Определение № 4222 от 21.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 850/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 72593/02.11.2022 г. на С. С. И., И. П. С. и С. П. И., [населено място], подадена чрез адвокат С. Б., срещу въззивно решение № 1994/22.07.2022 г. по в. гр. д. № 5870/2021 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба се поддържа, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1.В компетенциите на въззивния съд ли е да отмени цялото решение, при подадена жалба само за конкретна част от него, в настоящия случай – допълнително решение; 2. Налице ли е непрекъснато и необезпокоявано владение на един имот, след като е налице държане само част от дните през седмицата, а не непрекъснато и когато имотът не е бил обособен изцяло; 3. Само асфалтиране на част от терена дава ли основание да се приеме, че е налице завземане на имота, като основание за придобиване на имота по давност; 4. Може ли да се завладее улица-тупик; 5. Може ли да се приеме, че е налице необезпокоявано владение, след като са били сезирани държавни и общински органи, включително и административния съд. Ответникът по касация „Централна енергоремонтна база“ ЕАД, гр. София, чрез адвокат Т. З., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира сторените разноски в настоящото производство. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение № 228100/29.09.2019 г. по гр. д. № 87790/2017 г. на Софийски районен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на С. С. И., И. П. С. и С. П. И., че „Централна енергоремонтна база“ ЕАД е собственик на имот с площ от около 214 кв.м., представляваща част от поземлен имот с идентификатор ***, с административен адрес: [населено място], район „С.“, [улица], с площ от 565 кв.м., трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – незастроен имот за производство, складова база, с номер по предходен план – 734, квартал 2, при съседи: ***, ***, който имот е идентичен с имот с пл. № * от квартал 2 по плана на [населено място], местност „НП Военна рампа – изток“, с площ от 576 кв.м., при граници: от три страни имот пл. № *, оцветена в жълт цвят на приложение 1 към заключението на допълнителната съдебно-техническа експертиза, представляваща неразделна част от решението, на основание чл. 17а и чл. 25, ал. 1, т. 3 ЗППДОП (отм.) и договор за приватизационна продажба на акции № РД-01-69/12.11.2001 г. Отменено е и решение № 20021825/25.01.2021 г., постановено по чл. 250 ГПК, с което е допълнено решение № 228100/29.09.2019 г., като е отхвърлен искът на „Централна енергоремонтна база“ ЕАД срещу С. С. И., И. П. С. и С. П. И. за признаване на установено, че ищецът е собственик на основание давностно владение на имот с идентификатор ***, с административен адрес: [населено място], район „С.“, [улица], целият с площ 565 кв.м., трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – незастроен имот за производство, складова база, с номер по предходен план – 734, квартал 2, при съседи: ***, ***, който имот е идентичен с имот с планоснимачен 734, квартал 2 по плана на [населено място], м. „НПЗ В. – изток“, с площ от 576 кв.м., при граници: от три страни имот пл. № * за размера над 214 кв.м. Вместо тях е постановено друго решение, с което е отхвърлен предявеният от „Централна енергоремонтна база“ ЕАД, срещу С. С. И., И. П. С. и С. П. И. установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че „ЦЕРБ“ ЕАД е собственик на процесния недвижим имот за частта от 214 кв. м. на основание чл. 17а и чл. 25, ал. 1, т. 3 ЗППДОП (отм.) и договор за приватизационна продажба на акции № РД-01-69/12.11.2001 г. и е признато за установено по предявения установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че „Централна енергоремонтна база“ ЕАД е собственик на процесния имот на основание давностно владение. Отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е констативен нотариален акт № 111, том I, рег. № 6729, д. № 98/2005 г. на нотариус с рег. № 104 на НК, поправен с нотариален акт № 47, том II, рег. № 12542, д. № 214/2005 г. на нотаритус с рег. № 104 на НК, издаден в полза на наследодателя на ищците П. И. И. в частта му за разликата на 214 кв.м. от процесния имот. В останалите части, с които са отхвърлени предявените на основание чл. 108 ЗС от С. И., И. С. и С. И. срещу „ЦЕРБ“ ЕАД искове за признаване в отношенията между страните, че ищците са собственици на процесния имот, както и за осъждане на ответника да предаде владението му и да заплати обезщетение на основание чл. 59 ЗЗД за ползването му в периода от 15.12.2012 г. до 15.12.2017 г. в размер на 1200 лв за всеки ищец, първоинстанционното решение е потвърдено. Въззивният съд е приел за установено, че И. Н. И. e бил собственик на нива в землището на [населено място], Столична община, местността „О.“, сега представляваща дворно място с площ 627 кв.м., част от парцел * от кв. 233 по регулационния план на селото. Същият имот, с отреден пл. № *, кв. 2, бил отчужден по реда на ЗПИНМ /отм./ по регулационна преписка № 498/1959 г. за Ремонтна база на Комитета по промишлеността/ ДИП „О.“. Със заповед № РД-43-155/24.08.2000 г., по искане на П. И. И. на основание чл. 2 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС е отменено отчуждаването на част от процесния имот, от около 550 кв.м., съгласно приложена скица към заповедта. На 26.10.2000 г. е възстановено обезщетението в размер на 0.81 деноминирани лева и заповедта е влязла в сила. Имотът е деактуван и отписан от актовите книги. Със заповед на кмета на Столична община, район „С.“ е одобрено попълване на кадастрална основа с нов урегулиран поземлен имот с пл. № *, кв. 2, м. „НПЗ В.-изток“. От представените по делото удостоверения за наследници се установява, че И. Н. И. е починал на 20.05.1996 г., оставяйки сина си П. И. И. за наследник. Последният е починал на 25.09.2006 г., наследници по закон на когото са ищците. С констативен нотариален акт № 11/2005 г., поправен с нотариален акт № 47/2005 г., П. И. И. е признат за собственик на поземлен имот, находящ се в [населено място], район „С.“, [улица], представляващ имот пл. № * от квартал 2 от плана на [населено място], м. „НПЗ В. – изток“, с площ по скица 576 кв. м., при граници: от три страни – имот пл. № *, път. В действащата кадастрална карта имотът е нанесен с идентификатор ***, с площ 565 кв.м. Приет като доказателство по делото е договор № РД-01-69/12.11.2011 г. за приватизационна продажба на пакет от 48 826 броя акции, представляващи 52% от капитала на „Централна енергоремонтна база“ ЕАД. Процедурата е започнала с решение на Агенция за приватизацията № 1037/07.09.1998 г. Съгласно приетия АДС № 11477/18.08.1987 г. имот, находящ се в [населено място], район II, квартал 2, парцел *, м. „В.-изток“, [улица], с площ на терена от 13 804 кв. м, е бил предоставен за оперативно управление на държавна организация „Централна енергоремонтна база“, а съгласно АЧДС № 03333/13.02.2003 г., процесният имот е включен в капитала на „Централна енергоремонтна база“ АД на основание разпореждане на МС и решение от 10.06.1994 г. на СГС по ф.д. № 8387/1994 г. От събраните гласни доказателства е прието за установено, че имотът попада в част от паркинга на „Централна енергоремонтна база“ ЕАД, ограден от 1996 г. от три страни, а от четвъртата страна достъпът е свободен за служители и гости на „ЦЕРБ“ ЕАД, като непосредствено до сградата имал и бариера, видеонаблюдение, а достъпът е контролиран от охранител. Имотът е асфалтиран след приватизацията на дружеството, паралелно с реновиране на сградите и създаване на КПП до сградите на фирмата. От приетата по делото СТЕ съдът е установил, че процесният имот се ползва като паркинг, представляващ част от по-голяма площ, обособена като паркинг, който не е заграден откъм [улица]и до него има свободен достъп. Имотът е попълнен в кадастралната основа на регулационния план с пл. № *, попадайки в УПИ * от кв. 2 с площ от около 206 кв.м., а останалата част върху предвидена по регулационния план улица-тупик, която не е реализирана към момента. От приетото допълнително заключение на вещото лице по назначената СТЕ е установено, че процесният имот е частично идентичен с имотът, предмет на АДС № 0333/2003 г. Тази част е в размер на 214 кв. м., намираща се в западната част на имота на дружеството. Съществуващата на място улица, водеща към портала на завода не съвпада с регулационното предвиждане за улица, а е успоредна на нея. Теренът, възстановен на ищците, на място представлява асфалтирана площадка, разграфена като паркинг и с надпис „паркинг за служители на ЦЕРБ“. При тези фактически данни въззивният съд е направил извод, че ищците – физически лица, по първоначалния ревандикационен иск са доказали възникването в техния патримониум на правото на собственост върху процесния имот на соченото от тях придобивно основание – чл. 2 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Констатирал е наличието на всички предпоставки за отмяна на отчуждаването на незастроения имот – към влизане в сила на ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. имотът е бил собственост на държавата, отчужден е преди 21.04.1990 г. по реда на ЗПИНМ /отм./ за мероприятие по уличнорегулационния план, което не е реализирано при влизане на закона в сила. Заплатеното на праводателя на ищците обезщетение за отчуждения имот е възстановено на 26.10.2000 г., с което заповедта на органа по чл. 4 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. е породила вещнопрехвърлителния си ефект. Разпоредбите на чл. 17а и чл. 25, ал. 1, т. 3 ЗППДОбП /отм./ не уреждат колизията между приватизация и реституция по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Нормата на §6, ал. 6 ЗППДОбП /отм./ касае само реституция по ЗВСОНИ и ЗСПЗЗ. Ето защо държавата не е могла при преобразуването на ДП „ЦЕРБ“ през 1994 г. да включи в капитала на „ЦЕРБ“ ЕАД частта от 214 кв.м. от процесния имот, тъй като тя е била възстановена на правоимащите по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. С оглед очертания от въззивните жалби на ищците по първоначалния иск и на дружтвото – ответник по първоначалния иск и ищец по насрещния, предмет на въззивното производство, съдът е разгледал и насрещните искове. Отменил е първоинстанционнното решение в частта, с която е уважен предявеният от дружеството главен насрещен иск за собственост на основание чл. 17а и чл. 25, ал. 1, т. 3 ЗППДОП (отм.) и договор за приватизационна продажба на акции, както и допълнителното решение по чл. 250 ГПК, поради което е разгледал заявения при условията на евентуалност насрещен иск за признаване правото на собственост на основание изтекла придобивна давност. Въззивният съд е приел от събраните по делото доказателства за безспорно между страните, че процесният имот се владее от ответника от 12.11.2001 г., когато е сключен приватизационният договор. Имотът се намира във фактическа власт на „Централна енергоремонтна база“ ЕАД, което го асфалтирало и разчертало, за да се ползва за паркинг от служителите и гостите на дружеството. Съдът е констатирал, че е изпълнена и втората предпоставка за упражняване на владение върху вещта, а именно намерението за своене, като от 2005 г. дружеството е демонстрирало, че счита процесният имот за свой пред ищеца С. И.. Депозирани са множество жалби, сигнали, искания пред различни институции от страна на ищците, вкл. и нотариална покана до дружеството, но нито едно тези действия съгласно чл. 81 ЗС, чл. 84 ЗС и чл. 116 ЗЗД не представляват основания за прекъсване на давностния срок. Съдът е посочил, че още в края на 2011 г. имотът е придобит от дружеството по давност. С тези доводи съдът е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният ревандикационен иск от ищците. Постановено било друго решение, с което е ужавен предявеният насрещен иск за собственост на основание изтекла придобивна давност. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен изцяло констативен нотариален акт за собственост в полза на праводателя на ищците. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не може да бъде допуснато касационно обжалване по първия правен въпрос. Той е свързан с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл извън рамките на въззивната жалба, поради което в тази част решението е недопустимо. Следва да се посочи, че при уважаване на иск за собственост на едно поддържаното главно основание, съдът не дължи произнасяне по същество по останалите евентуално заявени основания. С отмяна на решението по предявения главен иск, въззивният съд следва да разгледа предявеният евентуален такъв. В случая с решение № 20021825/25.01.2021 г., постановено по чл. 250 ГПК, първоинстанционния съд е допълнил решение № 228100/29.09.2019 г., с което „ЦЕРБ“ ЕАД е признат за собственик на 214 кв.м. от процесния имот, като е отхвърлил предявеният от дружеството установителен иск за собственост над този размер. Постъпила е въззивна жалба от „ЦЕРБ“ ЕАД, с която се иска проверка на първоинстанционното решение на тази част над 214 кв.м. След като въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства /вкл. свидетелските показания и съдебно-техническа експертиза/, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти, е постановил решение, с което са отменени първоинстанционните решения в обжалваните части и дружеството е признато за собственик на целия имот от 565 кв.м. на евентуално заявеното основание изтекла придобивна давност. Предвид постановеното първоинстанционно решение по установителния иск за собственост, с което „ЦЕРБ“ ЕАД е признат за собственик по отношение на 214 кв.м. от процесния имот, за дружеството е липсвал правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение в тази му част. След като е отменил предявеният главен насрещен иск в уважената му част /по въззивната жалба на първоначалните ищци/, съдът е разгледал и намерил за основателен предявенения като евентуален насрещен иск за собственост на основание давностно владение. Ето защо не са нарушени разпоредбите на чл. 269 ГПК и не се е произнесъл извън рамките на предмета на спора и основанията посочени във въззивните жалби. При това положение не може да се приеме в настоящото производство по чл.288 ГПК наличие на евентуална недопустимост на въззивното решение и да се допусне касационно обжалване на това основание. Останалите въпроси също не могат да предпоставят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Те са свързани с твърдение, че асфалтирането на процесния имот от ответното дружеството и ползването му като паркинг само в част от дните през седмицата не представляват непрекъснато и необезпокоявано владение с намерение за своене, че не може да се завладее улица-тупик и че владението на дружеството не е било спокойно. Касаторите поставят въпросите при фактическа обстановка, каквато не е била установена от въззивния съд. В случая въззивният съд е приел, че не е установена отчуждителна процедура и попадане на части от процесния имот в реализирана улица, т.е. не е осъществявано владение на улица – тупик. Посочил е, че ответното дружество се намира във владение на имота още от датата на сключване на приватизационната сделка на 12.11.2001г., като по делото не са ангажирани доказателства, които да установяват прекъсване на давностния срок, като за периода до 12.11.2011 г., когато е изтекъл срокът по чл. 79 ЗС и „ЦЕРБ“ ЕАД е придобило имота. В рамките на целия период, вкл.до завеждане на иска срещу него дружеството е демонстрирало намерението си за своене на имота като е изградена трайна ограда около паркинга и е поставен контролно-пропускателен пункт и видеонаблюдение за моторните превозни средства, влизащи на територията на процесния обект във връзка с дейността на предприятието. Съдът е приел, че дружеството се е считало за титуляр на правото на собственост върху имота. Въпреки множеството опити на касаторите и техния праводател да придобият владението му, то не им е предадено от ответника. Твърдението за „обезпокоявано“ владение чрез сезиране на множество органи от касаторите е прието за неоснователно. По прилагане института на придобивната давност е налице константна практика на ВКС, според която владението се определя като упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. За да е основание за придобиване по давност на имот, владението трябва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно. Спокойно е владението, което не е установено с насилие и не се поддържа с насилие. Предявяването на извънсъдебни претенции не смущава владението, нито прекъсва придобивната давност по чл.79,ал.1 ЗС. С разпоредбата на чл.116 ЗЗД, приложима и към института на придобивната давност, съобразно чл.84 ЗС, са очертани хипотезите на прекъсване на давността – признаване на вземането от длъжника, предявяване на иск или възражение, искане за започване на помирително производство, предприемане на действия за принудително изпълнение. Действия, които не попадат в обхвата на посочените, не могат да прекъснат течението на придобивната давност. В този смисъл е и практиката на ВКС /решение № 80/2020г. по гр.д.№ 2737/2019г., ІІг.о., решение № 115/2018г. по гр.д.№3954/2017г., ВКС, І г.о., решение №376/2013г. по гр.д.№ 260/2012г.,ВКС, Іг.о., решение № 92/2013г. по гр.д.№ 327/2012г., ІІ г.о./, която се възприема и от настоящия състав. За да изтече придобивната давност в полза на владелеца, упражняването на фактическата власт с намерение за своене, трябва да е постоянно. За да се приеме, че то е такова, следва да е установен началният момент, както и че владелецът във всеки момент, когато пожелае, може да реализира владелческата си власт. Не е необходимо да се повтарят действия от негова страна, респ. той да се намира физически в имота във всеки момент от срока на владение /всеки ден от седмицата/, след като спрямо имота не са осъществявани действия от трети лица, водещи до прекъсването му или създаващи съмнения за явността на владението. Предявяването на извънсъдебни претенции и административният спор във връзка с изменение на кадастралната карта не водят до извод, че владението е обезпокоявано, нито прекъсват придобивната давност по чл. 79 ЗС. Ето защо поставените въпроси не могат да обосноват допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касатора с довод за явна несправедливост на въззивното решение. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и представените доказателства, касаторите следва да заплатят в полза на „ЦЕРБ“ ЕАД сумата 1000 лева – разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.