Определение № 2422 от 18.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1693/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на адв. П. К. в качеството й на процесуален представител на Р. Д. Р. против определение № 291 от 09.05.2024 г., постановено по в. ч. т. д. № 106/2024 г. на Апелативен съд - Варна. С посоченото определение е оставена без уважение частната жалба на адв. П. К. против определение № 81 от 15.01.2024 г. по т. д. № 424/2021 г. на Окръжен съд - Варна, с което е отхвърлена молба за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските чрез присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. в размер на 7 601.80 лв. с ДДС за оказано безплатно процесуално представителство на Р. Д. Р.. В жалбата се прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд незаконосъобразно е преценил за приложима към размера на адвокатското възнаграждение редакцията на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, действала към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие, вместо действащата към момента на постановяване на съдебното решение по спора нова редакция от ДВ бр.88/2022 г., влязла в сила на 08.11.2022 г. след приключване на устните състезания по делото. Излагат се и доводи срещу приетото в мотивите към определението, че при определяне на размера на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. съдът не е обвързан от предвидените в цитираната наредба минимални размери, а е свободен да определи възнаграждението по своя преценка. В частната касационна жалба е инкорпорирано изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси, определени като значими за изхода на делото: „ 1. При проведено последно съдебно заседание след влизане в сила на измененията в НМРАВ от бр.88/04.11.2022 г. на ДВ, при действието на което е постановено решението, т. е. след влизане в сила на измененията, по коя редакция на Наредбата следва да се определи адвокатското възнаграждение; 2. Коя е меродавната дата за определяне на размера на адвокатското възнаграждение по редакцията на НМРАВ от бр.88/04.11.2022 г. на ДВ, влязла в сила на 08.11.2022 г.: датата на сключване на договора за правна защита и съдействие, датата на последното съдебно заседание с даден ход по същество, датата на постановяване на съдебното решение или друга дата; 3. Кой нормативен акт е меродавен - този, уреждащ минималния размер на адвокатското възнаграждение, действал към момента на производството пред съответната инстанция, или актът, действал към датите на приключване на устните състезания пред първостепенния съд и постановяване на съдебния акт от съда; 4. На основание чл.38, ал.2 ЗАдв. в полза на процесуалния представител на страна следва ли да се присъди адвокатско възнаграждение под установения с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум и ако да - колко под този минимум може да слезе съдът; 5. Решението на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, с което е даден отговор дали и в каква степен при определяне на разноски за адвокатско възнаграждение националните съдилища са обвързани от тарифа за минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна организация на адвокати, в която те членуват задължително, следва ли да се прилага в случаите на оказана безплатна правна помощ по чл.38, ал.2 ЗАдв., след като адвокатът не се е съгласявал, поемайки защитата на страната, да работи за адвокатско възнаграждение под минимално установеното и до момента на постановяване на съдебното решение, с което съдът му присъжда определен от него размер, той не е получил възнаграждение, за разлика от случаите на подписан договор и определено от страните и изплатено предварително адвокатско възнаграждение“. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. С решение № 508 от 23.11.2023 г., постановено по т. д. № 424/2021 г. на Окръжен съд - Варна, е осъдено ЗД „Бул Инс“ АД да заплати на Р. Д. Р. на основание чл.432, ал.1 КЗ сумата 140 000 лв. (част от вземане с общ размер 220 000 лв.) - обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие загубата на сина й С. С. при ПТП на 30.10.2020 г., ведно със законната лихва от 04.03.2021 г., като е отхвърлен искът за разликата до пълния предявен размер от 160 000 лв.; Осъдено е ЗД „Бул Инс“ АД да заплати на адв. П. К. - процесуален представител на ищцата Р. Р., адвокатско възнаграждение в размер на 4 967 лв. с ДДС, дължимо на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 ЗАдв. В срока по чл.248, ал.1 ГПК е подадена молба от адв. П. К., с която е направено искане за изменение на решението в частта за разноските с присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. в размер на 7 601.80 лв. с ДДС, изчислено съобразно чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в новата редакция от ДВ бр.88/04.11.2022 г., в сила от 08.11.2022 г. С определение № 81 от 15.01.2024 г. Окръжен съд - Варна е отхвърлил молбата по чл.248 ГПК като неоснователна. За да се произнесе в този смисъл, съдът е приел, че процесуалното представителство при условията на чл.38, ал.2 ЗАдв. е уговорено с договор за правна помощ от 26.02.2021 г., поради което размерът на дължимото адвокатско възнаграждение се дължи в определения при постановяване на решението размер, изчислен съобразно чл.7, ал.2, т.5 вр. § 2а от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в действащата към момента на сключване на договора редакция. Сезиран с частна жалба от адв. П. К., Апелативен съд - Варна е постановил обжалваното с частната касационна жалба определение, с което е потвърдил определението на първоинстанционния съд. В мотивите към определението въззивният съд е посочил, че му е известна противоречивата практика на Върховния касационен съд по въпроса дали дължимото съгласно чл.38, ал.2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение следва да се определя според редакцията на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, действала към момента на сключване на договора за процесуално представителство, или при определяне на размера на възнаграждението следва да се вземе предвид новата редакция на наредбата, действаща към момента на приключване на устните състезания по делото. Без да изразява становище кое от двете правни разрешения възприема, въззивният съд се е позовал на практиката в определение № 1072/25.04.2024 г. по ч. т. д. № 1928/2023 г. на ВКС, ІІ т. о., според която съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. на СЕС Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителните минимални тарифи, забранено от чл.101 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях, поради което се явява нищожна; В този смисъл съдът е свободен да определи размера на дължимото адвокатско възнаграждение по своя преценка, съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, обема на осъществената правна защита, явяването на адвоката в съдебни заседания, представянето или не на писмени бележки по делото, броя на проведените заседания. С мотив, че актовете на СЕС са задължителни за българските съдилища, въззивният съд се е произнесъл, че дължимото в полза на адв. К. адвокатско възнаграждение следва да се определи според посочените критерии, а не според правилата на наредбата. След като е преценил, че делото не се отличава с висока фактическа и правна сложност, и след като е установил, че адв. К. не се е явявала във всички проведени съдебни заседания, а е представяла доверителката си чрез писмени бележки и защита, въззивният съд е формирал извод, че присъденото от първата инстанция възнаграждение в размер на 4 967 лв. с ДДС е справедливо и законосъобразно, поради което няма основание за увеличаване на неговия размер. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Варна определение. Посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси по т.1 - т.4 не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК - да са от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд относно размера на адвокатското възнаграждение, дължимо на процесуалния представител на ищцата по делото в хипотезата на чл.38, ал.2 ЗАдв. Съобразявайки задължителната сила на приетото от Съда на ЕС решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 г., въззивният съд не е изразил становище коя от редакциите на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатското възнаграждение е приложима при определяне на възнаграждението, а е формирал извод, че наредбата не следва да се прилага и че не е обвързан от предвидените в нея минимални размери на адвокатските възнаграждения. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на касационно обжалване и не следва да се обсъжда специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК допълнителна предпоставка, заявена в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Въпросът по т.5 не представлява правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Постановените от Съда на ЕС решения са задължителни за държавите членки по силата на чл.267 ДФЕС и националният съд на съответната държава, в т. ч. и Република България, не може да не се съобрази с тях. Поради това и като се има предвид изричната разпоредба на чл.633 ГПК, субективното виждане на частната жалбоподателка, че в конкретния случай, с оглед уговарянето на адвокатско възнаграждение при условията на чл.38, ал.2 ЗАдв., решението по дело С-438/22 на Съда на ЕС не следва да се прилага, не може да предпостави допускане на обжалваното определение до касационен контрол. В решението от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г. Съдът на ЕС се е произнесъл, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл.101, пар.1 ДФЕС; При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.101, пар.1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Предвид задължителната сила на решението на Съда на ЕС, българският съд не може да определи следващото се адвокатско възнаграждение на база размерите, предвидени в приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1/2004 г. За да се произнесе относно размера на дължимото във всеки конкретен случай адвокатско възнаграждение, съдът следва да изходи от разпоредбата на чл. 36, ал.2, изр. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв., според която възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и трябва да е справедливо и обосновано по размер, и да определи възнаграждението в съответствие с възприетите в съдебната практика критерии за преценка на фактическата и правна сложност на делото, на обема и съдържанието на предоставените от адвоката правна защита и съдействие. В обжалваното определение въззивният съд е приел, че с оглед решението на Съда на ЕС Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не следва да се прилага и че размерът на конкретното адвокатско възнаграждение следва да бъде определен съобразно посочените по-горе обективни критерии. Произнасянето на въззивния съд е в съответствие със задължителната практика на Съда на ЕС, при наличието на която няма основание въззивното определение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Варна определение № 291 от 09.05.2024 г. по ч. т. д. № 106/2024 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,