Определение № 60569 от 25.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 172/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Хранителни стоки Пропърти“ АД /н./ срещу решение № 100231/20.08.2020г. по в.т.д. № 19/2020г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 149/24.09.2019г. по т.д. № 288/2018г. на Плевенски окръжен съд, ТО за обявяване на основание чл.135, ал.1 ЗЗД за относителнo недействителна по отношение на „Банка Пиреос България“ АД извършената от Н. П. Х. като ЕТ „Н. П. – Хранкомерс“ сделка – апорт на следните недвижими имоти в капитала на „Хранителни стоки Пропърти“ АД /н./, представляващи обект № 2 с идентификатор 56722.652.306.1.12, с площ от 117,53 кв.м. и обект № 3 с идентификатор 56722.652.306.1.11, с площ от 84,06 кв.м., находящи се в [населено място], [улица], сграда 1, ет.1, който апорт е вписан в Търговския регистър към Агенцията по вписванията под № 20141229130038 и вписан в Служба по вписванията – [населено място] с вх.рег. № 19489, дв.вх.рег. № 19463 от 30.12.2014г., акт № 105, том 55. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касация „Юробанк България“ АД, като универсален правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД, в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не претендира присъждане на разноски. Ответникът Н. П. Х. като ЕТ „Н. П. – Хранкомерс“ не взема становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между „Банка Пиреос България“ АД и Н. П. Х. като ЕТ „Н. П. – Хранкомерс“ са възникнали правоотношения по силата на сключени през периода 07.07.2004 г. – 18.06.2014 г. договори за кредит и договори за поръчителство, по които ответникът е имал качеството съответно на кредитополучател или солидарен длъжник и на поръчител. На 18.12.2014 г. „Хранителни стоки – Плевен“ АД /н./ и Н. П. Х. като ЕТ „Н. П. – Хранкомерс“ са учредили „Хранителни стоки Пропърти“ АД, като решението на учредителното събрание на акционерите е вписано в Търговския регистър на 29.12.2014 г. На 29.12.2014 г. Н. П. Х. като ЕТ „Н. П. – Хранкомерс“ е апортирала в капитала на „Хранителни стоки Пропърти“ АД недвижими имоти, находящи се в [населено място], [улица], срещу придобиване на 92 590 поименни акции на обща стойност от 92 590 лв. Преди осъществяването на апорта процесните недвижими имоти са ипотекирани от ЕТ в полза на „Банка Пиреос България“ АД за обезпечение на всички вземания по договор за инвестиционен кредит № 508/2008г. ВтАС е приел за неоснователно оплакването за недопустимост на предявения от Банката против „Хранителни стоки Пропърти“ АД /н./ и Н. П. Х. като ЕТ „Н. П. – Хранкомерс“ иск по чл.135, ал.1 ЗЗД, тъй като забраната по чл.637, ал.6 ТЗ не намира приложение относно конститутивния иск по чл.135 ЗЗД. Касае се за упражняването на потестативно право, което не може да бъде реализирано чрез предявяване на осъдителен иск, и поради това не може да бъде предявено в производството по несъстоятелност на „Хранителни стоки Пропърти“ АД /н./. По отношение на материално правната легитимация на ищеца като кредитор въззивният съд е приел, същата се извежда от издадени заповеди за незабавно изпълнение и изпълнителни листи срещу ЕТ. Посочил е, че процесните вземания предхождат по време извършения от длъжника апорт. Във връзка с втория елемент от фактическия състав на чл.135 ЗЗД – разпоредителната сделка, обективно увреждаща кредитора, ВтАС е приел, че същата е извършена на 29.12.2014 г. с вписването на апорта в Търговския регистър по партидата на „Хранителни стоки Пропърти“ АД /н./. Изложил е съображения, че увреждането на кредитора се състои в намаляване на имуществото на длъжника, който чрез апортната вноска се е разпоредил с ликвидните си активи, включително с процесните два недвижими имота. По този начин след настъпване на вещно – прехвърлителния ефект на апорта банката е поставена в невъзможност да събере вземането си от реализацията на имотите чрез публичната им продажба. Независимо, че вземането на банката по един от договорите за кредит е обезпечено с учредени договорни ипотеки върху процесните недвижими имоти, кредиторът има неудовлетворено вземане в значителен размер и по другите договори за кредит, които не са обезпечени. Придобиването срещу апорта от съдружника в новоучредено АД на акции на приносител само по себе си не е достатъчно да опровергае извода за увреждащ характер на сделката. Кредиторът е предпочел да насочи принудителното изпълнение върху недвижими имоти, които са ликвиден актив, за разлика от финансовите активи, в това число и акции. Стойността на акциите зависи изцяло от имущественото състояние на новоучреденото дружество, а и принудителното изпълнение върху акциите е много по–трудно осъществимо, отколкото върху недвижимите имоти. Прехвърлянето на акциите е значително по–облекчено от продажбата на недвижимите имоти, което само по себе си също е основание да се приеме, че сделката е увреждаща. Без значение е дали е имало икономическа равностойност между апортираните недвижими имоти и придобитите поименни акции, тъй като увреждане е налице не само при неравностойност на престациите, но и когато един практически неукриваем имуществен актив /недвижим имот, МПС/ се трансформира в друг – лесно укриваем или лесно икономически обезценяем актив. Преобразуването на сигурния актив /недвижим имот/ в несигурен такъв /акции/ уврежда кредиторите на длъжника. В допълнение, въззивният съд е изтъкнал, че е ирелевантно дали след извършената непарична вноска Н. П. Х. като ЕТ „Н. П. – Хранкомерс“ притежава друго имущество. По отношение на третия елемент от фактическия състав на чл.135 ЗЗД– знанието на длъжника за увреждането на кредитора, ВтАС е посочил, че ответникът е извършил разпорежданията със собствените си имоти с пълното съзнание за наличие на задължения по договорите за кредит с настъпили падежи, както и за принудителното изпълнение, за което са издадени заповеди за изпълнение. С оглед на това е приел, че длъжникът е знаел, че с това действие ще увреди ищеца, като се лиши от имотите, от продажната цена, на които може да удовлетвори вземането на кредитора. В тази връзка решаващият съд е счел за неоснователно твърдението, че не е осъществен фактическият състав на чл.135, ал.1 ЗЗД, тъй като ищецът не е доказал, че ответниците са знаели и целели увреждането на интересите на кредитора. Изтъкнал е, че длъжникът е съзнавал, че уврежда кредитора, тъй като новото дружество е в процес на учредяване, не осъществява търговска дейност и не може да се извърши преценка на стойността, на която биха могли да бъдат продадени придобитите от него срещу апорта акции, ако не изпълни задължението си към кредитора, предвид и динамиката в икономическото състояние на всяко търговско дружество. Решаващият състав е приел, че не е необходимо да се установява знанието за увреждане на кредитора от страна на дружеството в процес на учредяване, от неговите представляващи и от останалите акционери–учредители, като е изложил съображения, че изразеното от учредителите–акционери съгласие не представлява договаряне по смисъла на чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД, тъй като акционерите не са насрещни страни и между тях не се създават насрещни права и задължения. Счел е за ирелевантно обстоятелството дали ответниците са целели да увредят ищеца, като е изтъкнал, че само знанието за увреждане е елемент от фактическия състав на чл.135, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд е приел за неотносими и възраженията, че ищецът има възможност да се удовлетвори от друго имущество на длъжника. В преценката на кредитора е към кое точно имущество на длъжника да насочи изпълнението си, като за да упражни тази възможност, имуществото следва да е в патримониума на длъжника или да е налице право на предпочтително удовлетворяване от него. Преценката на кредитора към кое точно имущество да насочи изпълнението си не е елемент от фактическия състав на иска по чл.135 ЗЗД. С оглед на тези съображения ВтАС е заключил, че визираните в чл.135 ЗЗД предпоставки са налице и предявеният от банката иск е основателен и доказан. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е въззивният съд да приема за разглеждане и да постановява съдебно решение, предвид забраната по чл.637, ал.6 ТЗ, както и при несъобразяване на разпоредбите на чл.3 ГПК и чл.8, ал.2 ЗЗД, искова претенция с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД, предявена срещу дружество, за което е открито производство по несъстоятелност?; 2/ Внасянето като непарична вноска /апортирането/ на имущество от едно дружество в капитала на друго дружество, увреждащо ли е „само по себе си“ кредиторите, т.е. презумира ли се увреждане или следва да се изследват и други обстоятелства от обективна страна, и в частност налице ли е увреждане, ако към датата на апортирането нито апортиращото, нито приемащото дружество е несъстоятелно, ако между датата на апортирането и началната дата на несъстоятелност на приемащото дружество има повече от шест месеца разлика, ако прехвърленото /апортираното/ имущество е еквивалентно на придобитото имущество /записаните акции/?; 3/ Длъжен ли е въззивният съд при преценката си дали има увреждане при сделка като апортната вноска да изследва а/ момента на увреждането; б/ еквивалентността на дадено и получено? По първия въпрос касаторът се позовава на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и на предпоставката по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, поради вероятна недопустимост на въззивното решение. По останалите въпроси въвежда допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като по втори въпрос се позовава на решение № 655/05.07.2007 г. по гр.д. № 573/2006 г. на ВКС, II г.о. и определение № 277/23.04.2020 г. по т.д. № 1967/2019 г. на ВКС, I т.о., а по трети въпрос – на решение № 1562/20.05.1982 г. по гр.д. № 805/1982 г. на ВКС, I г.о. и определение № 277/23.04.2020 г. по т.д. № 1967/2019 г. на ВКС, I т.о. По отношение на тези въпроси сочи и наличието на хипотезата на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Първият въпрос е предпоставен от тезата на касатора за недопустимост на въззивното решение, поради постановяването му по недопустим иск, предвид забраната на чл.637, ал.6 ТЗ. В цитираната правна норма е предвидено, че след откриване на производство по несъстоятелност е недопустимо образуването срещу длъжника на нови съдебни и арбитражни производства по имуществени граждански или търговски дела, освен за защита на правата, посочени в т.1, т.2 и т.3. Забраната касае притезателни права /вземания/, които са парични, респективно които могат да се трансформират в парични, и които по начало могат и следва да се предявят именно в производството по несъстоятелност по реда на чл.685, ал.1 ТЗ. В този смисъл нормата на чл.637, ал.6 ТЗ не съдържа императивна забрана за разрешаване на всички съществуващи спорове, доколкото целта е процесуална икономия и преместване на установяването само на имуществените притезания, произтичащи от облигационни правоотношения, в производството по несъстоятелност чрез прилагане на реда за предявяване, приемане и одобряване на възникналите вземания. Не попадат в приложното поле на разпоредбата делата, които нямат за предмет предявими в производството по несъстоятелност вземания, за които претендираното право може да се упражни само съдебно и което синдикът не може да разреши. Пример за такива дела са тези с предмет потестативни права, каквото е и правото по чл.135 ЗЗД, тъй като последните се реализират чрез предявяването на конститутивни, а не на осъдителни искове, респективно не могат да бъдат предявени пред синдика в производството по несъстоятелност и защитени пред съда по несъстоятелност. В този смисъл е постоянната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение № 196/03.04.2017 г. по ч.т.д. № 1956/2016 г. на ВКС, II т.о. и цитираното в него определение № 285/08.06.2016 г. по ч.т.д. № 1072/2016 г. на ВКС, II т.о. С оглед на изложеното и доколкото предмет на настоящото производство е конститутивен иск по чл.135, ал.1 ЗЗД, с който банката – кредитор е упражнила своето потестативно право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка, с която длъжникът я уврежда, не е налице поддържаната от касатора недопустимост на въззивното решение, вероятността на която би обусловила служебно допускане на касационен контрол, дори при липса на формулиран правен въпрос. Първата част от втория въпрос по своето смислово съдържание се свежда до по-общия въпрос дали апортирането на имот в едно търговско дружество представлява увреждащо кредитора действие от длъжника. Същият е релевантен за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но не са доказани едновременно поддържаните допълнителни основания по т.1 и т.3 ГПК. В решение № 639/06.10.2010 г. по гр.д. № 754/2009 г. на ВКС, IV г.о. е прието, че увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Така, увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора, в т.ч. извършено опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и пр. Съгласно решение № 122/21.07.2016 г. по т.д. № 3484/2014 г. на ВКС, II т.о., апортът или непаричната вноска в акционерно дружество представлява правно действие по смисъла на чл.135, ал.1 ЗЗД – особен вид отчуждаване на вещ с транслативен ефект за правото на собственост, специфичен вещно прехвърлителен производен способ, който се осъществява с оглед постигането на определена цел – участие в съответно търговско дружество. С апортиране на недвижим имот в капиталово търговско дружество имотът излиза от патримониума на длъжника и става собственост на дружеството, като собствеността се придобива на деривативно основание с вписване на дружеството, а срещу апортната вноска длъжникът получава акции от учреденото АД или дялове от учреденото ООД. При апортиране на недвижим имот в новоучредено дружество би се затруднило удовлетворяването на кредитора, поради това че се намалява ликвиден актив от имуществото на длъжника, а се придобиват акции в новоучредено търговско дружество, стойността на които зависи изцяло от имущественото състояние на новоучреденото дружество, представляващо динамична величина, и принудителното изпълнение, спрямо които акции е по – трудно осъществимо, поради което той уврежда кредитора. Относно знанието на длъжника по смисъла на чл.135, ал.1 ЗЗД е без значение дали увреждащото действие е възмездно или безвъзмездно – когато длъжникът знае, че има кредитор, но въпреки това извършва учредителен апорт при учредяване на акционерно дружество, длъжникът съзнава, че го уврежда, тъй като новото дружество още не е учредено, не е започнало да осъществява търговска дейност, в резултат на което не може да се извърши преценка на каква стойност биха могли да бъдат продадени акциите му, ако не изпълни задължението си към кредитора, предвид и динамиката в икономическото състояние на всяко търговско дружество. В този смисъл е и решение № 57/19.07.2010 г. по т.д. № 695/2009 г. на ВКС, I т.о., в което е прието, че актът на апортиране на движимо и недвижимо имущество намалява значително възможността за удовлетворяване на кредитора на длъжника, с оглед придобитите от длъжника акции на приносител, чиято стойност зависи изцяло от имущественото състояние на учреденото дружество, при това длъжникът е придобил един финансов актив, спрямо който принудителното изпълнение е по – трудно осъществимо, отколкото срещу движими и недвижими вещи. В обжалваното решение въззивният съд изцяло е споделил така посочената постоянна съдебна практика на ВКС, поради което е постановил акта си в съответствие с нея. Последната част от втория въпрос и дублиращият я в известна степен трети въпрос не покриват изискването по чл.280, ал.1 ГПК. По начина, по който са зададени, същите по същество представляват оплаквания за неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които са неотносими към производството по чл.288 ГПК /т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Отделно, въззивният съд не е обвързал решаващия си извод за увреждащото действие на апорта с момента на увреждането, в т.ч. момента на откриване на производството по несъстоятелност спрямо датата на апорта, както и не е съпоставил пазарната стойност на апортираните недвижими имоти с тази на придобитите поименни акции, тъй като е изтъкнал, че увреждането е налице не само при неравностойност на престациите, но и когато един неукриваем имуществен актив се трансформира в лесно укриваем или икономически обезценяем актив. По аналогични съображения не се обосновава и очевидна неправилност на въззивното решение. Според чл.280, ал.2 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените по – горе пороци. Предвид изложеното настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение