Определение № 1194 от 24.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 673/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Р. П. срещу решение № 238/04.11.2025 г. по в. гр. д. № 398/2025 г. на Окръжен съд Монтана, с което след отмяна на решение № 267/09.06.2025 г. по гр.д. № 3224/2024 г. на Районен съд Монтана са отхвърлени предявените от касатора срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД отрицателни установителни искове за недължимост на сумата 5 304, 55 лв. – главница, дължима по договор за предоставяне на потребителски кредит от 29.11.2007 г., сумата 307, 41 лв. - договорна лихва за периода от 15.04.2011 г. до 08.02.2012 г., сумата 132, 43 лв. - наказателна лихва за просрочени главници, начислена за периода от 15.04.2011 г. до 08.02.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.02.2012 г. до окончателното й изплащане по издаден изпълнителен лист от 08.03.2012 г. от Районен съд - Монтана по ч.гр. д. № 80172/2012 г. В подадената касационна жалба се прави оплакване за неправилно приложение на материалния закон като се твърди, че въззивният съд е приел, че новата давност за вземането започва да тече от момента на изтичане на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а не от последното поискано или извършено валидно изпълнително действие в рамките на изпълнителния процес, за което не се спори по делото, че е извършено на 21.04.2012 г. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практика на ВКС, обективирана в решение № 21/11.01.2024 г. по гр.д. № 439/2023 г. на ВКС, III г.о. по въпроса: „Кой е началния момент на новата давност, когато взискателят не е поискал извършването или не са били предприети валидни изпълнителни действия?“ От касатора се формулира искане за постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено, като неправилно поради нарушение на материалния закон. От ответника по касация „ЕОС МАТРИКС“ ЕАД (универсален правоприемник на „ЕОС Матрикс“ ЕООД се оспорва наличието на основания въззивното решение да бъде селектирано с цел извършване на касационен контрол, а в евентуалност се заявява становище за неоснователност на подадената касационна жалба. Претендира се присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: За да постанови въззивното решение, съдът е приел за безспорно установено, че с изпълнителен лист от 08.03.2012 г. по ч.гр.д № 80172/2012 г. на Районен съд Монтана Пламен П. е осъден да заплати на „Обединена българска банка“ АД сума в размер на 5 304,55 лв. – главница, дължима по договор за предоставяне на потребителски кредит от 29.11.2007 г., сума в размер на 307, 41 лв. - договорна лихва за периода от 15.04.2011 г. до 08.02.2012 г., сума в размер на 132, 43 лв. - наказателна лихва за просрочени главници, начислена за периода от 15.04.2011 г. до 08.02.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.02.2012 г. до окончателното й изплащане. Отбелязал е още, че въз основа на изпълнителния лист по молба на банката е образувано изп. дело № 159/2012 г. по описа на ЧСИ А. Я., както и че с постановление от 23.10.2015 г. изпълнителното дело е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради настъпила перемпция. Съдът е приел, че не се спори относно това, че последното изпълнително действие е извършено на 21.04.2012 г., видно от постановлението за прекратяване. Посочил е още, че през август 2017 г. по молба на „Обединена българска банка“ АД въз основа на същия изпълнителен лист е образувано ново изпълнително дело по описа на ЧСИ А. В., което е висящо към настоящия момент. В хода на изпълнителното дело като взискател е конституиран „ЕОС Матрикс“ ЕООД, поради прехвърляне на вземанията по изпълнителния лист от кредитора с договор за цесия от 30.01.2018 г. Въззивният съд е приел, че единственото поддържано от ищеца основание на предявения отрицателен установителен иск е погасяването на задължението поради изтекла преди август 2017 г. погасителна давност, считано от 21.04.2012 г. – датата на последното предприето изпълнително действие. Съдът е счел, че спорен е останал въпросът кой е началният момент, от който тече нов давностен срок след прекъсването му с предприетите по принудителното изпълнение действия – последното извършено изпълнително действие от 21.04.2012 г. или датата, на която изпълнителното производство е прекратено по силата на закона – 21.04.2014 г. Въззивният съд е посочил, че с постановление № 3/1980 г. е прието, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно принудителното събиране на вземането, а с Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. ОСГТК, ВКС е прието ново тълкуване на тази норма, според което, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано, или е предприето последното валидно изпълнително действие, като е обявено за изгубило сила Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд. Съдът е отбелязал още, че тълкуването, дадено с ТР от 26.06.2015 г., е приложимо спрямо висящите към обявяването на решението изпълнителни производства, а по отношение прекратените преди тази дата изпълнителни дела следва да се прилага тълкуването, дадено в ППВС № 3/1980 г. Съдът е посочил, че с Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС е дадено тълкуване относно приложението на погасителната давност по изпълнителни дела, образувани преди приемане на ТР от 2015 г., като е прието, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК. С оглед на изложеното въззивният съд е приел, че съгласно чл. 117 ЗЗД в процесния случай новият петгодишен давностен срок е започнал да тече от 21.04.2014 г., когато изпълнителното дело е прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК и към август 2017 г., когато е образувано новото изпълнително дело № 201/2017 г., същият не е изтекъл, поради което и процесните вземания не са погасени по давност и са дължими. Счел е още, че от страна на ищеца не са наведени твърдения, че по образуваното през август 2017 г. изп.дело № 201/2017 г. на ЧСИ А. В. изпълнителни действия не са поискани и извършвани и вземанията по изпълнителния лист са погасени по давност към датата на исковата молба, поради което и в тази насока по делото не са събирани доказателства. Според разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, т. е. този въпрос следва да е в корелация с решаващите мотиви на въззивния съд. При липса на формулиран въпрос, който да отговаря на тези критерии, не се допуска контрол по същество за преценка правилността на въззивния акт. Задължение на касатора е да формулира този въпрос и да обоснове неговото значение за разрешаване на конкретния спор. Не следва да бъде допуснато касационно обжалване по така формулирания от касатора въпрос, тъй като по отношение на него не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е посочил, че с оглед даденото с ППВС № 3/18.11.1980 г. тълкуване, образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато то е висящо давност не тече. Отбелязал е още, че с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС е дадено противоположно разрешение като е прието, че давността за вземането се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие. Съгласно ТР № 3/28.03.2023 г. по т. д. № 3/2020 г. ОСГТК на ВКС погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС. Въззивният съд в съответствие с установената съдебна практика (решение № 132/14.05.2025 г. по т.д. № 1314/2023 г. на ВКС, II т.о. и решение № 335 /03.12.2025 г. по т.д. № 2087/2024 г. на ВКС, II т.о.), включително и с цитираното от касатора решение № 21/11.01.2024 г. по гр.д. № 439/2023 г. на ВКС, III г.о, е приел, че, когато изпълнителното дело е перемирано при действието на ППВС № 3/1980 г., както е и в настоящия случай, началото на погасителната давност се свърза с момента на настъпване перемпцията, а не с момента на извършването на предхождащото го последно валидно изпълнително действие. Поради изложените съображения и липса на предпоставките, регламентирани от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, следва да бъде отказан достъп до касационен контрол на въззивното решение, постановено от Окръжен съд Монтана. При изхода на делото пред настоящата инстанция и с оглед фактическата и правна сложност на спора на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 76, 69 евро. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС