Определение № 305 от 11.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 425/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „БХМ Казино България“ ООД, [населено място] срещу определение № 276 от 3. 02. 2022 г. по ч. гр. д. № 3894/2021 г. на Софийски апелативен съд, ГО, седми състав, с което е оставена без уважение частната жалба на „БМХ Казино България“ ООД срещу определение № 939 от 25. 10. 2021 г. по т. д. № 2052/2021 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-15 състав, с което на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба на частния касационен жалбоподател срещу Национална агенция за приходите /НАП/ и е прекратено производството по делото. В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно и се прави искане за отмяната му. Излагат се съображения, че в случая е приложим общият гражданскоправен ред за възстановяване на недължимо платените държавни такси по чл. 30, ал. 5 и ал. 6 ЗХ, определени с решения на изпълнителния директор на НАП за издаване на лиценз за организиране на хазартни игри, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, евентуално – на основание чл. 59 ЗЗД. Частният касационен жалбоподател поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следните въпроси „Приложим ли е общият гражданскоправен ред при искане за възстановяване на недължимо събрани държавни такси от приходната администрация при влязло в сила решение по ЗХ или сумите следва да бъдат търсени по реда за прихващане и възстановяване, предвиден в ДОПК, или държавата следва да носи отговорност за вреди спрямо увреденото юридическо лице по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ? В случай, че е приложим редът на ЗОДОВ влязлото в сила решение по чл. 17 ЗХ може ли да се разглежда като незаконосъобразен акт?“. Твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, доколкото липсва създадена съдебна практика при непълнота и неяснота в разпоредбата на чл. 92, ал. 4 ЗХ и с оглед неприложимостта на реда по чл. 128 и сл. ДОПК за възстановяване на недължимо събрани държавни такси по чл. 30, ал. 5 и ал. 6 ЗХ. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. С потвърденото с обжалвания въззивен акт определение по т. д. № 2052/2021 г. на Софийски градски съд е върната на основание чл. 130 ГПК исковата молба, с която „БМХ Казино България“ ООД е предявило срещу НАП при условията на евентуално обективно съединяване искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД и чл. 59, ал. 1 ЗЗД за връщане на сумата от 200 000 лв., представляваща недължимо платена съгласно решение № 000030-966/26. 03. 2021 г. за издаване на лиценз за организиране на хазартни игри в игрално казино държавна такса по чл. 30, ал. 5 ЗХ, и на сумата от 100 000 лв., представляваща недължимо платена съгласно решение № 000030-966/26. 03. 2021 г. за издаване на лиценз за организиране на хазартни игри с игрални автомати държавна такса по чл. 30, ал. 6 ЗХ. Твърденията в исковата молба са за недължимо плащане на посочените такси, тъй като нормативната уредба във връзка с издаване и продължаване на процесните лицензи е приложена в нарушение на § 86, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗХ /ДВ, бр. 11/2021 г./, в резултат на което са заплатени две различни такси за получаване на една и съща услуга, както и без да се спази нормата на чл. 30, ал. 7 ЗХ, според която за хазартните игри, които се облагат с алтернативен данък по ЗКПО, се събират само таксите по ал. 1. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за недопустимост на предявените искове, като е изложил съображения, че се касае до такси по чл. 30, ал. 5 и ал. 6 ЗХ, които по характер са публични вземания и това обуславя приложимостта на регламентирания в чл. 128-132 ДОПК ред за възстановяването им. Позовал се е на съдебна практика на ВКС, съгласно която е недопустимо използването на общия исков ред за защита пред гражданския съд, основаващ се на забраната за неоснователно обогатяване по реда на чл. 55-59 ЗЗД, с иск, насочен срещу публичен кредитор при съществуващ друг ред за защита при недължимо платени публични задължения. Изтъкнал е, че разрешаването на спорове, произтичащи от регулирани от закон властнически правоотношения, е от компетентността на административните съдилища. Настоящият състав на ВКС намира, че формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси следва да бъдат обобщени и уточнени по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС като въпрос относно реда за възстановяване на недължимо платени държавни такси по чл. 30, ал. 5 и ал. 6 ЗХ. Този въпрос е обуславящ за изхода на спора и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В настоящия случай касаторът не е обосновал съществуването на двете предпоставки, формиращи общото допълнително основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според трайноустановената практика на ВКС /определение № 557 от 26. 10. 2009 г. по ч. т. д. № 585/2009 г. на ВКС, І т. о., определение № 601 от 29. 11. 2010 г. по ч. гр. д. № 568/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 130 от 18. 02. 2013 г. по ч. т. д. № 559/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 269 от 30. 04. 2014 г. по ч. т. д. № 1192/2014 г. на ВКС, ІІ т. о. и др./ наличието на специален административен ред за връщане на недължимо заплатени суми с характер на публично държавно вземане изключва наличието на процесуална възможност за защита на страната по общия исков ред чрез предявяване на искови претенции, основаващи се на института на неоснователното обогатяване – чл. 55 – 59 ЗЗД, включително по съображения за липса на правен интерес при съществуващ облекчен специален административен ред за възстановяването им. Таксите по ал. 5 на чл. 30 ЗХ за издаване и поддържане на лиценз за игри в игрално казино и по ал. 6 на чл. 30 ЗХ за издаване и поддържане на лицензи за игри с игрални автомати, за които ЗХ не предвижда специален ред за възстановяване, като внесени на основание действаща законова разпоредба представляват публично държавно вземане по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК. Възстановяването на тези такси в хипотезата на недължимост или плащане без наличието на основание се осъществява по общия административен ред, а именно по реда за издаване на индивидуални административни актове по АПК, като заинтересованата страна следва да сезира компетентния административен орган по чл. 17, ал. 1 ЗХ – изпълнителния директор на НАП за произнасяне по реда на чл. 21 АПК. В компетентността на административния орган е преценката дали таксата, платена по административното правоотношение, по силата на административен акт – решение за издаване/продължаване на лицензия, е дължимо внесена, като законосъобразността на издадения от него индивидуален административен акт може да бъде предмет на проверка по реда на обжалването му. Като е приел, че в случая се касае до публични правоотношения във връзка с държавни такси по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК и съществуващият ред за възстановяването им е административен, което изключва допустимостта на исковата претенция по чл. 55 и по чл. 59 ЗЗД, въззивният съд се е съобразил с разрешенията в константната съдебна практика. По тези съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение