Определение № 4488 от 09.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 856/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България /РБ/, чрез К. Г.- прокурор в Апелативна прокуратура- София, против Решение №1437 от 11.12.2023г. по в. гр. д. №1590/2023г. по описа на Апелативен съд- София, с което е отменено Решение от 17.03.2023г. по гр. д. № 4709/2021г. на Софийски градски съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Ц. Х. Ц. против Прокуратура на РБ иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за сумата от 98 831,04лв, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи за периода 01.02.2013г-11.01.2021г, като вместо това Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Ц. Х. Ц., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [жк], [жилищен адрес] сумата от 98 831,04лв, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неизплатени брутни трудови възнаграждения за периода 01.02.2013г.-11.01.2021г., претърпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение по сл.дело №41/2012г. по описа на Специализираната прокуратура/С./ и НОХД № 1030/2015г на СпНС, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.04.2019г. до окончателното й изплащане, и е потвърдено Решение от 17.03.2023г. по гр. д. № 4709/2021г. на Софийски градски съд, в частта му, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Ц. Х. Ц., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [жк], [жилищен адрес] сумата от 25 000лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение по сл.дело №41/2012г. по описа на Специализираната прокуратура/С./ и НОХД № 1030/2015г на СпНС, ведно със законната лихва върху сумата от 08.04.2019г. до окончателното й заплащане. В касационната жалба се излагат доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение- касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 от ГПК, като се иска обезсилването му в частта му, с която на ищеца е било присъдено обезщетение за имуществени вреди и прекратяване на производството по делото в тази части, и отмяната му в частта му, с която на ищеца е било присъдено обезщетение за неимуществени вреди и намаляване на размера на присъденото обезщетение. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Ц. Х. Ц., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [жк], [жилищен адрес] чрез пълномощника му адв. П. В., с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът, в качеството му на длъжностно лице- инспектор към отдел „Пътна полиция“ при СДВР, е бил привлечен на 04.03.2013г като обвиняем по сл.дело № 41/2012г. по описа на Специализираната прокуратура/С./ за извършването на престъпления по чл.321, ал.3, пр.2 и пр.4 във връзка с ал.2 във връзка с ал.1 от НК и по чл.311, ал.1 във връзка с чл.26, ал.1 от НК. Въз основа на внесен от С. обвинителен акт било образувано НОХД №1030/2015г. по описа на СпНС/, по което с влязла в сила на 08.03.2019г. присъда бил признат за невиновен по повдигнатите му обвинения. Със заповед от 26.04.2013г. на министъра на вътрешните работи било образувано дисциплинарно производство срещу ищеца, а на 30.08.2013г. му било наложено наказание- уволнение и било прекратено служебното му правоотношение, за извършено тежко нарушение на служебната дисциплина, несъвместимо с оставането на служба в МВР. В заповедта било посочено, че за извършеното деяние е образувано наказателно производство /сл.дело № 41/2012г. по описа на С./, както и че случаят е станал обществено достояние чрез средствата за масово осведомяване, с което е уронен престижа на МВР. Цитираната заповед е била отменена с окончателен съдебен акт на 07.12.2020г. по адм.дело № С-43/2014г. на ВАС, поради оправдаването на ищеца с влязла в сила присъда, след което е възстановен на работа и встъпил в длъжност на 11.01.2021г. Предвид установения по делото факт на повдигане на обвинения срещу ищеца за извършени престъпления, по които е бил оправдан с влязла в сила присъда, съдът е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на ответната прокуратура за причинените на ищеца имуществени и неимуществени вреди, настъпили в резултат на воденото срещу него наказателно производство. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил обстоятелството, че ищецът освен в личен аспект, е търпял и неблагоприятни последици, свързани с професионалната му репутация. Посочил е, че повдигнатото му обвинение в извършване на умишлено престъпление в качеството му служител на МВР обуславя по-висок интензитет на търпените негативни изживявания предвид общественото му положение и професионална среда, като същите представляват специфични неимуществени вреди, надхвърлящи значително обичайните за всяко наказателно преследване. Приел е, че от доказателствата по делото се установява, че в резултат на воденото срещу него наказателно преследване ищецът е изпитал значителни неблагоприятни изживявания- огорчение и чувство за злепоставеност като полицейски служител и човек, чиято почтеност е поставена под съмнение, притеснения от възможния неблагоприятен изход на делото, които са довели до социалната му изолация и липса на желание за общуване извън тесния семеен кръг. Отчел е и заключението на приетата по делото съдебно- медицинска експертиза, съгласно което ищецът е в състояние на посттравматично стресово разстройство, което е указание, че повдигнатото му обвинение е съставлявало стресогенно събитие с голям интензитет. Изложил е съображения, че наказателното производство е продължило необосновано дълго време /почти 7 години/, независимо от фактическата му и правна сложност, като по делото няма доказателства това да се дължи на процесуалното поведение на ищеца или негов пълномощник, който по тази причина е търпял и вреди поради създадената несигурност и неизвестност как ще завърши производството в един значителен период от време. Отчитайки посочените обстоятелства, съдът е приел, че на ищеца следва да бъде определено обезщетение за понесените от него неимуществени вреди в размер от 25000 лв. По отношение на претенцията за имуществени вреди съдът е посочил, че непосредствено след повдигане на обвиненията против ищеца е било образувано дисциплинарно производство и е временно отстранен от длъжност, а със заповед от 30.08.2013г. е бил дисциплинарно уволнен за тежко нарушение на служебната дисциплина- повдигане на обвинение за престъпление от общ характер и разгласяването му чрез средствата за масова информация и с това уронване престижа на МВР. Съдът е приел, че от съдържанието на самата заповед за уволнение е видно, че дисциплинарното наказание и отстраняването на ищеца от длъжност е обосновано само с наличието на образуваното наказателно производство и публичното разгласяване на случая в медиите. Приел е, че при това положение е налице причинна връзка между поведението на ответника по повдигане на обвинение и претърпените от ищеца вреди, изразяващи се в неполучени от него трудови възнаграждения за периода от отстраняването до възстановяването му на заеманата длъжност. Посочил е, че наличието на специална законова уредба в /чл.254, ал.2 от ЗМВР /отм./ във връзка с чл.240 ППЗМВР, респ.чл.237, ал.2 от ЗМВР/ за обезщетяване от работодателя на вреди от незаконно прекратено трудово правоотношение не изключва отговорността на прокуратурата по ЗОДОВ за компенсация на всички произтекли от незаконното обвинение вреди, намиращи се в причинна връзка с наказателното производство. Изложил е съображения, че макар в случая връзката между обвинението и вредите да е опосредена от акта на работодателя, то вреди за ищеца не биха настъпили, ако не му бе повдигнато обвинение, заради което е отстранен от длъжност и му е наложено дисциплинарно наказание. Предвид горното съдът е стигнал до извода, че е налице пряка и непосредствена причинна връзка между незаконното обвинение и лишаването на ищеца от възможността да реализира доход от работна заплата за времето, през което е останал без работа- в периода 01.02.2013г.-11.01.2021г., а именно- за 84 месеца, което обезщетение по размер възлиза на 112 361лв предвид приетия за безспорен между страните факт, че БТВ на ищеца за месеца, предхождащ уволнението, възлиза в размер на 1176,52лв. От тази сума след приспадане на изплатеното на ищеца обезщетение по чл.237, ал.1 от ЗМВР в размер на 6353,21лв., съдът е присъдил на ищеца сумата от 98 831,04 лв. като обезщетение за причинените му неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху нея от датата на влизане в сила на оправдателната присъда- 08.03.2019г. до окончателното й заплащане. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК Прокуратурата на РБ се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, като поддържа, че по правния въпрос за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за точното прилагането на принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на Върховния съд, т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т.19 от TP №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС по реда на чл.290 от ГПК. Твърди, че в решението въззивният съд е решил в противоречие с т.19 от TP №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и следният правен въпрос- длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по доводите и възраженията на ответника, свързани с предмета на спора и да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване на основателността и размера на предявените искови претенции, включително тези за имуществени вреди. Поддържа се и противоречие на въззивното решение с т.10 от ТР № 3/22.04.2005 г. по гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с практиката на ВКС / Решение №343 от 10.12.2014г. по гр.д.№1610/2014г., 4-то г.о.; Определение №455 от 30.11.2020г. по ч.гр.д.№3527/2020г., 4-то г.о.; Определение №170 от 06.06.2020г. по ч.гр.д.№921/2020г., 4-то г.о./ по правния въпрос: при образувано наказателно производство срещу държавен служител /в случая служител на МВР/, когато административният орган е действал в условията на оперативна самостоятелност, а не в условията на обвързана компетентност, при временното му отстраняване от длъжност, респ. при прекратяване на трудовото му правоотношение, и при наличието на изрична регламентация относно обема на отговорността за имуществени вреди, определена от специален закон, какъвто в случая е ЗМВР, Прокуратурата на РБ надлежен ответник ли е по иска за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение, в качеството на процесуален субституент на държавата. Поддържа се и наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 от ГПК поради вероятна недопустимост на въззивното решение в частта му по претенцията за имуществени вреди, тъй като съдът не е приложил разпоредбата на чл.8, ал.3 от ЗОДОВ. Според настоящия състав на съда не са налице основанията на чл.280, ал.2, изр.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради вероятната му недопустимост. Процесуална недопустимост на съдебното решение е налице, когато е разгледан спор, който не е подведомствен на съдилищата или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледан непредявен иск или съдът се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск- по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, както и когато съдът в нарушение на диспозитивното начало в процеса се е произнесъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно от заявеното искане или извън него / в този смисъл- Решение №29 от 06.08.2010г. на ВКС по гр.д.№ 2426/2009г., второ гр.о.; Решение №27 от 06.08.2020г. на ВКС по гр.д.№ 2662/2019г., второ гр.о. и др./. В случая обжалваното решение не страда от посочените пороци. Съдът е разгледал спор, подведомствен на съдилищата и подсъден на съда, решението е постановено при надлежно упражнено право на иск от ищеца, по редовна искова молба и няма данни за липса на положителни процесуални предпоставки на правото на иск или за наличие на отрицателни такива. Доводите в изложението на касатора, отнасящи се до приложението на разпоредбата на чл.8, ал.3 от ЗОДОВ, с които се обосновава вероятна недопустимост на решението в частта му по иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, всъщност са такива, свързани с правилността му. Според настоящия състав на съда са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, с която съдът се е произнесъл по предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, по въпросите от изложението, уточнени от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: относно критериите и обстоятелствата, които са от значение за определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение, при предявен иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Касационното обжалване следва да се допусне, за да бъде извършена проверка за съответствието на въззивното решение в посочената му част с Постановление № 4/1968г. на Пленума на Върховния съд, както и с формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи /Решение №281 от 30.11.2018г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС и много други, включително посочените от касатора в изложението/. Налице са основанията по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и в обжалваната му част, с която съдът се е произнесъл по предявения иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, по въпроса от изложението, уточнен от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: за обхвата на отговорността на държавата, чрез своя процесуален субституент- Прокуратурата на Република България, по ЗОДОВ за претърпени имуществени вреди- пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение, настъпили в резултат на повдигнато незаконно обвинение. Касационното обжалване по този въпрос следва да се допусне за проверка на съответствието на въззивното решение с т.10 от ТР № 3/22.04.2005 г. по гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, Решение №343 от 10.12.2014г. на ВКС по гр.д.№1610/2014г., 4-то г.о.; Решение № 45 от 07.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3445/2019 г., трето г.о., Решение №53 от 05.05.2020г. на ВКС по гр.д. №2747/2019г., четвърто г.о. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,