Определение № 1246 от 30.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 245/2026 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. С решение №917/30.06.2025г. по гр.д.№2893/2024г. Софийски апелативен съд е отменил решение №389/18.07.2024г. по гр.д. №1313/20г. по описа на Окръжен съд Благоевград в частта по исковете на Н. Г. С., Й. С. С. и Н. Н. С., предявени при условията на солидарност срещу ЗК „Лев Инс“ АД и Гаранционен фонд и вместо него е осъдил ЗК„Лев Инс“ АД да заплати на Н. Г. С. и Й. С. С. суми от по 53 333, 33 лв. за всеки един от тях на основание чл.226 ал.1 КЗ/отм/, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина на първите двама и брат на третия Г. Н. С., настъпила на 02.09.2015г. при ПТП, ведно със законната лихва; отхвърлил е исковете им за разликата над 53 333, 33лв. до 180 000лв. за всеки един от тях като неоснователни, а за законната лихва за периода от 02.09.2015г. до 09.11.2017г. - като погасени по давност; отхвърлил е предявените от същите ищци искове по чл.288 ал.1 т.2 б.„а“ КЗ/отм./ срещу Гаранционен фонд като погасени по давност; отхвърлил е изцяло иска на Н. Н. С. /брат на починалия/ като неоснователен. Недоволни от така постановеното решение са останали и тримата ищци, които са депозирали обща касационна жалба в законоустановения срок. Със същата е оспорено решението в частта, с която са отхвърлени исковете им срещу ЗК“Лев инс“АД с оплаквания за неправилност на всички посочени в разпоредбата на чл.281 т.т.1-3 ГПК основания. Считат за неправилен извода на съда,че отговорността на двамата ответници е разделна при наличието на съизвършителство от двама водачи на МПС, чиято отговорност покриват ЗК“Лев инс“АД и Гаранционен фонд. Неправилен, според тях, е и изводът му за наличие на съпричиняване от страна на загиналия, доколкото по делото не са налице данни същият да е знаел,че водачът на МПС, в което е пътувал, е бил употребил упойващо вещество. Твърди се,че решението,в частта по иска на Н. Н. С. е неправилно и поради нарушение на разпоредбите на Директива 2012/29/ЕС на ЕП и на Съвета от 25.12.2021г. за установяване на минималните стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите от престъпления и за замяна на рамково решение №2001/220/ПВР на Съвета. Развити са съображения и,че при постановяването на частта от решението, с която съдът е приел,че искането за присъждане на законна лихва за посочения в решението период е погасено по давност, е при допуснато процесуално нарушение, тъй като съдът не е съобразил,че такова възражение ответникът не е направил в законоустановения срок по чл.131 ал.1 ГПК – с отговора на исковата молба. По тези съображения касаторите са поискали решението на апелативния съд да бъде отменено в обжалваните му части и вместо него – постановено друго, с което предявените от тях искове за неимуществени вреди бъдат уважени изцяло. В писменото си изложение към касационната жалба по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите формулират като общо основание за допустимост въпроси, които считат,че са от значение за изхода на делото и които въззивният съд е разрешил в отклонение от практиката на Върховен касационен съд, а именно: 1.Налице ли е съпричиняване на вредата от пострадалото лице, когато е пътувало в автомобил, управляван от водач, след употреба на наркотично вещество, когато пострадалото лице не е знаело за употребата на наркотичното вещество? / противоречие с ТР №1/23.12.2015г. по тълк.д.№1/2014г. на ОСГТК на ВКС/; 2. Налице ли е солидарност между ответниците по иск за репариране на вреди от непозволено увреждане, когато искът срещу някой от тях е погасен по давност?/ противоречие с ППВС №17/1963г. и решения по гр.д.№1671/24г. на І г.о. на ВКС, гр.д.№4573/22г. на ІІ г.о. на ВКС,гр.д.№2437/23г. на ІV г.о. на ВКС, гр.д.№171/11г. на ІV г.о. на ВКС,гр.д.№1265/23г. на І г.о. на ВКС и гр.д.№3600/23г. на І г.о. на ВКС/; 3.Може ли въззивният съд да разгледа възражение за погасяване по давност на акцесорния иск за лихви върху главното задължение, когато възражението не е изрично направено с отговора на исковата молба? /противоречие с ТР №1/29.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС/; 4. Подлежи ли на отхвърляне иск за репариране на неимуществени вреди от смъртта на близък родственик, когато са установени търпени болки и страдания от загубата, но не е установена изключителност на отношенията им приживе? /противоречие с ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС/. Искането за допускане на подадената от ищците касационна жалба е оспорено в писмен отговор на касационната жалба от ЗК“Лев инс“АД по съображения за липса на разписаните в закона предпоставки за това. Поддържа се и неоснователност на изложените в нея оплаквания за неправилност. Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, съставът на Софийски апелативен съд е приел за безспорни установените и по делото обстоятелства по настъпването на ПТП, неговия механизъм, виновността на двамата водачи на л.а. „Фолксваген Пасат“ /в който е пътувал загиналият Г. С./ и на товарен автомобил „Камаз“, наличието на валидна застраховка „Гражданска отговорност“ по отношение на водача на лекия автомобил, сключена при ответника ЗД „Лев Инс“ АД и липсата на такава към момента на ПТП по отношение на водача на товарния автомобил, както и,че причина за пътния инцидент е поведението и на двамата водачи при условията на независимо съизвършителство, за което има влязла в сила присъда срещу тях. За спорни пред въззивната инстанция съставът е приел въпросите за размера на обезщетението за неимуществени вреди на Н. и Й. С., за основателността на иска за обезщетение за неимуществени вреди,причинени на ищеца Н. Н. С. от смъртта на брат му и за основателността на възражението за съпричиняване. За да ги разреши, съдът е развил съображения,че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, съгласно чл.52 от ЗЗД, която не е абстрактно понятие, а изисква преценка на конкретните обстоятелства, представляващи критерии за определянето на съответстващ размер на обезщетението, посочени в ППВС № 4/23.12.1968г. Като е приложил нормата на чл.154 от ГПК, съдът е посочил,че за установяването при условията на пълно и главно доказване претърпените от ищците болки и страдания, както и в какви отношения са били с починалия, са ангажирани свидетелски показания, от които е приел за установено, че родителите-ищци са приели много тежко смъртта на първородния си син, като са изпаднали в шок; че приживе отношенията им са били много добри и близки, били са съпътствани от взаимна обич, привързаност, подкрепа и уважение. Тази връзка, според приетото от съда, обуславя висок интензитет на негативните емоционални изживявания от страна на родителя, загубил детето си, като в случая тя е била нарушена внезапно и неочаквано, а смъртта на детето им е променила безвъзвратно живота им. Поради това съдът е приел,че справедливият размер за обезщетяване на претърпените от тях неимуществени вреди е 120 000 лв. за всеки един от тях. Посочил е,че при определяне на този размер на обезщетенията съдът съобразява това, че произшествието е настъпило през 2015г., респ. икономическата конюнктура и минималната работна заплата за страната към този момент, като размерът на застрахователните лимити не може да бъде самостоятелен и водещ критерий за съда при справедливото репариране на неимуществените вреди, а така определеният размер на обезщетение от 120 000 лв. представлява 315 минимални работни заплати за страната за 2016г. /при 380 лв. МРЗ за периода 01.07.2015г. до 31.12.2015г./. По направеното от ответниците възражение за съпричиняване с твърдението, че Г. С. е пътувал в МПС, управлявано от водач, употребил наркотично вещество, въззивният съд се е позовал на нормата на чл.51 ал.2 от ЗЗД, като е посочил,че съпричиняването на вредоносния резултат изисква поведението на пострадалия, изразяващо се в действие или бездействие фактически да е в причинна връзка и да е допринесло обективно за настъпилите вреди,без да е необходимо пострадалият да има вина за увреждането. Вземайки предвид приложената по делото влязла в сила присъда, в която е констатирано управление от страна на водача на лекия автомобил при употреба на наркотични вещества, съдът е посочил,че това утежняващо вината на подсъдимия обстоятелство, е част от престъплението, за което е признат за виновен, поради което е приел възражението за съпричиняване за основателно в обем на 1/3. С него е намалил дължимото на родителите на загиналия обезщетение за неимуществени вреди за всеки от тях до размер на 80 000 лв. По-нататък съдът е изложил разсъждения,че в случая е налице съпричиняване на вредоносния резултат от двамата водачи на МПС и съгласно чл.53 ЗЗД те отговарят солидарно; че в този случай съдът трябва да направи съпоставка относно вината на двамата водачи като определи техния принос в съпричиняването на деликта. Като се е позовал на влязлата в сила присъда,съдът е извършил преценка на вината на двамата водачи, в резултат на която е заключил, че по- голям принос за настъпилия пътен инцидент има водачът, застрахован при ответното дружество и съотношението на приноса е 2/3 за него и 1/3 за водача на товарния автомобил. Прилагайки това съотношение спрямо определения като дължим размер на обезщетението за всеки от ищците, съдът е извел,че ЗК „Лев Инс“ АД следва да заплати на Н. Г. С. и на Й. С. С. по 53 333, 33 лв. на всеки от тях, а Гаранционен фонд по 26 666, 67 лв. Намерил е за основателно своевременно въведеното в процеса от Гаранционен фонд правопогасяващо възражение за погасяване по давност на вземанията на ищците, поради което е отхвърлил исковете срещу него. Поради факта,че исковете за вземанията срещу Гаранционен фонд са погасени по давност, съдът е приел,че не е налице солидарност между ответниците и исковете на първите двама ищци следва да бъдат уважени при условията на разделност – т.е. на всеки от тях ЗК „Лев инс“АД дължи по 53 333,33 лв. Достигайки до този извод,съдът е счел за необходимо да се произнесе и по направеното от този ответник възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземането за лихви, поддържано и в жалбата. Посочил е,че по отношение на това акцесорно вземане намира приложение чл.111 от ЗЗД, като то се погасява с изтичане на тригодишна давност. Прилагайки този срок, съдът е заключил,че искът за лихви е погасен за периода 02.09.2015г. до 09.11.2017г.,поради което в тази им част претенциите им за лихва следва да бъдат отхвърлени като погасени по давност. За да отмени решението и отхвърли изцяло иска на третия ищец – Н. Н. С.,, съдът е посочил,че съобразява ППВС №4/25.05.1961г. и ППВС №5/24.11.1969г., с които се дава разрешение на въпроса относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, както и разрешенията дадени с ТР №1/2016 от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС; че, според последното, право на обезщетение за неимуществени вреди имат и лица извън най- близкия семеен и родствен кръг, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, като те имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък само по изключение,като постановяването на това тълкувателно решение е основано на Директива 2009/103/ЕО на ЕП и Съвета относно застраховката „Гражданска отговорност“ на МПС и за контрола върху задължението за сключването й, както и на Директива 2012/29/ЕС на ЕП и на Съвета за установяване на минималните стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите от престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета,като последната допуска възможност държавите – членки да установяват процедури за ограничаване броя на членовете на семейството, които могат да се ползват от правата, установени в директивата, като се вземат предвид конкретни обстоятелства във всеки отделен случай. Посочил е,че в съответствие с разрешенията, дадени с Директива 2012/29/ЕС в ТР № 1/2016 от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС са посочени като материално легитимирани да получат обезщетение от смърт на родственик по изключение лица, извън най- близкия кръг, които са създали трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и от неговата смърт търпят болки и страдания, като правото на обезщетение не е абсолютно и зависи от доказването на определени обстоятелства; че предпоставките, за да получи обезщетение близък на починалия, според приетото в тълкувателното решение са да е създадена особено близка, трайна и дълбоко емоционална връзка между починалия и претендиращия обезщетението и действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. Приел е, че в тежест на претендиращия обезщетение за неимуществени вреди е да установи, че е изградил особено близка, трайна и дълбока житейска връзка с починалия и поради това търпи значителни болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето, присъщи за родствениците от най- близкия семеен кръг, както и,че поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. В случая съдът е приел за установено,че от ангажираните от този ищец гласни доказателства се установява, че между него и загиналия му брат е имало емоционална връзка и че смъртта му се е отразила негативно на преживелия, но и че свидетелските показания не доказват, че смъртта на Г. С. е причинила на ищеца морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка; не са установени такива житейски обстоятелства /например ищецът да е израснал без родители/, които да обосновават изключително силна връзка извън обичайната и традиционната между двама братя, характерна за българската традиция, а именно за връзката между такива родственици -израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина или поради смърт на родител, както се приема в незадължителната практика на ВКС. В тази връзка съдът е взел предвид, че е установено,че братята са живеели в различни населени места към момента на трагичното събитие и че към момента ищецът е преодолял загубата на брат си и е възстановил нормалното социално функциониране,като само от факта, че двамата са израснали заедно, имали са ежедневни контакти и общи познати не може да бъде направен извод за изключителност и необичайност във връзката им в сравнение с това, което българската традиция установява и което всеки преживял близък изпитва при дадените обстоятелства. Тъй като ищецът не е доказал и двете кумулативни предпоставки, посочени по – горе, легитимиращи го материално-правно да претендира и получи обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, съдът е заключил,че предявеният от този ищец иск е изцяло неоснователен. Допълнително е изложил и съображения в тази насока, че към момента на настъпването на събитието, от което ищецът е претърпял неимуществените вреди ТР №1/2016 от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС все още не е било постановено,а съгласно ТР №1/24.01.2022 г. по тълк. д. №1/2018 г. на ОСНК на ВКС и ТР №3/2020г. от 28.03.2023г. по тълк. д. №3/2020г. на ОСГТК на ВКС последващите тълкувателни решения нямат обратно действие, а започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред, като установеното с новия акт тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след обявяването на новия акт или по такива, които са били заварени към този момент; ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпване на последиците. С оглед това, доколкото последиците при смърт, вследствие на ПТП, се пораждат към момента на настъпването й и следователно към този момент се определя и кръгът на легитимираните лица, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на починалия, според съда, тези последици трябва да бъдат преценявани при съобразяване на тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпване на последиците, като в случая приложение следва да намери ППВС №2/30. ХІ.1984 г., с което кръгът на лицата, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди, е ограничен до очертания с Постановление №4/25.V.1961 г. и Постановление №5/24. ХІ.1969 г. на Пленумът на ВС.От това е заключил,че Н. Н. С. няма материално право да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат си, тъй като не попада в кръга на лицата,посочени в постановленията Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос съобразно тези изисквания само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира за осъществена посочената обща предпоставка за допускане на касационния контрол по същество върху обжалваното въззивно решение в частта, с която, след отмяна на първоинстанционното решение, са отхвърлени предявените от ищците Н. Г. С. и Й. С. С. искове по чл.226 ал.1 КЗ/отм./ за разликата над 53 333, 33лв. до 180 000лв. за всеки един от тях. Основанието по чл.280 ал.1 ГПК е обосновано с обусловилите изхода на делото първи и втори от формулираните в изложението им въпроси, конкретизирани от настоящия състав, съобразно правомощията му /т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/ в следния смисъл: Необходимо ли е за формиране на извод за наличие на съпричиняване на вредата да бъде доказано, че пътувалият в автомобила пострадал от ПТП е знаел,че водачът му е употребил упойващо вещество? и При определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт при приложимост на нормата на чл.53 ЗЗД следва ли съизвършителят, срещу когото искът не е погасен по давност, да отговаря според степента на съпричиняването на непозволеното увреждане от негова страна? И с двата въпроса е обоснована приложимостта на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, доколкото дадените от въззивния съд разрешения на същите е в противоречие с отговорите им, дадени в посочената от тези касатори практика на Върховен касационен съд. Не предпоставя допускане на касационен контрол формулираният в изложението трети въпрос, тъй като той не осъществява характеристиките, посочени в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Същият е основан на твърдението на касаторите,че възражение за давност по отношение на акцесорните вземания за лихва ответникът ЗК“Лев инс“АД не е направил в рамките на преклузивния срок по чл.131 ГПК, което се опровергава от данните по делото. Видно от стр.2 от отговора му на исковата молба същият е заявил изрично,че оспорва „акцесорния иск за присъждане на законна лихва от 02.09.2015г., тъй като същата е погасена по давност“. Не следва да бъде допуснат касационен контрол и върху частта от въззивното решение, касаеща иска на Н. Н. С.. Единственият относим към тази част от решението въпрос,поставен в изложението под т.4, по начина, по който е формулиран, предпоставя отрицателен отговор, основан на мотивите от ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и на съпътстващата незадължителна практика на касационната инстанция. Освен това, дори въпросът да бъде конкретизиран по начин, отговарящ на общото изискване за достъп по чл.280 ал.1 ГПК, липсва такъв,поставен във връзка с другия съпътстващ решаващ извод на въззивния съд, мотивирал съда да приеме,че този ищец не се легитимира материално като правоимащ да претендира вреди от непозволеното увреждане, а именно – че приетото в ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС /на което този касатор се позовава/ се прилага само за случаи, възникнали за разрешаване след постановяването му, какъвто разглежданият не е. Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Второ търговско отделение