Определение № 1658 от 29.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 58/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 270 от 18.10.2024 г. по в. т. д. № 242/2024 г. на Варненски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 20 от 25.03.2024 г., постановено по т. д. № 31/2023 г. по описа на Силистренски окръжен съд, като краен резултат са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу К. Г. У. искове за приемане за установено между страните съществуването на изискуеми вземания на банката по издадена заповед за незабавно изпълнение № 482/09.06.2023 г. по ч. гр. д. № 926/2023 г. на Районен съд – Силистра, възникнали по Договор за кредит № 097LD-R-001824/10.05.2018 г. и анекси към него от 01.04.2020 г., 10.06.2020 г., 29.12.2020 г. и 16.06.2021 г., както следва: просрочена главница над 23 723.19 лв. до остатъчен размер от 31 985.49 лв ., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 07.06.2023 г., до окончателното изплащане на дълга; непогасена договорна възнаградителна лихва, начислена съгласно т. 4.1 от Договора за кредит за периода от 10.02.2022 г. до 05.04.2023 г., вкл., в размер на 2 740.54 лв .; обезщетение за забава на просрочени плащания, начислено съгласно т. 10 от Договора за кредит за периода от 24.01.2022 г. до 05.04.2023 г., вкл., в размер на 447.16 лв .; законна лихва върху просрочена главница за периода 06.04.2023 г. до 06.06.2023 г. в размер на 629.08 лв .; непогасена разсрочена договорна възнаградителна лихва в размер на 2 383.40 лв., дължима съгласно анекси от 01.04.2020 г., 10.06.2020 г., 29.12.2020 г. и 16.06.2021 г.; дължима премия по застраховка „Живот“ в размер на 84.86 лв .; разходи по повод неизпълнението, дължими на основание т. 13 от Договора за кредит, в размер на 120 лв. В касационната жалба се излагат твърдения, че обжалваното въззивно решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК, поради допуснато нарушение на материалния закон – чл. 20 ЗЗД. Касаторът поддържа, че съдът разширително и погрешно е тълкувал разпоредбите от сключения между страните договор за кредит (раздел IV), касаещи доброволната застраховка, поради което е достигнал до неправилен и необоснован извод, че е налице въвличане на потребителя в скрито оскъпяване на търсен необезпечен кредит с изискване за застраховане на риска на насрещната страна, произтичащо от липса на друго обезпечение. Според касатора кредитополучателят е имал възможност да избере дали към подписания договор за банков кредит да сключи застраховка, като последната има изцяло доброволен характер и се отличава от кредитните продукти, при които сключването на застраховка има отражение върху приложимия лихвен процент, като предпоставка за намаляване на приложимата надбавка като компонент от лихвата. Счита, че с оглед доброволния характер на застраховката, погасителните планове, приложени към договора за банков кредит и анексите към него, са съставени така, че застрахователните премии са изведени в отделна колона и от нея става ясен размерът на месечните вноски, като именно поради доброволния характер на застраховката, последната не е включена и в годишния процент на разходите. Моли за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационното обжалване е по въпрос, свързан с приложението на чл. 20 ЗЗД, а именно - за задължението на съда да приложи правилата за тълкуване на договора за кредит, за да достигне до действителната воля на страните по него, при положение, че в договора за кредит няма неясни уговорки. Като допълнително основание за достъп до касация се сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – т. к. решаването на въпроса е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът по касация – К. Г. У., с писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да достигне до атакувания краен резултат, съставът на Варненския апелативен съд е приел, че установените по делото факти не могат да обосноват извод за валидно индивидуално договаряне и възникване на всички осчетоводени като погасени и дължими от кредитополучателя на банката задължения. Съдът е посочил, че с оглед момента на договаряне приложим е ЗПК (ред. преди ДВ, бр. 20/2018 г.) и общата закрила срещу неравноправно договаряне (чл. 12 от ДР на ЗЗП), като тези норми следва да бъдат съобразени служебно. Констатирал е, че формално в клаузите на договора е включено изискуемото по чл. 11, т. 10 ЗПК оповестяване на годишен процент на разходите и обща дължима от кредитополучателя сума като сбор от всички очаквани от банката плащания, но е приел, че посоченият размер от 7.98 % не е адекватен на действителната стойност на престацията на потребителя, защото изобщо не включва, каквото е и изричното твърдение на банката, оскъпяването, породено от застраховането на длъжника в полза на кредитора. Това признание е потвърдено с експертното заключение на вещото лице, че при добавяне и на премийните вноски, включени в първоначален погасителен план с допускането за липса на промяна на лихвата и срока, ГПР несъмнено ще надвиши оповестения в договора размер, като ще достигне поне 8.44 %. Според въззивния съд, разликата от почти половин процент годишно не е незначителна и се измерва с конкретната сума от 1 233.80 лв. (сбор от всички планирани премии), равняваща се на 7 % от основното плащане за цената от 17 517.12 лв. (сбор от всички планирани възнаградителни лихви), съответно – при сборуване на премиите и лихвите, общият сбор на дължимите извън главницата суми възлиза на 18 750.92 лв., от които непосочените като общо задължение премии съставляват 6.5 %. На следващо място, въззивният съдебен състав е приел, че съгласно правилото на чл. 19 ЗПК, пояснено и с § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, оповестяването на ГПР следва да изразява всички общи разходи (вкл. допълнителните преки или косвени задължения, поети за сметка на потребителя) като дължима от потребителя насрещна престация за добросъвестно ползван кредит (без разходи, възникващи при неизпълнение на задълженията и без дължимите необходими и също оповестени в отделен договор допълнителни разходи за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията). Изложил е мотиви, че поради широко разпространената практика на предлагане на услугите по нискорисково кредитиране (гарантирано със специално допълнително обезпечение – поръчителство, залог или ипотека) като по-евтина алтернатива на необезпеченото рисково кредитиране (налагащо повишена грижа на кредитора за собствения му интерес при проверка на платежоспособност и по-висок риск от несъбираемост), законодателят е предвидил защита срещу риска от въвличане на потребителя в скрито оскъпяване на търсен необезпечен кредит с изискване на специално застраховане на риска на насрещната страна, произтичащ от липсата на друго обезпечение, и е заключил, че когато една принципно лична застраховка не е била търсена от кредитополучателя за задоволяване на собствените му нужди от допълнителна сигурност срещу неблагоприятни промени в здравословното му състояние и загуба на живота му, а напротив – била e сключена в хода на преддоговорни отношения при избор на подходящ кредит по повод на предложени параметри на „необезпечен“ кредит, волята на кандидата за застраховане не е била свободна. Не е възприет доводът на банката за липса на обусловеност и независимост на двете сделки по съображения, че самото съдържание на стандартизираната в общите условия застрахователна услуга сочи, че тя се уговаря от клиент – кандидат за финансиране, в полза на банка за покритие само на риск от намаляване или изключване на възможност за реализиране на наличните към кандидатстването трудови доходи, чрез изплащане на части или цял остатък от задълженията по конкретен, планиран, но несключен още кредит. Едва след едновременното довършване на обвързването на кандидата с условията на кредитната сделка и решението на застрахователя (търговец, свързан с банката), дадено чрез агента му – същата банка, се издава и застрахователната полица с конкретизираните параметри на дължими плащания. Според въззивния съд такава застраховка е типично заместващо обезпечение на финансов риск (чл. 383 КЗ) в полза на самия агент на застрахователя, който е и кредитор на застраховащия се длъжник, а това обстоятелство само по себе си налага категоричен извод, че „доброволната“ застраховка е била избрана от потребителя като част от пакетно предложение на кредитора, включващо кредитиране с по-изгодна лихва. Именно в тази връзка са и признанията на банката за трите етапа на договарянето на неразривно свързаните продукти по предварително предлагане, респ. приемане от потребителя на подходящата застраховка на финансовия риск на банката (осигурена от представлявания от нея застраховател), наред със съществените условия по представен като предложен с „преференциална“ лихва кредит (обявен с по-ниски ГПР и общо оскъпяване), но с изрично условие за поддържане и на покритието по „доброволната“ застраховка, сключена от банката за сметка на кандидата по възлагане в преддоговорния процес. Съставът на въззивния съд е формирал извод, че при това положение не може да има съмнение, че обезпечението чрез застраховка е допълнителна услуга, наложена на потребителя в резултат на преговорите за предоставяне на кредита, и затова и застрахователните премии са част от общите разходи по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, а в нарушение на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК премиите не са оповестени като разход по кредита при съставянето на клаузите от договора, по чието съдържание страните са преговаряли. Съзнателното изключване на този елемент на оскъпяването е намерило отражение и в погасителния план, като допълнителните плащания за премии, макар и изчислени в последната колона, не са сборувани като обща стойност, за разлика от лихвите и главницата. Липсва и отделно обозначаване на сборното месечно плащане на падежната дата, въпреки че има колона, обозначена като „вноска“, формирана като ежемесечно плащане в равен размер (но включващо само анюитета като сбор от падежираща част от главница и текуща за месеца лихва). Премиите липсват както в оповестената обща стойност на задълженията на кредитополучателя, така и в посочения ГПР в р. II, т. 5 от „индивидуалния“ договор. По този начин търговецът е позволил на потребителя да се обвърже със съгласие, което пряко нарушава законово ограничение за съдържанието на съществен реквизит на сделката, защото съответно на изискването на закона е само договаряне, при което структурата на ГПР е посочена ясно и разбираемо за средния потребител на кредитни услуги, вкл. и чрез точно отчитане на лихвените и нелихвените (застрахователни) разноски. Ако тези изисквания не са спазени, договорът не може да продължи да се изпълнява без тези клаузи, тъй като премахването им би довело до изменение на естеството на основния предмет на договора. Поради тези правни съображения въззивната инстанция е приела, че при отклонение от чл. 19, ал. 1 ЗПК при формиране на стойността на ГПР (в размер на 7.98 % вместо 8.44% при уговорена ставка на възнаградителната лихва от 7.60 %) валидността на сделката следва да се отрече, на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, т. 10 ЗПК. В тази специална хипотеза нищожността на договора за потребителски кредит поражда и специфична последица в отклонение от общото правило за реституция на престации при начална липса на основание. След признаване на договор за потребителски кредит за недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, валидното задължение на кредитополучателя се редуцира до чистата стойност на получения кредит, а претенцията на кредитора за връщане на изискуем неизплатен остатък от това задължение се уважава на същото договорно основание. Така съдържанието на сделката се свежда до едностранния неформален и безвъзмезден заем, какъвто потребителят би ползвал в отношения с равнопоставен нему непрофесионалист (чл. 240 ЗЗД). Относно сключените към договора анекси съдът е посочил, че тяхната валидност е пряко обусловена от съществуването на определени изискуеми задължения, които обаче са формирани по нищожния потребителски договор и затова само на това основание самостоятелното им действие като спогодби върху непозволени договори следва да се отрече. Съответно на този правен извод съставът на въззивния съд е приел, че остатъчният дълг се изчислява като от получената (и установена от вещото лице като ползвана от кредитополучателя главница) сума от 40 000 лв. се приспаднат усвоените от банката като задължения по тази сделка (за месечни анюитети, разсрочени в анекси лихви, наказателни надбавки за забава, застрахователни премии и такса за предоговаряне) средства в общ размер от 16 276.81 лв., поради което задължението на длъжника в резултат на прогласеното от съда отпадане на основанието на предоставеното му за ползване по нищожната сделка, остава ограничено до остатък от 23 723.19 лв., до който размер изискуемият дълг е доказан и претенцията за установяването му е основателна. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане до касационна проверка на обжалваното решение. Допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК е обусловено от удовлетворяване на общите и допълнителни селективни предпоставки, посочени в закона. Първите изискват касаторът да е формулирал правен въпрос, разрешен от въззивния съд и обусловил правната му воля за резултата по конкретното дело, а вторите – по отношение на формулирания правен въпрос да е обосновано, съответно доказано някое от допълнителните основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В случая, макар и некоректно, е поставен правен въпрос относно приложението на чл. 20 ЗЗД, който може да бъде преформулиран от касационния съд и принципно да послужи като общо основание за допускане на исканото обжалване. Не е обосновано обаче допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което следва да съответства на указанията, дадени с т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС. Съгласно тези задължителни указания, правният въпрос има значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая практиката по приложението на чл. 20 ЗЗД е трайно установена и няма нужда от промяна или осъвременяване съобразно посочените критерии, поради което поддържаното от касатора допълнително селективно основание не е налице. Освен това изводите на въззивния съд не са основани на тълкуването на клаузите от раздел ІV от договора за кредит, а е изследван процесът на възникване на цялостното правоотношение, при което е прието, че сключването на застрахователния договор в действителност е било условие, наложено от банката, за предоставяне на „по-изгоден“ кредит, съответно и ежемесечните вноски по застрахователната премия, които се дължат от кредитополучателя, представляват част от общите разходи по кредита и е следвало да бъдат включени в ГПР. С поставянето на въпроса касаторът неуспешно се стреми да обори правилността на извода на съда относно липсата на доброволен и самостоятелен характер на застраховката, но видно от изложените по-горе съображения, конкретно формулираният въпрос е без значение за решаването на делото, както и няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Мотивиран от гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение