, употребил алкохол. Изложил е съображения, че с поведението си пострадалата е спомогнала за собственото си увреждане, респ. за увеличаване размера на вредата, доколкото въпреки че е възприела пряко употребата на алкохол от съпруга й, докато са били заедно в дома на баща й, се е качила в автомобила. С оглед на това не е споделил доводите на ищцата, че тя не е повлияла или способствала за настъпване на инцидента, изтъквайки задължителните разяснения на т.7 на Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, както и признанието на пострадалата, направено пред органите на досъдебното производство. Въззивният съд е приел за основателно и третото възражение за съпричиняване, изразяващо се в знание, че водачът е неправоспособен, като е изтъкнал признанието на това обстоятелство от ищцата пред органите на досъдебното производство. Изложил е съображения за относимостта на Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС и към случая, в който противоправното поведение на водача се изразява в липсата на правоспособност, като е изтъкнал, че същото дава отговор на принципния въпрос, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, а именно кога поведението на увреденото лице е рисково и допринася за настъпването на вредите. С оглед на това апелативният съд, акцентирайки върху обстоятелството, че ищцата е знаела, че водачът е употребил немалко количество алкохол /установено впоследствие на 2,44 промила/ и че е неправоспособен, както и че вследствие на пътуването без обезопасителен колан са причинени най – тежките и дълго възстановяващи се травми, е достигнал до извода, че размерът на съпричиняване възлиза на 65 %, като е редуцирал размера на определеното обезщетение за неимуществени вреди на 28 000 лв. Приспаднал е и извънсъдебно заплатената от застрахователя сума от 19 000 лв. и е заключил, че дължимият остатък на обезщетението възлиза на 9000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът М. Николова Т. на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поставя следните въпроси: 1. „Следва ли съдът да преценява доказателствената стойност на обективирано в частен документ извънсъдебно признание за неизгоден за неговия автор правнорелевантен факт по вътрешно убеждение и с оглед на всички обстоятелства по делото, в това число и пълното съдържание на конкретния частен документ?“; 2. „Допустимо писмено доказателствено средство ли е протокол за разпит на свидетел от друго производство? В случай че е допустимо писмено доказателствено средство, каква доказателствена стойност има?“; 3. „Как следва да се приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД в хипотеза, в която пострадалото лице против волята си и чрез насилие е било принудено да се качи в автомобил, управляван от неправоспособен водач, употребил алкохол?“; 4. „Следва ли съдът да приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, респ. определеното застрахователно обезщетение да бъде намалено, ако не е налице противоправно поведение на пострадалия, което да се намира в пряка причинно – следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат?“; 5. „За да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото застрахователно обезщетение, следва ли приносът на пострадалия да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела?“; 6. „Следва ли съдът единствено по вътрешно убеждение да редуцира на основание чл.51, ал.2 ЗЗД присъденото обезщетение, в случай че по делото не са събрани доказателства за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадало при ПТП лице?“; 7. „В хипотеза, в която съдът приеме наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, следва ли да съпостави приноса му с този на виновния водач, за да установи действителния обем, в който всеки един от участниците е допринесъл за процесното ПТП, като сравни поведението на всеки един от тях като участник в същото с оглед правилата в ЗДвП, които са били длъжни да спазват?“; 8. „Как следва да се произнесе въззивният съд по отношение самостоятелната си оценка на събраните по делото доказателства и следва ли да ги изложи в собствени мотиви относно крайните си изводи?“; 9. „Съобразено ли е присъденото от въззивния съд застрахователно обезщетение за претърпените от ищцата телесни увреждания със задължителната практика на ВС относно размера на справедливото обезщетение за репарация на претърпените неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?“; 10. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?“. Твърди, че първите осем въпроса са разрешени в противоречие с ППВС № 17/18.11.1963 г., решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 98/24.06.2013 г. по т.д. № 596/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 277/11.01.2019 г. по т.д. № 1982/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 78/10.07.2014 г. по т.д. № 1982/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 117/29.07.2016 г. по т.д. № 3806/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 169/02.10.2013 г. по т.д. № 1643/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 97/29.06.2016 г. по т.д. № 1084/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 16/04.02.2014 г. по т.д. № 1858/2013 г. на ВКС, I т.о., определение № 282/28.04.2020 г. по т.д. № 2410/2019 г. на ВКС, I т.о., решение № 136/14.05.2015 г. по гр.д. № 6554/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 88/23.04.2014 г. по гр.д. № 4766/2013 г. на ВКС, III г.о., решение № 13/16.05.2019 г. по т.д. № 2275/2016 г. на ВКС, II т.о., определение № 198/19.04.2010 г. по т.д. № 1105/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 241/23.10.2013 г. по гр.д. № 3194/2013 г. на ВКС, I г.о., решение № 108/16.05.2011 г. по гр.д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 762/20.07.2011 г. по гр.д. № 1371/2009 г. на ВКС, I г.о. и решение № 60/25.03.2013 г. по т.д. № 475/2012 г. на ВКС, II т.о., а последните два въпроса – в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 226/08.12.2016 г. по т.д. № 2940/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 69/26.07.2019 г. по т.д. № 2556/2018 г. на ВКС, I т.о., решение № 298/19.12.2018 г. по т.д. № 2732/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 749/05.12.2008 г. по т.д. № 387/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 197/31.01.2017 г. по т.д. № 2250/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 73/16.09.2013 г. по т.д. № 964/2011 г. на ВКС, II т.о. и решение № 159/14.12.2020 г. по т.д. № 2575/2019 г. на ВКС, II т.о. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът „Дженерали Застраховане“ АД на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК поставя следните въпроси: 1. „Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните?“; 2. „Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди в съответствие ли е с постоянната практика на ВКС, изразена в т.11 на ППВС № 4/23.12.1968 г. и цитираните по – долу решения на ВКС?“; 3. „Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД при определяне на приноса на увреденото лице в съответствие ли е с постоянната практика на ВКС, изразена в ППВС № 17/18.11.1963 г. и цитираните по – долу решения на ВКС?“; 4. „Застрахован по ЗЗГОА ли е водач, който управлява чуждо МПС без да има законно основание за това?“; 5. „Разпоредбата на чл.6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, съгласно първоначалната редакция, на която от датата на извънредното положение /13.03.2020 г./ до датата на влизане в сила на изменението на члена /09.04.2020 г./ не се прилагат последиците от забава за плащане на задължения на частноправни субекти, императивна материалноправна норма, с която съдът следва да се съобрази, ли е?“. Твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, като по първи въпрос се позовава на решение № 331/04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 36/24.03.2014 г. по т.д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 92/22.02.2011 г. по гр.д. № 1863/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 126/09.05.2011 г. по гр.д. № 421/2009 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о.; по втори въпрос – на ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 85/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о., решение № 154/30.10.2012 г. по т.д. № 807/2011 г. на ВКС, II т.о. и решение № 142/15.10.2015 г. по т.д. № 2766/2014 г. на ВКС, I т.о.; по трети въпрос – на ППВС № 17/18.11.1963 г.; по четвърти въпрос – на Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, а по пети въпрос – на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди още, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В двете касационни жалби са поставени въпроси с аналогично съдържание, поради което съставът на ВКС ще ги разгледа общо. Поставените в жалбата на увреденото лице първи, втори, трети, четвърти, шести и девети въпроси, както и формулираните в жалбата на застрахователя четвърти и пети въпроси не отговарят на характеристиките на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Първият въпрос е общо формулиран, не кореспондира с мотивите на обжалваното решение, не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Вторият въпрос не е единствено обуславящ решаващия извод на въззивния съд относно наличието на доказано съпричиняване на вредоносния резултат, поради което какъвто и отговор да се даде на този въпрос, това няма да се отрази на крайния изход на спора. Третият, четвъртият, шестият и деветият въпроси са относими единствено към правилността на обжалваното решение, тъй като предполагат проверка за законосъобразност на изводите на въззивния съд при определяне на справедливия размер на обезщетението, вкл. относно наличието на доказано съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. Четвъртият въпрос, поставен от застрахователя, съдържа условие, което не е било прието от въззивния съд - делинквентът да не е имал основание да управлява автомобила. Изводът, че Д. Т. Т. е попадал в кръга на лицата, имащи правомощията да управляват лекия автомобил, въззивният съд е аргументирал с обстоятелството, че именно делинквентът е представил на органите на МВР документите на автомобила и застрахователната полица, като едновременно с това ключовете са били в него. Що се касае до петия въпрос, същият не е обсъждан от въззивния съд, който е определил началната дата на претенцията за законна лихва за забава. Размерът на дължимата законна лихва не подлежи на определяне в осъдителното решение на съда, доколкото е обусловен от момента на окончателното плащане на главницата. Формулираните в жалбата на увреденото лице пети и седми въпроси, както и третият въпрос, поставен от застрахователя, са относими към приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и доказването на приноса на увреждането от пострадалия. Въпросите са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи. По тях е формирана задължителна съдебна практика на ВС – цитираното от касаторите ППВС № 17/18.11.1963 г., както и постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 169/01.20.2013 г. по т.д. № 1643/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 59/10.06.2011 г. по т.д. № 286/2011 г. на ВКС, I т.о., решение № 98/24.06.2013 г. по т.д. № 596/2012 г. на ВКС, II т.