Определение № 867 от 16.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 60037/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“, чрез процесуален представител юрисконсулт Г., със съдебен адрес: Териториална дирекция „Държавен резерв“ – [населено място], срещу решение от 10.02.2016г. по в.гр.д.№2447/2015г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение от 28.07.2015г. по гр.д.№1236/2015г. на Районен съд-Пловдив, с което е уважен предявения от [фирма] срещу Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ иск за заплащане на сумата в размер на 41850лв., представляваща обезщетение за ползване без основание на закрита складова площ от 900 кв.м. / представляваща 20 % от 4500 кв.м. – общата закрита складова площ/, в която са разположени държавни резерви – хранителни запаси в наетата от ищеца площадка в [населено място], за периода от месец февруари 2010г. до месец ноември 2010г. вкл., ведно със законната лихва. К. счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба [фирма], чрез процесуален представител адв.С., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията си излага в писмен отговор. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ е осъдена да заплати на [фирма] сумата в размер на 41850лв., представляваща обезщетение за ползване без основание на закрита складова площ от 900 кв.м. / представляваща 20 % от 4500 кв.м. – общата закрита складова площ/, в която са разположени държавни резерви – хранителни запаси в наетата от ищеца площадка в [населено място], за периода от месец февруари 2010г. до месец ноември 2010г. вкл., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда-30.01.2015г. до окончателното изплащане. В. съд е приел за установено, че ищецът [фирма] е наемател на имот с площ от 38924 кв.м., находящ се в [населено място], сключен с [фирма], по силата на сключен между тях договор за наем от 01.02.1999г. и анекс към него от 24.12.2009г. със срок на действие до 31.12.2020г.; че [фирма] е имала сключен с ответника Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ договор №23/2008г. за съхранение на държавни резерви, който е бил прекратен през 2009г., и който не е бил подновяван, но въпреки това ответникът е продължавал да държи хранителните запаси – паприкаш-120т., лютеница-40 т., доматено пюре – 195т., захар – 79т. и сол -1т. видно от констативен протокол изх.№У. 70-11-514/11.02.2010 г. на комисията при ДА „Държавен резерв и военно временни запаси”- ТД“ДР“-П., а видно от констативен протокол изх.№1866/22.6.2010 г. на същата комисия тези хранителни В. в размер на 414,6т. са се съхранявали на закрито върху складова площ от 900 кв.м. Прието е за безспорно по делото, че за исковия период хранителни военновременни запаси продължават да се държат в процесните складове. В. съд е приел, че е доказан фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД включващ обедняване на ищеца, обогатяване на ответника, връзка между обедняването и обогатяването и липса на правно основание за имущественото разместване. Приел е, че ответникът като е държал военновременни запаси в имота след прекратяване на договора за съхраняването им със собственика на имота /външен съхранител на военновременни запаси/, се обогатява без основание със сумата, която би платил за наем, а ищецът-наемател на имота обеднява със сумата, която би получил ако преотдаде имота под наем, респективно със сумата, която трябва да плати, за да наеме другаде процесните 900 кв.м. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят сочи, че въпросът: „след прекратяване на договора за съхранение/ договор за влог на ДР и В. и оставане на вещите за съхранение при влогоприемателя/съхранителя счита ли се за продължено облигационното правоотношение по договор за влог“ е разрешен от въззивния съд при противоречива съдебна практика – влязло в сила решение от 15.02.2007г. по в.т.д.№420/2006г. на В., решение от 29.12.2008г. по т.д.№33/2008г. на ОС-Ямбол, решение от 12.03.2012г. по гр.д.№3279/2011г. Сочи и съдебни решения в обратния смисъл /в който е постановено и обжалваното въззивно решение/. Противоречивата съдебна практика по поставения въпрос е уеднаквена с постановени по реда на чл.290 ГПК решение № 176 от 3. 11. 2010г. по т. д. № 118/2010 г., ІІ т. о., решение № 109 от 18. 11. 2012г. по т. д. № 824/2011 г., І т.о., решение № 67 от 7. 05. 2013г. по т. д. № 904/2012 г., с които е прието, че правоотношенията във връзка със съхранението на военновременни запаси се уреждат на плоскостта на договора за влог – чл. 250 и сл. ЗЗД, но и с оглед на специалната нормативна уредба, действала към момента при субсидиарното приложение на нормите на ЗЗД и доколкото те не противоречат на специалния режим. Управлението на военновременните запаси е дейността по тяхното планиране, създаване, съхраняване, опазване, обновяване, поддържане, освобождаване, ползване, отчитане, финансиране и контролиране и се регламентира със Закона за държавните резерви и военновременните запаси /З./, като по силата на законовата делегация е издадена и Наредба за условията и реда за организиране на дейностите по държавните резерви и военновременните запаси. С отправено от съхранител писмо за прекратяване на договор за съхранение на Д. правоотношенията между страните по съхранение на Д. не са прекратени, след като към този момент не са осъществени съобразно специалните норми освобождаване, реализация или преместване на военновременните запаси, приети за съхранение. С въззивното решение е дадено разрешение на поставения от касатора въпрос в противоречие с практиката на ВКС, поради което следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 т.1 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение