Определение № 866 от 12.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1387/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК, вр. с чл. 280, ал.1 ГПК, в редакцията след изм. с ДВ, бр. 86/2017г. Образувано е по касационна жалба на К. С. И., подадена чрез адв. Н. И.-А. от ПАК, срещу въззивно решение № 245 от 12.12.2017г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 565/2017г., с което е потвърдено решение №110 от 17.03.2017г. по гр. д. № 965/2015г. на Пазарджишки окръжен съд и К. И. е осъдена да заплати на насрещните страни разноски в размер 2400лв. С потвърденото първоинстанционно решение е прогласена нищожността на договор за доброволна делба от 27.10.2008г. с който е извършена делба на УПИ № VІІІ-151,29 „За семеен хотел и АВС“, в кв. 29, с площ 1567 кв.м. по плана на курорт „Язовир Б.“, ведно с построените в него три сгради: а/масивна сграда за семеен хотел,представляваща пет вилни сгради на калкан с обща разгърната застроена площ от 700.08 км.в. б/едноетажна масивна постройка-барбекю на 48 кв.м.; в/масивна сграда/къща към хотела/ с разгърната застроена площ от 135.15 кв.м. на осн.чл. 26 ал.2 пр.3 вр. с чл. 18 ЗЗД; Признато е за установено по отношение на К. С. И.,че ищците са собственици на ПИ с идентификатор 02837.503.538 по КККР на [населено място], язовир Б. - зона А, одобрена със Заповед № РД-18-42/06.07.2010г. на Изпълнителния директор на АГКК с площ от 1 123 кв.м. ведно с построените в него: а/сграда с идентификатор № 02837.503.538.1-хотел; б/сграда с идентификатор 02837.503.538.2 - друг вид производствена,складова, инфраструктурна сграда; в/сграда с идентификатор 02837.503.538.3 - вилна сграда и на основание чл. 537 ал.2 ГПК е отменен констативен нотариален акт №140 т.7 дело №1212/08 от 29.10.2008г., като са присъдени и разноски. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК като общо основание за допускане на касационното обжалване касаторът поставя въпросите: 1.) „Може ли касационният жалбоподател да се счита за съсобственик по давност при добросъвестно владение на посочените 42/100 ид.части на УПИ № VIII 0 151, 29 „ За семеен хотел и И.“, в кв. 29, с площ 1567 кв. м., заедно с построените в него масивна сграда за семеен хотел, масивна постройка – барбекю, масивна сграда, съгласно договор за доброволна делба и констативен нотариален акт от 29.10.2008 г., въпреки че регулацията на този имот не е приложена?“; 2.) „Добросъвестен владелец ли е касационният жалбоподател при придобиване на процесния имот, ведно със сградите, въз основа на нищожна делба, при положение че регулацията за този имот не е приложена?“; 3.) „Какво е значението на констативен нотариален акт № 40, т. 7, дело № 1408/29.10.2008 г. относно легитимацията на кас. жалбоподател като съсобственик при посочените идеални части за процесния имот, ведно със сградите, и обосновава ли той начало на добросъвестно владение за К. И.? От датата на издаването на констативен нотариален акт № 40, т. 7, дело № 1408/29.10.2017г. може ли ответницата да се позове на кратка придобивна давност като добросъвестен владелец?“; 4.) „Може ли да бъде признато качеството „добросъвестен владелец“ за ответницата с оглед на естеството на порока на договор за доброволна делба, вписан в Служба по вписванията, акт № 274, том 1, вх. рег. № 1720/29.10.2008 г.?Добросъвестен владелец ли е кас. жалбоподател, при положение че се приема в обжалваното решение, че договорът за доброволна делба е нищожен поради опорочена форма за валидност и приобретателят не е знаел за порока?“; 5.) „Процесуално нарушение ли е, че първоинстанционният съд е допуснал двама свидетели за установяване на придобивна давност, при положение, че тя следва да се установи с минимум трима свидетели съгласно чл. 587, ал.2 ГПК и такова искане е направено от ответницата още пред първоинстанционния съд? Следва ли в съдебното производство, в случай че една от страните се позовава на придобивна давност съдът да се съобрази с разпоредбата на чл. 587, ал. 2 ГПК и да допусне до разпит трима свидетели? Въззивният съд следва ли служебно да поправи този пропуск на първоинстанционния съд и да допусне до разпит още един свидетел за установяване на придобиване по давност на процесния имот?“; 6.) „При заведен установителен иск за собственост по чл. 124, ал.1 ГПК, с който ищците искат да установят спрямо ответницата, че те са собственици на процесния имот, ответницата има ли правен интерес с възражение да оспори документите за собственост, на които се позовават ищците, независимо че тя не е страна по този договор? Налице ли е правен интерес у ответника да направи възражения и да оспори документите за собственост на ищците като нищожни предвид установителния иск по чл. 124, ал.1 ГПК, при положение че ако съдът разгледа и уважи това искане спрямо спорния имот, то тя може да се позове на придобивна давност като съсобственик за същия имот по приращение?“; 7.) „Процесуално нарушение ли е, че в обжалваното решение въззивният съд не е разгледал възраженията на ответницата за нищожност относно оспорване на договор за продажба на част от общински недвижим имот № 96-ДП-31/01.06.2006 г., вписан на 29.06.2006 г., като нищожен поради противоречие със закона, заобикаляне на закона, поради липса на съгласие, след като този договор ищците противопоставят на ответницата и се легитимират за собственици по заведения установителен иск?“; 8.) „Процесуално нарушение ли е, че в обжалваното решение въззивният съд не е разгледал възраженията на ответницата по оспорването на договор за продажба на част от общински недвижим имот № 96-ДП-31/01.06.2006 г., вписан на 29.06.2006 г., като неистински, с който се легитимират ищците като собственици и го противопоставят на ответницата по иск по чл. 124, ал.1 ГПК?“; 9.) „Налице ли е правен интерес за ответницата да предяви възражение за нищожност на договор за покупко-продажба на недвижим имот от 02.03.2005г. с купувачи М. М. /с 4/5 ид. части/ и Н. Г. /с 1/5 ид. ч./ поради липса на съгласие, тъй като пълномощното, с което Н. Г. е упълномощил М. М. не е подписано от упълномощителя, респективно нищожността на упълномощителната сделка обуславя нищожност на сключения договор, както и относно възражението за нищожност на договор за продажба на част от общински недвижим имот № 96-ДП-31/01.06.2006 г. при посочените основания за нищожност, при положение че ищците се легитимират като съсобственици на част от процесния имот на основание тези договори и ги противопоставят на ответницата, като при успешно провеждане на това оспорване ответницата може да се легитимира като съсобственик на процесния имот по давностно владение, каквото претендира? Следва ли въззивният съд да разгледа по същество това възражение, както и да даде указания относно разпределяне на доказателствената тежест по направеното оспорване между страните?“; 10.) „Длъжен ли е въззивният съд когато се произнася по своевременно направено от ответника евентуално възражение за давност да разгледа и се произнесе по всички относими към това възражение доказателства, доводи и възражения в тази насока?Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и се произнесе по направените възражения за нищожност на документите за собственост на ищците на конкретно посочените основания за нищожност?“; 11.) „При предявен установителен иск по чл. 124, ал.1 ГПК следва ли ищците да докажат твърдяното от тях право на собственост, при положение че ответникът, спрямо когото искат да се признае правото им, прави възражение на нищожност на документите за собственост на ищците, с които се легитимират – нищожност на договор за покупко-продажба от 02.03.2005 г., обективиран в нотариален акт и договор № 96ДП-31 от 01.06.2006г. поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и липса на съгласие от Н. Г.?“; 12.) „Следва ли въззивният съд да даде указания на ищцовата страна, че в нейна тежест е да докаже претендираното право на собственост, при положение че ответникът, спрямо когото иска да се признае това право на собственост, прави възражение на нищожност на документите за собственост на ищците съгласно чл. 26 ЗЗД и при положение че първоинстанционният съд е приел, че не е налице правен интерес за оспорването и не е разгледал по същество възраженията на ответницата/въззивник?“; 13.) „Налице ли е правен интерес и допустимо ли е възражение за прогласяване на нищожност на сделка /договор за покупко-продажба от 02.03.2005г., обективиран в нот. акт и договор № 96-ДП-31 от 01.06.2006 г./ от лице, което не е страна по нея, но решението по делото ще се отрази върху неговата правна сфера, имайки предвид, че касаторът своевременно е направил възражения, че е придобил съответните идеални части по силата на приращение и давност ?“; 14.) „В случай че въззивният съд приеме направените възражения от въззивника за допустими при наличие на правен интерес за него следва ли да укаже на въззиваемите, че е тяхна доказателствената тежест да докажат, че са собственици на процесния имот въз основа на оспорените като нищожни договор да покупко-продажба от 02.03.2005г. и договор № 96-ДП-31 от 01.06.2006 г. на посочените основания?“; 15.) „Нищожен ли е договор за доброволна делба от 27.10.2008 г., с който се извършва делба на УПИ VIII- 151, 29, който е образуван от два обединени имот УПИ IX -29 и УПИ VIII -29, в който К. И. е съсобственик по силата на покупко-продажба, тъй като съсобствениците не получават реални дялове и предвид обстоятелството,че регулацията не е приложена? Става ли ответницата съсобственик в УПИ VIII- 151, 29 ведно със всички сгради по силата на приращението поради обединяване на имотите по регулация? Следва ли тя да е добросъвестен владелец от подписване на договора за доброволна делба и издадения констативен нотариален акт предвид незнанието й дали формата за прехвърляне на собственост е спазена, както и незнанието й относно това дали е приложена или не регулацията ?“ и 16.) „Следва ли съдът да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и доказателствата в тяхната цялост?“ Поддържа се противоречие на въззивното решение ППВС № 6/74 г. по въпроси от 1-4, с решение № 59/08.05.2013г. по гр. д. № 596/2012г. на ВКС, II г.о., решение № 403/08.06.2005г. по гр. д. № 935/2004г. на ВКС, I г.о. и решение № 11 от 20.07.2012 г. по гр.д. № 447/2011г. на ВКС, III г.о.по въпроси от 5-9, с решение № 28 от 15.03.2017 г. по гр.д. № 2782/2016г. на ВКС, по въпрос № 10, с решение № 59 от 08.05.2013 г. по гр.д. № 596/2012г. на ВКС, II г.о., с решение № 403 от 08.06.2005 г. по гр.д. № 935/2004г. на ВКС, I г.о. по въпрос № 11, с решение № 11 от 20.07.2012 г. по гр.д. № 447/2011г. на ВКС, III г.о., с решение № 706 от 09.03.2011 г. по гр.д. № 1394/2009г. на ВКС, IV г.о. и решение № 87 от 29.04.2013 г. по гр.д. № 436/2012г. на ВКС, IV г.о. по въпроси № 12-14, с решение № 23 от 02.02.2018 г. по гр.д. № 920/2017г. на ВКС, IV г.о., с решение № 177 от 28.07.2015 г. по гр.д. № 6369/2014г. на ВКС, IV г.о., решение № 470 от 16.01.2012 г. по гр.д. № 1318/2010г. на ВКС, IV г.о, решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, IV г.о. и решение № 126 от 09.05.2011 г. по гр.д. № 421/2009г. на ВКС, IV г.о по въпрос № 16. Поддържа се основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпрос № 15. Освен предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК във връзка с конкретно формулирани в изложението правни въпроси, касаторът заявява и подробно обосновава искане касационното обжалване да бъде допуснато при условията на чл.280, ал.2, предложение трето ГПК /нова, ДВ, бр.87 от 2017 г./ - поради очевидна неправилност на въззивното решение. В тази връзка излага съображения, че въззивният съд е следвало да съобрази наличието на правен интерес за ответника да релевира възражения за нищожност на документите за собственост на ищците, да изложи мотиви в тази насока, да разпредели доказателствената тежест относно предявения иск по чл. 124, ал.1 ГПК с оглед възраженията, както и да разгледа възражението на ответницата за придобиване по давност на съответните идеални части от процесния имот на основание добросъвестно владение в светлината на ППВС № 6/1974 г. Ответниците по жалбата Р. В. Г., Г. Н. Г., П. Н. Г., Т. С. М., действаща за себе си и като майка и законен представител на малолетното дете М. М. М., в писмен отговор, чрез адв. Г., изразяват становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: За да потвърди решение № 110 от 17.03.2017г. по гр. д. № 965/2015г. на Пазарджишкия окръжен съд въззивният съд е обосновал, че договорът за доброволна делба от 27.10.2008г., прогласяването на чиято нищожност се иска, по същество не представлява съглашение за делба, тъй като чрез него не се ликвидира съсобствеността между всички или някои от съсобствениците. Същият е ненаименуван договор, с който страните си разпределят идеални части от терена и сградите, построени в него, като предоставят такива и на ответницата К. И., която е чуждо на съсобствеността, предмет на договора, лице. Предвид това съглашението, обективира дарствени разпореждания от страна на другите страни по договора в полза на ответницата, но тъй като не е спазено изискването за форма по чл. 18 ЗЗД на осн. чл. 26 ал.2 пр.3 ЗЗД договорът е нищожен. В подкрепа на извода, че договорът няма характеристика на съглашение за делба във връзка с доводите на ответницата съдът изложил съображения, че негов предмет е УПИ VIII - 151, 29 с площ от 1567 кв.м., представляващ извършено чрез регулационно изменение със заповед 353/14.05.2008г. обединение на закупения от наследодателите на ищците имот от 1 123 кв.м., представляващ УПИ IX – 129, и имот от 444 кв.м., закупен съвместно с ответницата и представляващ УПИ VIII – 151, 29 И., но тъй като регулацията не била приложена, частите на съсобствениците не били изравнени и по отношение на новообразуваното УПИ не възникнала съсобственост, респективно ответницата не е станала собственик по приращение на построените върху терена три сгради. Със заповед на кмета на общината № 1066/15.12.2005г. били променени регулационните границите на УПИ - IX-29, И. в кв. 29, като към него били придадени 596 кв.м. от общински имот № 010 и урегулираният имот станал № IX - 29,010, с площ от 1123 кв.м., като впоследствие със заповед № 300/02.05.2007г. на кмета на общината било извършено изменение в регулацията на имота, отнасяща се до отреждането му и същото било променено на УПИ-IX-29, „За семеен хотел“. Регулацията за този имот била приложена чрез изкупуване на придаденото общинско място и съсобственици на имота станали наследодателите на ищците, които придобили по силата на приращението по чл. 92 ЗС и построените в имота три сгради - хотелския комплекс, барбекю и къща към комплекса, въведени в експлоатация на 08.08.2006г. и 01.10.2007г. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответницата, че първостепенният съд не е разгледал възражението й за нищожност на договора за покупко - продажба на недвижим имот от 02.03.2005г. с купувачи М. М. и Н. Г.. Обосновал, че след като между представителя и представлявания няма спорове относно обема и предмета на представителната власт, то за ответницата като трето лице е недопустимо да установява липсата на съгласие за упълномощаване. Аналогично не може да оспорва валидността на договора за продажба на част от общински недвижим имот поради липсата на съгласие, твърдейки че подписите върху него не са на страните. На следващо място въззивният съд е приел релевираните от нея възраженията за нищожност на договора поради противоречие със закона и заобикаляне на закона за допустимо средство за защита на ответницата по установителния иск за собственост, но счел същите за неоснователни. Приел е в тази връзка за недоказано твърдението за нарушение на чл. 200 ЗУТ. С изменението на регулацията от 15.02.2005г. били променени границите на УПИ IX-29 И. в кв.29 като към площта на парцела са прибавени 596 кв.м. от общински имот 010 и УПИ е станал IX-29,010 И., като регулационните промени са влезли в сила и е заплатено придаденото общинско място, които действия не представляват противозаконен резултат. Посочил на следващо място, че възражението, че имотът, предмет на спора, не съществува съгласно актуалния регулационен статут не се отразява на основателността на иска за собственост. Регулационното изменение, с което е създаден УПИ IX-29, 010, ИВЗ е приложено и затова е заснето в КККР като имот с идентификатор 02837.503.538. Дворищно - регулационният план за последващите регулационни изменения, извършени със заповед 353/14.05.08г., обединяващи УПИ IX-29, от 1 123 кв.м. и УПИ – VIII-151, 29 И. от 444 кв.м. в един нов парцел с отреждане VIII, 151, 29 И. с площ 1567 не е приложен, поради което съгласно пар.5 ПЗР ЗКИР не е следвало да бъде заснет като ПИ в КККР. В обобщение съдът посочил, че поради неприлагане на регулацията ответницата не е станала съсобственик в новия парцел от 1567 кв.м. Ответницата не е придобила право на собственост по отношение на 42/100 идеални части от земята и сградите предмет договора за доброволна делба и по способа на кратката придобивна давност, считано от 28.10.08г./датата на издаване на констативния нотариален акт/ до датата на предявяване на иска 05.11.2015г. За да обоснове този си извод съдът се позовал на определението за добросъвестност по смисъла на чл. 70 ал.1 ЗС и разяснил, че под опорочена форма в разпоредбата не се визира неспазване на изискуемата от закона форма за действителност, защото това води до нищожност на сделката и тя не поражда правни последици. В случая договорът за делба бил нищожен и владелецът не можел да придобие право на собственост, позовавайки се на кратката придобивна давност. При тези мотиви на въззивния съд не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не са налице и поддържаните предпоставки по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Следва да се има предвид и това, че обжалваният акт не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен от касатора обуславящия изхода правен въпрос, разрешен от въззивния съд, както и на основания, различни от формулираните в изложението. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало, прокламиран с чл. 6 ГПК. Чрез поставянето на въпросите от № 1 до 4 от изложението не се обосновава наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК. Въпросите са фактически, а не правни. Независимо от това по същество те могат да бъдат сведени до въпроса: добросъвестен ли е владелецът, придобил владението на имота въз основа на нищожен договор, който не е съставен в изискуемата нотариална форма .Според постановките на ППВС № 6/1974 г., на което и касаторът се позовава, нищожните сделки поначало не могат да бъдат основание за упражняване на добросъвестно владение. Изключение от това правило законодателят е допуснал само за случаите, когато правното основание е с опорочена форма за валидност, като е имал предвид, че в този случай сделката е все пак с предписаната от закона форма, макар и с недостатъци, които не са били известни на приобретателя при извършването на акта. При преценката дали е налице добросъвестност при наличие на опорочена форма за валидност следва да се изхожда от принципното положение, че нерелевантни са правните грешки на владелеца относно формата за валидност на придобивното основание. От значение биха били единствено грешки от фактически характер. Владелец не може да се позове на незнание относно формата за валидност на сделката, на която основава владението си, ако предписаната от закона е нотариална, а опорочаването й се изразява в това, че е сключена в писмена форма. Ако нотариалната форма е спазена, владелецът може да не е бил в известност за порок, който макар и да обуславя нейната нищожност, е от фактически характер – като изповядване на сделката от лице без нотариална компетентност при външна привидност, че притежава такава. Конкретният случай не е такъв. Ответницата се позовава на владение, установено въз основа на договор, който не е съставен в изискуемата се нотариална форма. Приемайки че в този случай тя не може да придобие право на собственост въз основана на кратка придобивна давност въззивният съд е съобразил формираната задължителна съдебна практика и не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Относно въпрос № 3 от изложението следва да се посочи, че според разясненията, дадени с ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, целта на производството по чл. 587 ГПК е да снабди молителя с документ, служещ за доказване на правото на собственост. Дейността на нотариуса в това производство не е свидетелстваща, каквато е при останалите нотариални производства, а решаваща. Нотариусът не удостоверява юридически факти, а се произнася по съществуването на едно право. Издаването на констативен нотариален акт за собственост е предшествано от проверка дали молителят е собственик на имота, каквато нотариусът задължително прави и при съставянето на нотариален акт за сделка - чл. 586, ал.1 ГПК. След преценка на тези доказателства нотариусът прави своя извод относно принадлежността на правото на собственост като издава мотивирано постановление, а въз основа на него, ако признава собствеността, издава нотариален акт. Характеристиката на констативния нотариален акт, като удостоверяващ право на собственост, придобито до момента на издаването му, изключва възможността същият акт да бъде правно основание по смисъла на чл. 70 ЗС в светлината на разясненията, дадени в т. 9 от ППВС № 6/74 г., според която правни основания са прехвърлителни сделки, административни актове с вещноправни последици и съдебни решения по конститутивни искове относно право на собственост или ограничено вещно право. Поставените въпроси под № 5,7,8,14, 16 представляват неуспешен опит за формулиране на въпрос по чл. 280, ал.1 ГПК. По същество тези въпроси са привързани към оплакванията на касатора за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения и необоснованост, и са касационни основания по чл.281 ГПК, които не подлежат на преценка във фазата по селекция на касационната жалба. Същевременно са и некоректно зададени. Въпроси от № 6, 9,10-14 се свеждат до по-общия въпрос има ли правен интерес ответникът по иска за собственост да оспори валидността на сделка, с която ищецът се легитимира като собственик. Според представените решение № 11/ 20.07.2012 г. по гр.д. № 447/2011 г. на ВКС III г.о. и решение № 87/ 29.04.2013 г. по гр.д. № 436/2012 г. на ВКС IV г.о. ответникът по ревандикационен иск има правото да иска съдебно обявяване нищожността на сделка, с която ищецът се легитимира като собственик щом решението по него ще се отрази върху неговата имуществена сфера. Според практиката на ВКС допустимо е разглеждане на възражения за нищожност на договори, които бранят правата на лицето, което използва това процесуално средство за защита, но не и възражения за нищожност, които бранят права на трето лице, което не участва в производството, тъй като само и единствено от волята на лицето,чиито права възражението брани, зависи дали да се позове на последиците от нищожността, както и да ангажира доказателства за нейното установяване. Този извод следва от общото правило, че на нищожността на едно правно действие може да се позове само лице, което има правен интерес от установяването на нищожността с оглед правните последици /решение № 269/22.10.2012 г. по гр.д. № 307/2012 г. на ВКС, II г. о./ В съответствие с тази практика съдът е приел, че когато между представляван и представител няма спорове относно предмета и обема на представителната власт, то насрещната страна по договора или трето лице, не може да предизвиква такива спорове, като черпи права за себе си. Както е прието и в решение № 291/02.08.2011 г. по гр.д. № 959/2010 г. на ВКС обратното разбиране противоречи на вложения от законодателя смисъл в института на представителството и последиците за страните по договора, по който има действия чрез представител, както и на справедливостта и добрите нрави. При това, нищожността на договор, сключен без представителна власт е висяща, защото може да бъде потвърдена от лицето, от чието име е сключен договора. Отчетено е също съобразно тези постановки, че възражението за липса на съгласие не брани права на ответницата, тъй като не би довело до увеличаване на размера й в съсобствеността, поради което е лишено от правен интерес. Останалите релевирани възражения за недействителност поради противоречие на закона и заобикаляне на закона са приети за допустими от съда и разгледани, поради което твърденията на касатора, сочещи допуснато нарушение на съда са необосновани и съответното поставените въпроси не са релевантни. В допълнение следва да се отбележи, че не се обосновава и допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по поставения в изложението въпрос № 15. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по правен въпрос, значим за изхода на спора, е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на непълнота или неяснота на правната норма, както и в случаите на изоставяне от съдилищата на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, какъвто не е настоящия случай. В случая касаторът не излага съображения в тази насока. С оглед на изложеното не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора касаторът следва да заплати на ответниците сторените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева, чието заплащане е удостоверено с договор за правна защита и съдействие от 23.03.2018 г. Сумата е съобразена с разпоредбите на чл. 2, чл. 7, ал. 5 и чл. 9, ал. 3 Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,