о. и други, която изисква установяване на конкретни факти и обстоятелства, от които може да се направи заключение за участие на пострадалото лице в причинния комплекс, довел до непозволеното увреждане. Преценката за това дали с поведението си пострадалият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, както и за определяне на степента, в която се съотнася към вредата като обективен принос на увреденото лице, следва да се извърши от съда. Тази преценка е обусловена от осъществени от пострадалия конкретни действия или бездействия, с които той е способствал за настъпване на вредоносния резултат, като е ирелевантно дали те са виновни или не /в този смисъл са решение № 52/08.05.2008 г. по т.д. № 1498/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 118/27.06.2014 г. по т.д. № 3871/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 150/18.12.2017 г. по т.д. № 1834/2016 г. на ВКС, II т.о. и решение № 142/07.08.2017 г. по т.д. № 3266/2015 г. на ВКС, II т.о./. Изводът за наличие на съпричиняване не може да почива на предположения, а изисква доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на увреденото лице, с които то обективно е способствало за настъпване на вредоносния резултат, като е създало условия или е улеснило неговото настъпване /решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 59/10.06.2011 г. по т.д. № 286/2011 г. на ВКС, I т.о., решение № 98/24.06.2013 г. по т.д. № 596/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 99/08.10.2013 г. по т.д. № 44/2012 г. на ВКС, II г.о., решение № 154/31.10.2011 г. по т.д. № 977/2010 г. на ВКС, II т.о./. Съгласно т.7 на Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, налице е съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен. В случая, произнасянето от въззивния съд по възраженията на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата е в съответствие с приетото в цитираната съдебна практика. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е формиран след цялостна преценка на конкретните факти и обсъждането на събрания по делото доказателствен материал. Изрично въззивният съд е отбелязал, че значителният принос на ищцата за крайния резултат е предпоставен от поведението й, изразяващо се в непоставянето на обезопасителен колан и поемането на риск за своя живот и здраве, пътувайки в автомобил, управляван от неправоспособен водач, употребил алкохол. Предвид изложените съображения, не е осъществена допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въведеният в жалбата на увреденото лице осми въпрос, както и първият въпрос, поставен от застрахователя, касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т.1- т.3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случая, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към пораждане на задължението за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Съдът е обсъдил подробно съдържанието на представените писмени доказателства и заключението на комплексната съдебно – медицинска и автотехническа експертиза, както и показанията на разпитаните по делото свидетели. При това е обсъдил и изложените във въззивните жалби оплаквания относно определянето на адекватно обезщетение за претърпените неимуществени вреди и относно приноса на пострадалата за негативните последици от ПТП. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Формулираният от увреденото лице десети въпрос, както и вторият въпрос, въведен от застрахователя, са свързани с приложението на установения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя на делинквента. Въпросите са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи. По тях е формирана задължителна съдебна практика на ВС – цитираното от касаторите ППВС № 4/23.12.1968г., както и постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 88/17.06.2014 г. по т.д. № 2979/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, II т.о. и други, съгласно която понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на пострадалото от деликт лице, са възприети характерът и тежестта на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, възрастта на пострадалия, намаляването на работоспособността. От значение са и редица други обстоятелства, включително социално – икономическите условия в страната към момента на деликта, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая, въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, като ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Изследвал е тежестта и вида на урежданията и как същите са се отразили върху физическото и психическото здраве и социалния живот на пострадалата; съобразил е продължителността на лечението и възрастта на пострадалата, както е отчел и икономическата конюнктура в страната и нивата на застрахователно покритие към датата на деликта. Следва да се отбележи, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент; същите служат само за ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди /в този смисъл решение № 28/09.04.2015 г. по т.д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, II т.о. и други/. При наличие на формирана практика на ВКС, в съответствие с която е постановено обжалваното решение, не е налице допълнителното основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване. По разноските. На основание чл.78, ал.8 ГПК, на „Дженерали Застраховане“ АД, в качеството на ответник по касационната жалба на М. Николова Т., следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. На М. Николова Т., в качеството на ответник по касационната жалба на „Дженерали Застраховане“ АД, не следва да се присъждат разноски, тъй като не са ангажирани доказателства, че такива са направени. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд