Определение № 2459 от 15.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3012/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Г. Ю., като пълномощник на Г. С. К., срещу въззивно решение № 19 от 11.01.2024 г., постановено по гр. д. № 390/2023 г. по описа на Благоевградския окръжен съд. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът в касационното производство Национален осигурителен институт, чрез процесуалния си представител, изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения от касатора срещу Национален осигурителен институт иск за заплащане на сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на действия на негови служители на 11.07.2016 г., заедно със законната лихва от деня на увреждането, на основание чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД. В изложението са поставени следните въпроси, по отношение на които се твърди наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се сочи, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1. „следва ли основание за отхвърляне на иска да е недоказване на факти, които не са включени в предмета на доказване с доклада по делото“; 2. „може ли въззивният съд да променя подлежащите на доказване факти и ако го направи, следва ли да даде изрични указания във връзка с доказателствената тежест“. По тези въпроси се сочи противоречие с тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 788/27.04.2011 г. по гр. д. № 120/2010 г. на ВКС, четвърто г. о., решение № 549/29.10.2010 г. по гр. д. № 56/2010 г. на ВКС, четвърто г. о., решение № 172/23.02.2010 г. по гр. д. № 386/2009 г. на ВКС, трето г. о., решение № 385/10.05.2010 г. по гр. д. № 1245/2009 г. на ВКС, трето г. о., решение № 700/6.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г. на ВКС, четвърто; 3. „следва ли съдът да обсъди доводите на страните по съществото на спора и във връзка със събраните по делото доказателства и длъжен ли е да изложи съображения защо ги отхвърля като неоснователни, ако приема, че са такива“; 4. „може ли съдът да основе своите изводи на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите събрани по делото и да изложи съображения защо ги отхвърля или въобще не ги кредитира“; 5. „при постановяване на решението си, следва ли съдът да посочи кои от предпоставките са установени и доказани от ищеца и кои не, и въз основа на кои доказателства, извежда тези си изводи“. Твърди се противоречие с ППВС № 9/28.12.1966 г. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: В исковата молба ищцата е изложила твърдения, че на 11.07.2016 г. е посетила приемна на Териториално поделение на НОИ, [населено място], Отдел „Парични обезщетения“, за да направи справка за плащане по повод раждането на второто й дете. Обстоятелствената част на исковата молба съдържа твърдения за неправомерно изпълнение на задълженията на служители на ответника от Отдел „Парични обезщетения“, за тяхно поведение, което не е съобразено с етичните норми, както и за увреждането й от начина, по който е била обслужена. Конкретно е посочила, че е възприела, че една от служителките на ответника казва на друга, че съпругът й е „починал“, както и че е била информирана, че съпругът й „има четири деца“. Изпаднала е в шок, прилошало й е, изпитала „остра реакция на стрес“, наложило й се да приема и медикаменти. Ответникът е оспорвал иска, като е възразил, че не са налице елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД: липсва противоправно поведение от страна на негови служители. Информацията е била предоставена от работодателя на съпруга на ищцата, както и от електронната база данни на населението. По делото е установено, че на посочената дата ищцата е посетила Териториалното поделение на НОИ, [населено място], Отдел „Парични обезщетения“, за извършване на справка за получаване на парично обезщетение от съпруга й по повод раждането на дете. Същата е била обслужена от служителката Г. – специалист в сектор „Краткосрочни плащания“, която се е консултирала с друга служителка /А./. Ищцата е предоставила личната карта на съпруга си, за да бъде извършена справка и е заявила, че той се намира пред сградата /последното обстоятелство се установява и от неговите показания/. В програмния продукт се е съдържала информация, че лицето е починало. Първата служителка се е усъмнила за техническа грешка и се е консултирала с втората. Ищцата е чула разговора между тях. Служителките не са й съобщили, че съпругът й е починало лице според програмата. Не са могли да коригират техническата грешка и са уведомили съответния специалист. На ищцата е било съобщено, че според програмата „детето е четвърто“, като служителката Г. я е помолила да провери информацията при работодателя на съпруга й. Експертизата е установила, че справката отразява данните, въведени в информационната система към момента на извършването й, въз основа на данните, подадени от работодателя на лицето. Въведената грешна информация за децата на Г. К. е била коригирана от работодателя му на 21.07.2016 г. Според вещото лице информацията от системата на „Гражданска регистрация и административно обслужване“ също автоматично се генерира в тази на НОИ. При ежедневното обработване на тази информация от екип на НОИ е била допусната софтуерна грешка, която е била коригирана още на същата дата. Въз основа на подадена от ищцата жалба е била извършена проверка, като е била назначена комисия. Г. К. е изслушана лично, като не е имала оплаквания по отношение на двете служителки, които са я обслужили. Изготвен е и доклад на Комисията по етика, в който е установено, че няма нарушение на етичните правила от служителите Г. и А.. Те не са се отнесли обидно, невъзпитано или грубо спрямо ищцата. След като е обсъдил подробно доказателствата, въз основа на които е приел за установена горната фактическа обстановка, съдът е обосновал извод, че не е установено противоправно поведение на служители на ответника. Не е доказано служителите, които са обслужили Г. К., да са се държали грубо, невъздържано, некоректно или подигравателно, както и да са проявили каквото и да е обидно отношение към ищцата, с което да е засегната нейната чест и достойнство. Не е доказано същите да са нарушили и етични правила. Изложил е и допълнителни съображения, че дори да се приеме за установено, че ищцата е претърпяла негативни изживявания, същите се намират в причинно-следствена връзка с грешната информация от електронната система на НОИ. Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първите два процесуални въпроса са изведени от възприетото за установено в обжалваното въззивно решение, че поведението на служителките на ответника, обслужили ищцата, е било съобразено с етичните правила, както и че същите са изпълнили задълженията си. В съдебния акт е посочено, че не е спорно извършването на действия от тези служителки съобразно предоставената им компетентност /в рамките на задълженията им, произтичащи от закона/. Изводът обаче за наличието на правомерно поведение, е направен въз основа на събраните по делото доказателства. Предметът на доказване е правилно определен, поради което не се разкрива противоречие с цитираната съдебна практика. Във въззивната жалба не се е съдържало оплакване във връзка с доклада на първоинстанционния съд, както и за процесуално нарушение, свързано с погрешното установяване на правнорелевантен факт. За въззивния съд не е възникнало задължение да допълва доклада по чл.146 ГПК и да събира доказателства поради допуснато от районния съд процесуално нарушение. Въпроси трети и четвърти са свързани с обсъждането на доказателствата и обоснованите въз основа на тях изводи. Тези въпроси също не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Въззивният съд, като инстанция по съществото на спора, в рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, следва да формира вътрешното си убеждение въз основа на всички събрани по предвидения от процесуалния закон ред доказателства, относими към релевантните за спора факти, поотделно и в тяхната съвкупност, и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и не възприема други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Правните изводи в обжалваното въззивно решение не са основани на произволно избрани доказателства. Всички събрани доказателства са обсъдени, като направените въз основа на тях изводи не могат да бъдат проверени в производството по чл. 288 ГПК. Петият въпрос е мотивиран с характера на отговорността по чл. 49 ЗЗД. В съдебната практика, включително в цитираното ППВС № 9/28.12.1966 г., е изяснено, че отговорността по чл. 49 ЗЗД на лицата, възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Отговорност по чл. 49 ЗЗД възниква и когато причинителят на увреждането е нарушил дадените му указания или надлежните правила за извършване на възложената работа. В случая решаващите изводи са изведени от приетото за установено, че не са налице противоправни виновни действия на служителите на ответника, които да ангажират неговата отговорност. Горните въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като е налице формирана трайна съдебна практика, съобразена от въззивния съд, включително и цитирания от касатора тълкувателен акт по въпроси първи и втори. Не са налице предпоставки за осъвременяване на тази практика. Не се разкрива и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Такава не произтича директно от мотивите на обжалвания съдебен акт. В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на поддържаните основания. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция касаторът следва да заплати на ответника направените разноски в касационното производство в размер на 300 лв. /за юрисконсултско възнаграждение/. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,