Определение № 3345 от 27.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1614/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „Ти Би Ай Банк“ЕАД – [населено място] с ЕИК[ЕИК] срещу решение № 46 от 24.03.2025 г. на ОС-Ямбол по гр.д. № 5/2025 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение от № 580/01.11.2024 г. на РС-Ямбол по гр.д. № 765/2024 г., с което е бил уважен предявеният от И. Я. Т. от [населено място] иск по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД и е признато за установено по отношение на ответника „Ти Би Ай Банк“ЕАД, че сключеният между страните договор за потребителски кредит № [ЕГН]/ 22.07.2022г. е нищожен на основание чл.22 ЗПК, вр. чл.10, ал.1 и 2 ЗПК и чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 ЗПК, вр. чл.26, ал.1 ЗЗД, поради противоречие със закона и накърняване на добрите нрави и въззивникът е осъден да заплати на ищцата разноски в размер на 2363,87лева. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение, относно нищожността на дагоавора на приетите от въззивния съд основания. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че правните въпроси от значение за спора са решени в противоречие с посочена практика наСЕС– основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.2 ГПК и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото-чл.280 ал.1,т.3 ТЗ. Ответната по КЖ страна не изпраща отговор на КЖ. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и подлежи на касационно обжалване, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. Въззивният съд е приел следното: Съгласно чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1 ЗПК е посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно легалните дефиниции в § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия (т. 1); „Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя (т.2). Следователно, според въззивния съд, в ГПР е необходимо да бъдат включени всички разходи, тъй като той изразява общите други преки или косвени разходи, комисионни и възнаграждения от всякакъв вид, които трябва да заплати длъжника, както и по какъв начин е формиран. На основание чл.21, ал.1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, а според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т.20 и ал. 2 и чл.12, ал.1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Предвид изложените разяснения на закона, въззивният съд е посочил, че споделя решаващия извод на първоинстанционния съд, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. с чл.10, ал.1 ЗПК. В оспорения договор са посочени абсолютните стойности на годишния лихвения процент /ГЛП/ и на годишния процент на разходите /ГПР/ на заема, с което само формално е изпълнено изискването на закона, тъй като липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 19,86%. В договора е посочен фиксиран ГЛП по заема, но не се изяснява как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Следва да се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Тези съставни елементи, съдът прима, че остават неизвестни и на практика създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Остават неясни, както компонентите, така и математическия алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. На следващо място, по делото е установено, че застрахователната премия от общо 3 983,50лв. съгласно чл.7.2.3 от процесния договор за потребителски кредит е платима от кредитора директно по банкова сметка на съответния застраховател, като застрахователната премия е включена в общия размер на кредита (чл.7.1) и в общата сума, дължима от потребителя (чл.10). В представените договорна информация за застрахователна програма „Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ за кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от "Ти Би Ай Банк" ЕАД и допълнителна медицинска услуга „Второ медицинско мнение“, както и подписаната от ищцата декларация за присъединяване към тях, се съдържат клаузи относно процесния договор за кредит, поради което те са елементи от договора за кредит. Ето защо, въззивният съд е приел, че застрахователната премия е част от общите разходи по кредита и също следва да се отчита при изчисляването на ГПР. Посочил е, че невключването в ГПР на компоненти, които потребителят следва да заплати на кредитора създава невъзможност или поне значително затруднява потребителя при извършване на преценка относно финансовата тежест, която ще понесе, сключвайки договора. Вписването на по-нисък от действителния ГПР въвежда в заблуждение кредитополучателя и го мотивира за сключване на договор, който при обявяване на всички условия същият едва ли би сключил. С тези си действия кредиторът заобикаля императивни изисквания на закона. Това нарушение води до недействителност на договора за кредит, на осн. чл. 21, ал. 1 ЗПК. За неоснователно е счетено оплакването в ъв ВЖ, че застрахователната премия не трябва да бъде включена като разход в ГПР съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, доколкото потребителят не бил задължен да сключи договора за застраховка, а в ГПР следвало да се включат само застраховките, които са задължително условие за получаване на кредит. От съда е прието, че независимо от посоченото в чл.19 от договора, според който текст потребителят не е длъжен да сключва застраховка, която застраховка е по негово желание и усмотрение, в случая заплащането на застрахователната премия е било условие за получаване на кредита, доколкото в договора за кредит, изготвен предварително от кредитора е предвидена покупката на застраховка и начина й на плащане в полза на застрахователя, като и условията на застраховките също предварително са били представени на потребителя-ищцата, а с подписването на договора кредитополучателят само е изразил съгласието си за сключване на застраховките. При липсата и на представен стандартен европейски формуляр, заплащането на застрахователна премия съдът приема, че е било включено в предварително изготвения от кредитора формуляр, поради което съставлява условие за получаване на кредита. Следователно, за съда, застрахователната премия в общ размер от 3 983,50лева представлява разход, който на основание §1, т.1 от ДР на ЗПК е следвало да бъде включен в ГПР (чл.19, ал.1 от ЗПК). От заключението на вещото лице по допусната икономическа експертиза е установено, че ако посочената сума за застрахователна премия е била включена към ГПР, неговият размер би бил 46,20%. Липсата на застрахователната премия при изчисляването на ГПР е довело до подвеждащо оповестяване на действителния процент на разходите в противоречие с чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК. В този смисъл въззивният съд се е позовал на определение в чл. 3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Доколкото в сключения договор за кредит ГПР е посочен неправилно, съдът е приел, че в случая е налице и нелоялна търговска практика от страна на кредитната институция, „заблуждаваща“ по смисъла на европейското законодателство. Ето защо, според съда, клаузата за заплащане на застраховка е нищожна, тъй като е уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, предвид размера на кредита и размера на застрахователната премия, който размер на премията е 40% от заетата сума. Според съда, следва да се отбележи, че самият ответник не спори, че е включил застрахователната премия от 3 983,50лв. като част от главницата, от предоставения кредит. Според съда, въпросната премия няма как да бъде едновременно главница по кредита и разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 и т. 3 от ЗПК, вр. с чл. 19, ал. 1 от ЗПК при съобразяване, че ГПР отразява съотношение между общите разходи (по смисъла на § 1, т. 1) и общият размер на кредита (по смисъла на § 1, т. 3 ДР на ЗПК). Съгласно т. 85 от Решението на СЕС по дело С-377/2014 г. след като понятието „обща сума, дължима от потребителя“ е определено в член 3, буква з) от Директива 2008/48 като „сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя“, то понятията „общ размер на кредита“ и „общи разходи по кредита за потребителя“ взаимно се изключват и поради това не би могло общият размер на кредита да включва суми, включени в общите разходи по кредита за потребителя. Съгласно т.91 от същото решение в общия размер на кредита се включват само реално предоставени на разположение на потребителя суми, но не и такива, които не са му били изплатени от кредитора, а последният ги е ползвал/удържал/приспаднал за плащане на разходи, свързани с кредита. Съгласно т.87 от това решение незаконосъобразното включване в общия размер на кредита на сумите, попадащи в общите разходи по кредита за потребителя (процесната застрахователна премия), задължително би довело до изчисляване на по-нисък ГПР, тъй като при изчисляване на последния се взема предвид общият размер на кредита. Съгласно т.88 от решението на СЕС, подобно включване задължително се отразява на ГПР. Разрешението, дадено по т.91 от това решение на СЕС означава, че за целите на изчисляване на ГПР на суми, които реално не са предоставени на потребителя, а с тях се покриват разходи по кредита, не могат да формират част от общият размер на кредита, тоест те не следва да се отчитат като главница по кредита. Чрез тяхното включване като главница по кредита изкуствено се намалява размера на ГПР, но доколкото те се олихвяват, се увеличава размерът като абсолютна стойност на сумата за възнаградителна лихва, а оттам и на общата сума, която е дължима от потребителя, а така се нарушава функцията на ГПР на единен показател за стойността на кредита с оглед общият пазар (тоест възможността за преценка от потребителя кой кредитен продукт на кой кредитор е най-изгоден за него). При това положение, при „изваждане“/“изключване“ на застрахователната премия от главницата (от общият размер на кредита) ГПР задължително ще е по-висок и от записаното в договора, и от изчисления от вещото лице, а съгласно Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C-714/22 неточното посочване на размера на ГПР се приравнява на липса на ГПР, което съгласно чл. 22 ЗПК води до нищожност на договора. В обобщение и с оглед всичко изложено, съдът намира, че в случая е нарушено изискването за посочване и изчисление на ГПР съобразно законовите изисквания, което от своя страна води до недействителност на целия договор на основание чл. 22 ЗПК, тъй като е изведено като съществено условие на договора. Последиците при недействителност на договора са уредени в чл.23 от ЗПК. Пред ВКС в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят въпросите, за следното: 1. Липсата в договора за потребителски кредит /ДПК/ на компонентите за формиране на ГПР и начина на формирането, възпрепятства ли потребителя да прецени обхвата на своето задължение и води ли съответно до недействителност по смисъла на чл.22 ЗПК и 2. Трябва ли в ДПР да се посочва начина, по който е формиран ГПР, за да отговаря на императивното изискване по чл.11 ал.1,т.10 ЗПК. По въпрос №1 се сочи като допълнителна предпоставка по чл.280 а.1,т.2 ГПК-противоречие с практика на СЕС, а по втория наличие на противоречива практика на съдилищата в страната-основание по чл.280 ал.1, т.3 ГПК Така формулираните въпроси не се явяват правни такива, а фактически, доколкото отговорите им са в зависимост от съдържанието на конкретния правопораждащ факт- т.е. от съдържанието на съответния договор за потребителски договор, на уговорките в който страните основават конкретните свои претенции. Отговорът на така поставените въпроси, на база преценка на съдържанието на процесния ДПК, би било израз на преценка на съда по основателността на иска, т.е. по законосъобразността на обжалваното въззивно решение, което ВКС не може да осъществява в рамките на процедурата по чл.288 ГПК. Следователно не е налице първата обща предпоставка за допускане до касационен контрол: формулиран от страната подала КЖ правен въпрос, който да е от значение за изхода по спора, което изключва необходимост от обсъждането на наличието или не, на допълнителните предпоставки за допускане на касационно производство, на които се основава страната в изложението за това към КЖ. С оглед гореизложеното не е налице основание за допускане на касация, поради което настоящият състав на ВКС,ТК,Първо т.о.