Определение № 320 от 07.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4463/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Г.В. като процесуален представител на Е. К. Б., С. К. З., Г. К. З., С. К. Я., М. Г. Г. и И. Г. Р. срещу въззивното решение на Софийския окръжен съд /СОС/ от 07.VІІІ.2019г. по гр.д. № 130/2019г. Ответникът по жалбата Община Самоков в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез ст.юрисконсулт П.Л. е заел становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страни, имащи право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение СОС по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на РС Самоков от 30.ХІ.2018г. по гр.д. № 864/2017г. в частите, с които Община Самоков е осъдена да заплати на основание чл.59 ЗЗД на Е. К.Б. 2544лв., на С. К.З., Г. К.З. и С. К.Я. по 4324лв., на М. Г.Г. и И. Г.Р. по 212лв., всички представляващи обезщетения за лишаването им от ползване в периода 26.VІІ.2012г. – 03.VІІІ.2015г. на реална част от съсобствения им недвижим имот, находящ се в [населено място] – ПИ със съответна идентификация, целият с площ 361 кв.м, върху която реална част са построени двуетажна сграда със застроена площ 90 кв.м и едноетажна сграда със застроена площ 42 кв.м, съответно индивидуализирани, ведно със законната лихва от предявяването на иска, и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от Е. Б., С. З., Г. З., С. Я., М. Г. и И. Р. срещу Община Самоков искове с правно основание чл.59 ЗЗД за присъждане на тези суми като обезщетения за лишаването им от ползване в посочения период и на реална част от посочения поземлен имот. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителните му части до пълните, предявени солидарно, размери на претенциите. Съдът е приел за установено, че през процесния период всички ищци са били собственици на основание земеделска реституция на процесния имот, върху реалната част от който, предмет на спора, през 1985г. е построена двуетажната сграда за търговско и културно обслужване и помощна едноетажна сграда, за които са съставени АОС № 6474/1995г., в който като основание за придобиването на правото на собственост върху тях е посочен пар.7 т.6 от ПЗР на ЗМСМА, и нов /поради влизането в сила на кадастралната карта на [населено място]/ АЧОС № ....г., акт за узаконяване №../......г. и разрешение за ползване № ../.....г. Ответникът не оспорва, че е ползвал сградите, но в качеството си на техен собственик, позовавайки се на АОС и на АЧОС. Ищците нямат твърдения да са придобили право на собственост върху сградите на някакво основание, нито са оспорили легитимацията на ответника като техен собственик. Твърденията си, че са били лишени от правото да ползват целия си имот, те основават на непостигнато с ответника съгласие за изкупуване на поземления имот от ответника или за изкупуване на сградите от тях по справедлива пазарна цена. Твърдението им за многократно отправяно такова искане е преценено по същество като признание, че сградите са собствени на ответника. Съгласно чл.5 ал.2 ЗОС АОС е официален документ, констатиращ правото на общинска собственост, ползващ се с доказателствена сила до доказване на противното. С оглед на това съдът е длъжен да приеме за установени посочените в акта факти относно съставянето му на съответната дата и място от определено длъжностно лице и относно вида и състоянието на имота. Актът има легитимиращ ефект за принадлежността на правото на собственост, за да отпадне този ефект, е необходимо да се докаже, че общината не е собственик. Актът може да бъде оспорван от всяко лице със собствени противопоставими права и правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. В случая с оглед необореното легитимиращо действие на АЧОС, което е било в тежест на ищците, следва да се приеме, че ответникът е установил правото си на собственост върху процесните сгради. При това той ги е владял на правно основание – като собственик, като по силата на чл.64 ЗС законно е ползвал и терена, върху който са построени, както и прилежащата им площ. Поради това не е налице неоснователно ползване на процесната реална част от поземления имот, обосноваващо неоснователност на предявените искове по чл.59 ЗЗД. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите сочат произнасяне от въззивния съд в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по четири въпроса, а именно: 1. Дали с влизане в сила на решението за възстановяване на собствеността върху процесния имот е било налице противопоставимо на ищеца основание от ответника да държи имота и сградите в него и дали може да тече придобивна давност за придобиване от страна на ответника на собствеността върху процесната комбинирана сграда и гараж в имота на собствениците, разрешен в противоречие с решението на ВКС ІІ ГО по гр.д. № 705/2011г.; 2. Кога е първоначалният момент, от който може да тече придобивна давност за процесния имот, правото на собственост върху който е възстановена по реда на ЗСПЗЗ предвид разпоредбата на чл.5 ал.2 ЗВСОНИ /не се сочи конкретна практика на ВКС/; 3. Представените за процесната сграда актове за общинска собственост, акт за узаконяване от 17.ІV.1998г. и разрешение за ползване от 15.ІХ.1998г. след като не съдържат нито основание ответникът да държи сграда във възстановения по земеделска реституция имот представляват ли годен титул по отношение на ответника, за да го легитимират като надлежен собственик /не се сочи конкретна практика/, и 4. Дължи ли се обезщетение, като собственикът не е дал съгласие имотът му да се ползва и не е получил доход от ползването – в противоречие с практиката на ВКС по решения по гр.д. № 1922/2009г. ІІІ ГО, по гр.д. № 3841/2008г. І ГО и по т.д. № 268/2009г. І ТО. ВКС намира, че така поставените въпроси не обосновават допускането на касационно обжалване. Въззивният съд не е формирал никакви изводи, отнасящи се за: текла придобивна давност по отношение на сградите в процесния имот, значението на влизането в сила на реституционното решение, значението на липсващи в актовете за общинска собственост, за узаконяване и в разрешението за ползване данни за основанието за построяването на сградите и за държането им от ответника в процесния имот, както и значението на липсата на съгласие на собственика за ползването. Въпросите са неотносими към основния решаващ извод на въззивния съд, обусловил резултата по спора, до който той е достигнал, а именно, че не е оспорена от ищците и не е опровергана от тях доказателствената сила на актовете за общинска собственост, респективно, правото на собственост на ответника върху процесните сгради, което се и признава от ищците, и ползването поради това от него не без, а с основание на реална част от процесния имот. Произнасянето по въпрос във връзка с този решаващ извод касаторите не релевират като основание за допускането на касационно обжалване, а с оглед диспозитивното начало в гражданския процес и правото на защита на насрещната страна касационният съд не може да го вземе предвид служебно. Въпросът за необсъждането изрично от въззивния съд на значението на липсата на съгласие на ищците за ползването от ответника на процесния имот не е от значение за изхода на спора предвид посочения решаващ извод, имплицитно съдържащ и извод, че такова съгласие не се изисква поради предвиденото в закона право на собственика на сградите да ползва терена, върху който те са построени, както и прилежащите им части от него. По изложените съображения се налага извод, че не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. На основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК в тежест на касаторите следва да бъдат присъдени 300лв. юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на ответника пред ВКС от юрисконсулт. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,