Определение № 275 от 29.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1697/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Застрахователна компания Лев Инс“ АД срещу решение №151 от 18.12.2019г. по в.т.д. №300/2019г. на Апелативен съд- Бургас, с което е потвърдено решение №36 от 09.08.2019г., постановено по т.д.№26/2019г. на Окръжен съд- Сливен в частта, с която е уважен предявеният от А. А. Б. срещу „ЗК Лев Инс“ АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за сумата над 20 000 лева до 40 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП на 09.08.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.08.2015г. до окончателното плащане. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно- постановено при съществено нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди не е съобразил задължителната съдебна практика и решенията по чл.290 ГПК по приложението на чл.52 ЗЗД и в резултат е определил завишен размер на обезщетение, който противоречи на принципа на справедливост. Счита, че в нарушение на процесуалния и материалния закон решаващият съдебен състав е приел за справедливо обезщетение за неимуществени вреди в размер от 100 000 лева /при положение, че с исковата молба се претендира частично сумата 40 000 лева от общо дължими 60 000 лева/, като с оглед приетото съпричиняване /50%/ е намерил за дължима сумата 50 000 лева, респ. е уважил изцяло частичния иск в размер на 40 000 лева. Моли да се отмени решението и да се отхвърли иска за сумата над 20 000 лева, ведно със законната лихва от 09.08.2015г. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторът твърди, че съдът се е произнесъл по материалноправния въпрос за приложимите критерии при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД /въпроси №3 и №4 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК/, обусловил изхода на спора, като поставеният въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практиката на ВКС, обективирана в т.11 ППВС №4/1968г., както и в практиката, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК. Поставя и процесуалноправен въпрос /въпроси №1 и №2 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК/, който счита, че е обусловил изхода на спора- в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, настъпили за физическо лице в следствие на ПТП, съдът може ли да приеме за справедлива изначално непоискана от ищеца в исковата молба по-голяма сума, която да служи за база за определяне на обезщетението, респ. може ли съдът за отчита съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД като приема за база на справедливо обезщетение сума, която е по-висока и не е поискана изначално от ищеца в исковата молба, с оглед процесуалноправния принцип „диспозитивно начало“ съгласно чл.6, ал.2 ГПК. Поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът А. А. Б. не представя отговор на касационната жалба. Третото лице помагач И. К. Ц. не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Съдът приема, че е сезиран с иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, предявен като частичен за сумата 40 000 лева от 60 000 лева- обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 09.08.2015г. до окончателното плащане. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за сумата над 20 000 лева до 40 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е правилно и препраща към мотивите му съгласно чл.272 ГПК. Решаващият съдебен състав констатира, че в частта, с която е уважен искът по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за сумата 20 000 лева, решението е влязло в сила. Приема за безспорно реализирането на процесното ПТП на 09.08.2015г., чийто механизъм е изяснен от заключението на АТЕ- лек автомобил „Нисан“, управляван от ищеца А. Б. се движи по път без предимство, спира на знак „Стоп“ и след това потегля без да забележи приближаващия се автомобил „Ситроен“, управляван от застрахования в ответното дружество по застраховка „Гражданска отговорност“ И. Ц. /трето лице помагач/, който се движи с превишена скорост около 70 км/ч, като настъпва удар, при който автомобилът на Б. се завърта и се удря в спрелия на знак „Стоп“ автомобил „Сеат Ибиза“. ПТП е резултат от предприетото навлизане на л.а.„Нисан“ в зоната на кръстовището при наличие на знак „Стоп“ и автомобил, който се движи по пътя с предимство и движението на л.а.„Ситроен“ със скорост над максимално разрешената за участъка. Като спорни са приети въпросите относно съответствието на определения размер на обезщетението за неимуществени вреди /100 000 лева/ с принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и правилното определяне на процента на съпричиняване на вредите от пострадалото лице по реда на чл.51, ал.2 ЗЗД. Решаващият състав излага аргументи, че при съвкупния анализ на доказателствата по делото, вкл. авто-техническата и съдебно-медицинската експертизи се установява, че ищецът не е пропуснал движещия се по пътя с предимство автомобил и е бил без поставен обезопасителен колан, като с това си поведение е допринесъл за вида и тежестта на увреждането, т.е. налице е съпричиняване на вредоносния резултат в значителна степен- 50%. За да определи обема на претърпените от ищеца неимуществени вреди и размера на дължимото обезщетение, въззивният съд анализира всички гласни и писмени доказателства, както и заключението на съдебно-медицинската експертиза. Съдът намира за установено, че в пряка причинна връзка с ПТП ищецът е получил автомобилна травма, довела до множество телесни увреждания- контузия на главата с данни за лекостепенно сътресение на мозъка, протекло без изпадане на ищеца в пълно безсъзнателно състояние до степен на кома; контузия на лицето с наличие на множество предимно порезни наранявания с наличие в много от тях на парчета автомобилно стъкло; разкъсно-контузна рана на долния клепач на дясното око; разкъсно-контузни рани на горен клепач и външен клепачен ъгъл, с изразени оток и хиперемия довели до стесняване на очната цепка; контузия в областта на лявото око, изразяваща се в разкъсно-контузна рана на окото с деформация на очната ябълка, множество рани на роговицата и конюнктивата с наличие на забити стъкла в дълбочина, пролабиране и загуба на вътреочни тъкани, чужди тела в очната ябълка и орбитата. Съдебният състав съобразява тежестта и продължителността на болките и страданията като отчита, че последиците от лекостепенното сътресение на мозъка обикновено отзвучават в рамките на 2-3 седмици при нормален ход на оздравителните процеси; множеството разкъсно-контузни и порезни рани по кожата на лицето, долния клепач на дясното око и горния клепач на лявото око, някои от които са били обработени хирургично и зашити, заздравяват за срок от около 15-25 дни при нормален ход на оздравителните процеси, като е възможно за някои наранявания с по-голяма дълбочина и с наличие в тях на чужди тела, този възстановителен процес да е по-дълъг. Въззивният съд отчита, че увреждането на очната ябълка на лявото око е необратимо- нейният нормален интегритет е невъзстановим, както и зрението с това око, като последвалите оперативни интервенции са целели запазване на очната ябълка. Констатира, че след ПТП ищецът е бил в сравнително тежко увредено състояние, наложило извършването на спешни медицински дейности и терапевтични мероприятия, а множеството разкъсно-контузни и порезни наранявания в областта на лицето са били свързани с изпитването на силни болки и страдание. Най-тежко е било състоянието на лявото око, което е било свързано с изпитването на значителна болка и кървене, като пълната слепота с лявото око, при нормално зрение с дясното, обуславя по критериите на ТЕЛК 50% трайно намалена работоспособност. При преценката на обстоятелствата, релевантни за определяне на размера на обезщетението, решаващият съдебен състав съобразява, че ищецът е претърпял няколко операции, вкл. пластични операции за коригиране на белезите от раните от катастрофата и множество медицински манипулации, без да има шанс за възстановяване на зрението. Отчита, че ищецът е бил изключително стресиран, променил се - от весело жизнерадостно момче, станал затворен, започнал да страни от приятелите си, наложили се консултации с психолог, който да му помогне да приеме външния си вид след катастрофата, като и в момента се притеснявал от външния си вид и ходел с тъмни очила. Като съобразява горните обстоятелства и най-вече, че ищецът е млад човек, който ще е лишен от зрение с травмираното око за цял живот, въззивният съд, отчитайки и икономическата конюнктура в страната, стига до краен извод, че справедливо за претърпените от пострадалия болки и страдания е обезщетение в размер 100 000 лева. Предвид установеното 50 % съпричиняване, съдът определя като дължима сумата 50 000 лева, с оглед на което намира за изцяло основателен предявения частичен иск за сумата 40 000 лева, ведно със законната лихва от 09.08.2015г. до окончателното плащане. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Макар и значим за спора като обуславящ неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, поставеният въпрос, свързан с критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД, не може да обоснове допускане на касационния контрол, тъй като не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният от касатора въпрос не е решен в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика, както и с посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решение по чл.290 ГПК. Въззивният съд е съобразил всички критерии по чл.52 ЗЗД, като е изложил подробни мотиви и е посочил конкретните обстоятелствата, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди в процесния случай, вкл. естеството и тежестта на травмите, както и трайните последици от тях; интензитета и продължителността на болките и страданията на ищеца; неговата възраст; икономическите условия в страната, проявление на които са и лимитите на отговорността на застрахователите, като постановеното решение съответства на задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД - ППВС №4/1968г. Доколко размерът на определеното застрахователно обезщетение е справедлив, това е въпрос, който е относим към правилността на обжалвания акт, подлежаща на проверка само при вече допуснат касационен контрол. Не е налице противоречие и с практиката на ВКС по реда на чл.290 ГПК, вкл. и с цитираните в изложението на касатора решения на ВКС. При определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди съставите на ВКС по всяко едно дело вземат предвид конкретните факти и обстоятелства. Различната фактическа обстановка обуславя и различен извод за това какъв е справедливият размер на обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК. Останалите въпроси не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Те не са коректно поставени, тъй като не съответстват на процесуалните действия на страните и съда, респ. не са намерили разрешение в обжалваното решение. Предмет на делото е частичен иск за сумата 40 000 лева- част от дължима сума 60 000 лева, представляваща обезщетение по чл.226, ал.1 КЗ /отм./. Изрично в исковата молба е заявено, че се претендира обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, като същото е определено в общ размер от 60 000 лева при отчитане на съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия. Ищецът признава, че със своето поведение е допринесъл за вредоносния резултат, като посочената като дължима сума 60 000 лева е съобразена с това обстоятелство. Поставеният от касатора въпрос би имал значение за изхода на спора, само ако претендираното от ищеца обезщетение не беше съобразено с признато съпричиняване на вредите, т.е. в хипотезата на претенция по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ и твърдение, че виновен за претърпените вреди е единствено застрахованият в ответното дружество водач на МПС и отричане наличието на съпричиняване на вредоносния резултат по чл.51, ал.2 ЗЗД. В конкретния случай съдът е определил като справедливо обезщетение в размер на 100 000 лева и след редукция, предвид приетото съпричиняване 50 %, е счел, че се дължи сумата 50 000 лева, която не надвишава посочената в исковата молба /60 000 лева/. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд