Определение № 1802 от 10.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1123/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. С разпореждане №49/05.02.2025г. на съдия от Окръжен съд-Монтана, постановено по в.гр.д.№489/2024г., подадената от Й. Ц. Й. срещу решение №314/09.12.2024г., постановено по в.гр.д.№489/2024г. по описа на Окръжен съд-Монтана касационна жалба е върната на основание чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК като е прието, че постановеното от въззивния съд решение не подлежи на касационно обжалване по причина, че цената на иска е под установения в чл. 280, ал. 3 ГПК размер. Посочено е, че решението е постановено по иск с правно основание чл. 45 ЗЗД с цена 3000 лв. Определението е обжалвано от Й. Ц. Й. с оплаквания, че е неправилно. Поддържа, че в жалбите си е посочвал, че претендира обезщетение от съдия изпълнителя, тъй като му е удържала неправомерно без присъда рентата от земята и никъде не е писал, че претендира 3000 лв. Твърди, че е предявил иск за нанесени морални и психически вреди и е представил служебни бележки, от които се вижда, че ответницата му е удържала неправомерно сумата от 5646 лв. Заявява, че общата сума, която претендира, е 8646.41 лв., от които 5646.41 лв. рента и 3000 лв. обезщетение за психически тормоз 4 години. В писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответната страна в производството по частна жалба Е. С. Д. чрез процесуалния си представител адв.Н. Б. от АК-М., изразява становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2 ГПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна поради следните съображения: За да постанови обжалваното разпореждане, въззивният съд е взел предвид, че решението е постановено по иск с правно основание чл. 45 ЗЗД с цена 3000 лв., като в самото решение изрично е посочено, че същото не подлежи на касационно обжалване. Съобразил е, че съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. не подлежат на касационно обжалване и е приел, че жалбата подлежи на връщане съгласно чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК като подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Така изложените от въззивния съд съображения следва да бъдат изцяло споделени. Както е посочено в обжалваното разпореждане, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. не подлежат на касационно обжалване. В настоящия случай Й. Ц. Й. е предявил срещу Е. Ц. Й. иск, първоначално пред Районен съд-Лом (вх.№285/12.02.2024г.), като след отвод на съдиите от този районен съд с определение №103/13.02.2024г. по ч.гр.д.№71/2024г. на Окръжен съд-Монтана делото е изпратено за разглеждане на Районен съд-Монтана. В обстоятелствената част на подадената на 12.02.2024г. искова молба се съдържат твърдения, че ответникът (съдебен изпълнител при ЛРС) е направила запор върху рентата на земята и удържа неправомерно пари, за което многократно ищецът е писал жалби, но ответникът, превишавайки правата си, му е удържала 4408.24 лв. и все още има запор върху рентата, поради което моли да бъде отсъдено да му се върнат парите, да се освободи рентата и за тормоза ответникът да бъде осъдена да му заплати обезщетение от 3000 лв. С разпореждане №762/26.02.2024г. по гр.д.№424/2024г. по описа на Районен съд-Монтана така подадената искова молба е била оставена без движение, като на предявилото иска лице са дадени указания да посочи кои конкретно действия по принудително изпълнение и по кое конкретно дело са го ощетили, как определя тези действия като незаконосъобразни, да насочи иска срещу надлежен ответник и да формулира ясен петитум. В изпълнение на указанията в отговор с вх.№2495/11.03.2024г. Й. Ц. Й. е уточнил, че претендира обезщетение от 3000 лв. за тормоза, осъществяван от съдия изпълнителя чрез удържане на рентата върху земята. Посочва, че изпраща и разписка за внесени 120 лв. държавна такса, които са 4% от 3000 лв. При тези данни, вкл. с оглед уточнението на петитума на исковата молба, съдържащо се в подадения лично от Й. Ц. Й. на 11.03.2024г. отговор, констатацията на въззивния съд, че въззивното решение е постановено по дело с цена на иска от 3000 лв., т.е. под 5000 лв., е правилна. При това следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че с обжалваното пред въззивния съд решение №412/29.08.2024г., постановено от Районен съд-Монтана по гр.д.№424/2024г., е бил отхвърлен предявен от Й. Ц. Й. срещу Е. С. Д. иск за заплащане на сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди. В подадената от Й. Ц. Й. въззивна жалба с вх.№3729/17.09.2024г., въз основа на която е образувано производството по в.гр.д.№489/2024г., отново е посочено отправеното до съда искане, а именно да му бъде платено обезщетение от 3000 лв. Макар в жалбата да е посочено, че съдия изпълнителят е удържала 4450 лв. от рентата и не е вдигнала запора, а ще му удържи и още 1600 лв., искане за присъждане на такава сума до съда не е отправено. Не е поддържано също така, че първонинстанционният съд не се е произнесъл по цялото искане на предявилото иска лице и не е искано допълване на първоинстанционното решение по реда на чл. 250 ГПК. При така очертания предмет на въззивно обжалване, въззивният съд е разполагал с правомощието да осъществи инстанционен контрол върху решение на първоинстанционния съд, постановено по предявен иск с цена от 3000 лв. Извършената от въззивния съд преценка за цената на иска, по който се е произнесъл при постановяване на въззивно решение №314/09.12.2024г., постановено по в.гр.д.№489/2024г., съответства на данните по делото. Крайният извод на въззивния съд за недопустимост на касационното обжалване е правилен, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение