Определение № 232 от 18.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2197/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Кремиковци” АД - в несъстоятелност, чрез процесуален представител юрк. П. М., против въззивно решение № 3399 от 24.11.2022 г., постановено по в. гр. д. № 13779/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20168013 от 04.08.2021 г. по гр. д. № 69273/2020 г. на Софийски районен съд в обжалваната част и са присъдени съдебни разноски. Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата И. Г. И. в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението и по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира: С първоинстанционното решение № 20168013 от 04.08.2021 г. по гр. д. № 69273/2020 г. на Софийски районен съд „Кремиковци” АД - в несъстоятелност е осъдено да заплати на И. Г. И. на основание на чл. 200 КТ сумата от 5932,99 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба в съда на 29.11.2019 г. до изплащането й, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на 04.06.2001 г., представляващи пропусната полза – разлика между минималния осигурителен доход от 18 260 лв. за периода 01.12.2016 г. до 30.11.2019 г. и получената пенсия за инвалидност от 12 237,01 лв. за този период, както и сумата от 755,13 лв., представляващи обезщетение за забава на плащането на главницата от 5932,99 лв. за периода от първо число на месеца, следващ този, за който е дължимо месечното възнаграждение до 28.11.2019 г. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като исковете са отхвърлени като неоснователни исковете на И. Г. И. срещу „Кремиковци”АД - в несъстоятелност за заплащане на основание на чл. 200 от КТ и чл. 86 от ЗЗД за горницата над 5932,99лв. до предявен размер от 11 032,99 лв., представляващи обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на 04.06.2001 г., представляващи пропусната полза – разлика между минималния осигурителен доход от 18 260 лв. за периода 01.12.2016 г. до 30.11.2019 г. и получената пенсия за инвалидност от 12 237,01 лв. за този период, както и за горницата над 755,13 лв. до предявен размер от 2000 лв., като обезщетение за забава на плащането на главницата за периода до 28.11.2019 г. Със същото решение третото лице помагач Ч. Д. Д. е осъдено да заплати на „Кремиковци”АД - в несъстоятелност по предявен евентуален обратен иск с правно основание на чл. 54 ЗЗД сумата от 5932,99 лв. при условие, че „Кремиковци”АД - в несъстоятелност плати тази сума на И. Г. И. и са присъдени съдебни разноски. Предмет на въззивна проверка е било решението в осъдителните му части по подадена от ответника „Кремиковци” АД - в несъстоятелност въззивна жалба. Софийският градски съд е приел, че по делото е установено от приетите и неоспорени от страните писмени доказателства, че между страните И. Г. И. и „Кремиковци” АД - в несъстоятелност, възникнало на основание на валиден писмен трудов договор, ищецът по време на изпълнение на трудовите си задължения при ответника като „машинист на технологичен кран” на път за работа е претърпял трудова злополука - ПТП, при която е получил увреждания на здравето, в следствие на което му е ампутиран левия крак и носи постоянна протеза, че получената през процесния период от НОИ пенсия за инвалидност е в размер на 12 327,01 лв., а минималния осигурителен доход за длъжността е в размер на 18 260 лв., разликата е 5932,99 лв. и лихвата за забава, определена върху всяка месечна разлика между осигурителен доход и получена пенсия, изчислена от 01-во число на месеца следващ съответния месец, за който се дължи до 30.11.2019 г. е в размер на общо 755,13 лв. Изложил е, че в случая приетите по делото протокол за резултати от трудова злополука, Разпореждане от 2001 г. на НОИ, приетите по делото две ЕР на ТЕЛК от 2002 г., решенията по съдебните дела между страните по исковете по чл. 200 КТ установяват причинно-следствената връзка между претърпяната от ищеца трудова злополука през 2001г. и пропускането да получи дохода от 5932,99 лв. през процесния период. Доводите на въззивника, че решение на ТЕЛК от 13.08.2002 г. било нечетливо са неоснователни – същото е представено в четлив препис с молба на ищеца от 12.05.2021 г. Разпореждането на НОИ, както и двете решения на ТЕЛК установяват причинно - следствена връзка между трудовата злополука от 2001 г. и ампутирането на левия крак на ищеца, поради което и установено по делото е, че нетрудоспособността на ищеца, причинена от трудовата злополука и невъзможността на ищеца да получи трудово възнаграждение през процесния период са в причинно-следствена връзка. Този извод следва при съобразяване на характера на увреждането, получено при трудовата злополука и необратимостта му – ампутация на крак, както и от установеното в ЕР на ТЕЛК от 13.08.2002 г., че се ползва постоянна протеза, че това увреждане е в причинно следствена връзка от трудовата злополука и води до 80 % нетрудоспособност на ищеца. В подкрепа на извода на съда е безспорното по делото обстоятелство, че ищецът получава пенсия за инвалидност в следствие на трудовата злополука. Възраженията на въззивника за недължимост на сумите поради погасяването на задълженията по давност също са счетени за неоснователни по съображения, че вземанията се погасяват с изтичането на 3 години, но допълнителен елемент за правопораждащия фактически състав на вземанията в случая е настъпването на вредата, тоест пропускането на ползата, за която е предявен иска – в случая претенциите са с начален момент 01.12.2016 г., исковата молба е подадена на 29.11.2019 г. Искът за лихва е допустим, противно на настояването на ответника. Приложимостта на чл. 86 ЗЗД в случая се обосновава с липса на специална уредба в КТ на обезщетението за забава за плащане на обезщетението по чл. 200 КТ, поради което и съобразно препращащата разпоредба на чл. 212 КТ приложим е общия граждански закон. Това обаче не променя характера на спора за това вземане – той е трудов спор по смисъла на чл. 357 КТ и на чл. 637, ал. 6, т. 2 ТЗ. Прецизната правна квалификация на иска за забава в случая е чл. 212 КТ, вр. с чл. 86 ЗЗД. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1. „Възниква ли право на обезщетение по чл. 200, ал. 3 КТ за периоди, за които няма експертно решение на ТЕЛК?“ и 2. „Претенцията за заплащане на обезщетение по чл. 86 ЗЗД за забава на плащането на обезщетението по чл. 200, ал. 3 КТ представлява ли трудов спор и влиза ли искът за това обезщетение в приложното поле на чл. 637, ал. 6, т. 2 ТЗ?“. Сочи, противоречие с приетото в решение № 74 от 05.07.2019 г. по гр. д. № 2813/2018 г. на ВКС, III г. о., решение № 132 от 11.07.2019 г. по гр. д. № 3496/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 119 от 12.07.2013 г. по гр. д. № 675/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 1858 от 27.10.2006 г. по гр. д. № 501/2004 г. на ВКС, III г. о., решение № 20 от 12.02.2020 г. по гр. д. № 3830/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 180 от 12.02.2018 г. по т. д. № 2514/2016 г. на ВКС, II т. о. и решение № 64 от 03.06.2011 г. по т. д. № 476/2010 г. на ВКС, II т. о. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване. Първият поставен въпрос не покрива изискването за общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Обуславящите изводи на съда са, че при съобразяване на характера на увреждането, получено при трудовата злополука и необратимостта му – ампутация на крак, както и от установеното в ЕР на ТЕЛК от 13.08.2002 г., че се ползва постоянна протеза, че това увреждане е в причинно следствена връзка от трудовата злополука и води до 80 % нетрудоспособност на ищеца. В подкрепа на извода на съда е безспорното по делото обстоятелство, че ищецът получава пенсия за инвалидност в следствие на трудовата злополука. Вторият поставен въпрос е обусловил изводите на съда, но не е решен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, която е неотносима. Само за яснота следва да се посочи, че обезщетението за забава за плащането на обезщетение по чл. 200 КТ не съставлява самостоятелна претенция, доколкото е обусловено от съществуването на главното задължение и следователно предявеният иск попада в изключението по чл. 637, ал. 6, т. 2 ТЗ. По изложените съображения не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на И. Г. И. следва да се присъдят направените разноски за касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 1900 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение