Определение № 503 от 04.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3260/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Н. П. А., против определение № 1422 от 30.05.2025 г. по в. ч. гр. д. № 625/2025 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е оставена без уважение частната му жалба против първоинстанционното определение за прекратяване на производството по гр. дело № 4767/2024 г. на РС – Бургас, образувано по подадена от Н. П. А. против М. Т. А. искова молба с искане по чл. 32, ал. 2 ЗС за разрешаване на спора помежду им относно разпределяне на ползването на движими и недвижими вещи. Частният жалбоподател излага доводи за неправилност на обжалвания акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Навежда твърдения за погрешно посочване на обжалвания пред въззивния съд съдебен акт (предмет на въззивна проверка), препращане на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд без задълбочено обсъждане или липса на обсъждане на наведените в жалбата доводи, включително и по направената претенция за разпределение на ползването, за което е налице правен интерес от окончателно разпределяне на ползването със съдебно решение. Иска отмяна на въззивното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Претендира разноски. Допускането до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК, като в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК липсва формулиран правен въпрос. Ответникът по частната касационна жалба М. Т. А. в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК е подала писмен отговор, като е изложила съображения за липса на основанията за допускане на определението до касационен контрол и е оспорила жалбата. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страните, констатира следното: Първоинстанционното производство е образувано по искане по чл 32, ал. 2 ЗС за разпределяне на ползването на придобити през време на брака между страните движими вещи и недвижими имоти, прието за предявено с подадената от Н. А. против М. А. искова молба заедно с иск за развод по чл. 49 СК и разделено в отделно производство след постановено на основание чл. 210 ГПК разделяне на производството по тези искове. Искането е обосновано с влошаване на отношенията между страните и с възможността чрез разпределяне на ползването всеки от тях да ползва самостоятелно притежаваните в съсобственост или с учредено право на ползване за всеки движими вещи и недвижими имоти. След оспорване на искането с постъпилия отговор по чл. 131 ГПК поради отсъствие на правен интерес при осъществяване на ползването от бившите съпрузи въз основа на утвърденото от съда споразумение при развода по взаимно съгласие по чл. 50 СК, искането относно поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] и автомобил „Мерцедес“ с рег. [рег.номер на МПС] е оттеглено от ищеца Н. А. (сега жалбоподател). С определение № 1314 от 04.03.2025 г. първоинстанционният съд е прекратил производството по гр. дело № 4767/2024 г. на РС – Бургас, образувано по искане по чл. 32, ал. 2 ЗС със съдебна санкция да се разреши спорът между страните относно разпределяне на ползването на движими и недвижими вещи, на основание чл. 232 ГПК поради оттегляне на същото в частта относно поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място] и автомобил „Мерцедес“ с рег. [рег.номер на МПС] и на основание чл. 130 ГПК поради липса на правен интерес в частта относно самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** и поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място]. Така постановеното прекратително определение на РС – Бургас е обжалвано с подадена от ищеца Н. А. частна жалба, която с обжалваното в настоящото производство определение е оставена без уважение от въззивния съд. За да постанови този резултат, въззивният съд е изложил съображения за процесуална недопустимост на иска по чл. 32, ал. 2 ЗС поради неизлагане на фактически твърдения за настъпване на обстоятелства, налагащи промяна на вече разпределеното ползване между страните на имотите, извършено с одобреното от съда споразумение по чл. 51 във вр. с чл. 50 СК, и невъзможността в производството по чл. 32, ал. 2 ЗС на спорна съдебна администрация чрез разпределяне на ползването да бъде прекратено учреденото право на ползване на другия ползвател, каквото е възможно само в хипотезата на чл. 61 ЗС, какъвто иск в случая не е предявен. Изложени са съображения и по наведения от жалбоподателя довод за нищожност на обжалваното прекратително определение, който въззивният съд е намерил за неоснователен. Частната касационна жалба е процесуално недопустима. Изводът за недопустимост се формира и следва въпреки допуснатата в обжалваното определение на въззивния съд очевидна фактическа грешка относно номера и датата на обжалваното пред него прекратително определение на първоинстанционния съд (с посочване вместо на прекратителното определение № 1314 от 04.03.2025 г. на определение № 1053 от 18.02.2025 г., с което е оставена без разглеждане молба за допълване и поправяне на протокол от открито съдебно заседание). Във въззивното определение, предмет на касационно обжалване, ясно и недвусмислено е изразена формираната действителна воля на окръжния съд по наведените оплаквания за неправилно извършената преценка относно недопустимостта на производството, респ. за неправилността на постановеното от първоинстанционния съд прекратително определение. Затова несъответствието й с външното изразяване, чрез погрешно посочване в писмения текст на въззивното определение на номера и датата на атакувания пред въззивния съд съдебен акт, представлява очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК. Компетентен да отстрани тази грешка във въззивното определение е съдът, който го е постановил, но в случая грешката не е от такова естество, което да налага предварителното провеждане на производство по чл. 247 ГПК по нейното отстраняване и не препятства преценката на допустимостта на подадената частна касационна жалба. Същата е насочена срещу неподлежащо на обжалване определение на въззивния съд. Определението, предмет на обжалване, е постановено по производство, образувано по искане по чл. 32, ал. 2 ЗС за разпределение на ползването на недвижими имоти между страните като ползватели. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК решенията по искове за разпределяне ползването по чл. 32, ал. 2 ЗС, както и по брачни искове, след разделянето с които на основание чл. 210, ал. 2 ГПК е образувано производството, не подлежат на касационно обжалване. Друго искане по производството не е предявено от ищеца Н. А. (сега жалбоподател), въпреки наведените от него твърдения за възможност чрез разпределение на ползването да бъде прекратено правото на ползване на другия ползвател. Такава последица в производството по чл. 32, ал. 2 ЗС (при изрично направено искане за разпределяне на ползването на имотите между страните и поддържано в хода на производството) не е предвидена относно вещното право на ползване, което при конститутивния характер на иска за делба (твърдения за който са наведени за първи път пред касационната инстанция) и характеристиката на правото на ползване, не може да бъде предмет на съдебна делба, а само на разпределение на ползването на имотите по чл. 32, ал. 2 ЗС, което разпределение обаче няма характер на делба. Липсва и предявено искане за прекратяване на правото на ползване по чл. 61 ЗС и наведени фактически твърдения, които да обосновават такова искане (което като свързано с упражняване на потестативно право може да бъде предмет само на отделен иск по производството – ТР № 13/2012 от 10.04.2013 г. по тълк. д. № 13/2012 г. на ОСГК на ВКС), респ. липсва възможна и последваща промяна на предмета на първоначално въведения с исковата молба спор при спазване на установените в чл. 214 ГПК правила, свързан в случая с ползването на имотите, върху които страните имат вещни права и се търси намесата на съда по чл. 32, ал. 2 ЗС. По аргумент от чл. 274, ал. 4 ГПК не подлежат на касационно обжалване и определенията, постановени по тези дела, независимо дали попадат в обхвата на определенията по чл. 274, ал. 1 ГПК. Следователно касационният контрол на въззивното определение е недопустим и подадената частна касационна жалба следва да се остави без разглеждане на основание чл. 274, ал. 4 във вр. с чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК, а производството по делото - да се прекрати. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г.о.