Определение № 1996 от 22.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4804/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 4000/03.07.2024 г. по гр.д. № 11331/2023 г., с което Софийски градски съд е отменил решение № 13437/02.08.2023 г. по гр. д. № 5354/2023 г. на Софийски районен съд и е отхвърлил иска на И. К. И. срещу А. Д. К. с правна квалификация чл. 61, ал. 1 ЗЗД за сумата 17 065.00 лв. – необходимите и полезни разноски, платени от ищеца на 30.07.2020 г. в погашение на таксата за образованието на ответника като студент в Североизточния университет в [населено място], САЩ през учебната 2020/2021 г. Решението се обжалва от И. И. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по процесуалноправни въпроси, които уточнени и обобщени според разясненото с т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС се свеждат до следните: 1. Законът допуска ли съдът да основе решението си на факт, който не произтича от доводите и възраженията на страните, очертали предмета на делото и обсега на доказване, когато фактът се опровергава от събраните по делото доказателства? и 2. За задължението на въззивния съд да реши спора според оплакванията в жалбата. Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че допуснатото от въззивния съд съществено процесуално нарушение на чл. 236, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК и на чл. 269, изр. 2 ГПК е причина спорът да бъде решен в нарушение на материалния закон – на чл. 61, ал. 1 ЗЗД. Претендира разноските по делото. Ответникът А. К., ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси няма претендираното значение, а решението е правилно. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че предмета, а с това – и обсега на доказване, очертават твърденията на страните, изложени в обстоятелствената част на исковата молба и в отговора от ответника. Намерил е, че ищецът обосновава качеството си на кредитор за сумата 9 072 $, равностойни на 17 065 лв., със следните твърдения: през лятото на 2020 г. той е узнал от бащата на ответника Д. К., че синът му е просрочил вноска към Североизточния университет в [населено място], САЩ, и има опасност да не продължи образованието си; на 30.07.2020 г. ищецът е платил таксата за учебната 2020/2021 г. от кредитната си карта, без да има такова споразумение с ответника или с неговия баща, обслужвайки интереса на ответника. Въззивният съд е намерил, че с отговора на исковата молба ответникът признава, че към релевантния момент е бил студент в университета, но е оспорил иска със следните твърдения: в началото на неговото обучение в университета „К. и К.“ АД – дружество, на което към 30.07.2020 г. ищецът е единственият изпълнителен член на съвета на директорите и органен представител, а бащата на ответника Д. К. - управляващ член на съвета на директорите, дружеството е уведомило университета, че се задължава да плаща разходите за обучението на ответника; „К. и К.“ АД е платило на университета всички такси, включително за учебната 2020/2021 г., а бащата на ответника ги е възстановил. Ответникът е добавил, че е възможно ищецът да е платил таксата за 2020/2021 г. от кредитната си карта, но сумата му е била възстановена от дружеството. Въззивният съд е намерил, че с първоинстанционното решение искът е бил уважен с мотиви, че като на 30.07.2020 г. ищецът е платил на Североизточния университет таксата за учебната 2020/2021 г., е предприел уместно действие в интерес на ответника – той е продължил образованието си в университета. Въззивният съд е приел, че първостепенният съд се е базирал извода плащането да е от ищеца на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, допусната и приета в първоинстанционното производства. В заключението, както и в това на допълнителната съдебно-счетоводна експертиза, която е допуснал, вещите лица са приели, че кредитната карта, от която е извършено плащането, е на ищеца. Въззивният съд е намерил изводите на вещи лица за правни и е намерил от фактическа страна, че кредитната карта е била издадена на „К. и К.“ АД по сметка на дружеството. Мотивирал се е с това, че: 1) в документа за плащането от 30.07.2018 г. „К. и К.“ АД е титулярът на сметката по кредитната карта, като името на ищеца фигурира като представител на дружеството, а не в лично качество; 2) в периода 09.12.2020 г. – 18.02.2021 г. с кредитната карта са били плащани задълженията на дружеството към мобилни оператори на обща стойност 1 474.77 лв.; 3) в периода 17.08.2020 г. – 01.03.2022 г. дружеството е извършвало множество преводи по сметката по кредитната карта - за обща сума 101 478.65 лв., с основание „захранване „Айкард“; 4) за периода 25.05.2018 г. – 26.04.2021 г. като платени от „К. и К.“ АД и дължими от Д. К. в счетоводството на дружеството са вписани таксите за образованието на ответника - на обща стойност 109 425.23 лв. и 5) в периода 25.11.2022 г. – 29.12.2022 г. Д. К. ги е възстановил на дружеството. Въззивният съд е заключил, че между ищеца и ответника не е възникнало облигационно отношение, а искът по чл. 61, ал. 1 ЗЗД е неоснователен. Въззивното решение е постановено по жалба срещу осъдителното първоинстанционно решение. Ответникът се е оплакал, че след като пред първата инстанция е било доказано, че таксата е платена на университета от кредитната карта на ищеца първоинстанционният съд е имал задължението да допусне допълнителна задача към съдебно-счетоводната експертиза, за да се установи дали наред с останалите плащания от същата кредитна карта, която ищецът е извършил, а „К. и К.“ АД е възстановявал по сметката по картата, се включва и таксата за сумата 17 065 лв. Настоящият състав намира, че повдигнатите въпроси са обуславящи и са налице основната и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Решението противоречи на установената практика, в която Върховният касационен съд приема, че въззивният съд е длъжен да реши спора по релеватните факти – тези, въведени с доводите и възраженията на страните, и които се установяват, а не се опровергават от събраните доказателства. В практиката се приема също, че в правораздавателната си дейност въззивният съд е ограничен от оплакванията в жалбата, респ. в отговора на жалбата, освен когато са налице изключенията, разяснени в т. 1 и т. 2 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС. Спорът не попада в тези изключения, а от изложените в обжалваното решение мотиви следва, че въззивният съд го е основал на факт, не произтичащ от въведените от страните доводи и - плащането от 30.07.2020 г. да е извършено от кредитна карта на трето за спора лице/“К. и К.“ АД, което е и титуляр на сметката, по която картата е била издадена. Във въззивната жалба срещу осъдителното първоинстанционно решение ответникът се е оплакал, че макар по делото да е установено, че ищецът е платил от своята кредитна карта таксата на университета, допълнителна експертиза, която първата инстанция е била длъжна, но не е допуснала, би установила, че сумата 17 065 лв. е включена в сумите, които „К. и К.“ АД е възстановявал на ищеца по неговата сметка, по която е била издадена кредитната карта. При твърденията в исковата молба и в отговора на исковата молба, респ. с това оплакване във въззивната жалба срещу осъдителното първоинстанционно решение, въззивният съд е основал решението си на невъведен от страните факт, а при изложените в решението мотиви не може да се приеме, че фактът е установен от събраните по делото доказателства. При тези мотиви, съдът