Определение № 2056 от 19.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1428/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Строймонтаж“ ЕАД срещу въззивно решение № 157/09.05.2023 г. по в. гр. д. № 61/2023 г. на Апелативен съд Варна, с което e отменено решение № 260011/03.06.2020 г. по т. д. № 15/2020 г. на Окръжен съд Варна в частта за осъждане на „Каладан Аркис“ ООД да заплати на касатора сума в размер 136 057, 77 лева на основание чл. 59 ЗЗД, ведно със законната лихва

В жалбата се сочат всички касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е нищожно, евентуално недопустимо, евентуално неправилно. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулират се въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „Разполага ли с иск по чл. 59 ЗЗД правен субект, който е разполагал с възможност да се защити с иск на договорно основание спрямо друго лице, различно от лицето, срещу което е предявен иск за неоснователно обогатяване за чужда сметка, относимо към датата на предявяване на иска по чл. 59 ЗЗД?“

2. „Длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да обсъди всички доводи и съображения на страните и да направи анализ на всички доказателства по делото, както и да изложи свои собствени мотиви?“

3. „Следва ли ответникът по иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, предявен за заплащане на по-малката стойност измежду сторените разходи за СМР в имотите на ответника и увеличената стойност на тези имоти, да проведе пълно обратно доказване на факта на плащане на пълната стойност на изпълнени в неговия имот СМР?“

4. „Какъв е фактическият състав на неоснователното обогатяване за чужда сметка и включва ли се в него причинно-следствена връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника или връзката е функционална и почива на общи факти?“

5. „Дължи ли собственик на недвижими имоти по-малката стойност измежду стойността на СМР, изпълнени в имота, и стойността, с която се е повишила цената на активите му, на изпълнилия в тези имоти СМР по силата на договор с трето лице?“

От касатора се поддържа, че съдът е разрешил въпросите в отклонение от възприетото с ППВС № 1/1979 г., решение № 156/2018 г. по гр. д. № 1223/2018 г. на III г.о. на ВКС, решение № 25/2012 г. по гр. д. № 1832/2010 г. на IV г.о., както и решения по чл. 290 ГПК, разясняващи задълженията на въззивната инстанция.

При заявените доводи в касационна жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и прогласена неговата нищожност, евентуално обезсилено, евентуално отменено. Претендира се присъждане на сторените пред трите съдебни инстанции разноски.

От ответника по касация „Каладан Аракис“ ООД е подаден отговор, с който се оспорва наличието на основанията за допускане на жалбата до касационен контрол и в евентуалност се оспорва основателността на същата. Излага се становище за съответствие на въззивното решение с цитираната от касатора задължителна практика на ВКС, както и с решение № 187/2017 г. по т. д. № 2724/2015 г. на I т.о. на ВКС.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Производството е образувано по предявена от „Строймонтаж“ ЕАД срещу „Каладан Аракис“ ООД искова молба с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 181 054, 77 лв. с твърдения за неоснователно обогатяване на ответното дружество с извършени в собствения му имот СМР за сметка обедняването на ищеца. С първоинстанционното решение искът е бил уважен до размер на 136 057, 77 лева, като в отхвърлителната част решението на Окръжен съд Варна е влязло в сила и не е било предмет на въззивното производство.

При подадена от ответника въззивна жалба срещу осъдителната част от решението на окръжния съд състав на Апелативен съд Варна го е отменил и е отхвърлил претенцията в уважената й част. Съдът е приложил дадените в т.11 на ППВС № 1/1979 г. и решение № 156/07.11.2018 год. по гр. д. № 1223/2018 г. на ВКС, III г.о. разяснения и е преценил предявената искова претенция за допустима. Приел е за установени следните факти: с договор от 03.01.2018 г. ответникът „Каладан – Аракис“ ООД в качеството си на собственик и инвеститор е възложил на „Профидел инвестмънт“ ЕООД изпълнението на СМР на обекти: 1.Реконструкция и преустройство на съществуваща сушилня за плодове и зеленчуци в УПИ 120067 в [населено място], [община], [улица] /Стопански двор/; 2.Преустройство, реконструкция и дострояване на съществуващата стопанска сграда в предприятие за преработка и съхранение на плодове и зеленчуци в УПИ 120068 в [населено място], [община], [улица] /Стопански двор/, както и СМР за подобект „Вертикална планировка“; работата е била приета и надлежно заплатена от възложителя на изпълнителя; от своя страна „Профидел инвестмънт“ ООД е сключил договор с подизпълнител „Строймонтаж“ ЕАД за осъществяването на ремонтновъзстановителни и асфалтови работи на обект „Реконструкция, преустройство и изграждане на съществуващо предприятие за сушене, охлаждане и преработка на плодове и зеленчуци в [населено място]“ съобразно КСС, съставляваща Приложение № 1; изпълнение на работата и извършено частично плащане от страна на „Профидел инвестмънт“ ООД в полза на „Строймонтаж“ ЕАД в размер на 45 000 лева при неразплатен остатък в размер на 172 995, 32 лева с ДДС; по отношение на дружеството „Профидел инвестмънт“ ЕООД е било открито производство по несъстоятелност, в рамките на което ищецът „Строймонтаж“ ЕАД не е предявил вземанията си; поради прекратяване на производството по несъстоятелност дружеството е било заличено от Търговския регистър. В мотивите на въззивното решение съдът е формирал правен извод за валидност на сключения между главния изпълнител и подизпълнителя договор. Съобразявайки обстоятелството, че производството по несъстоятелност е било прекратено с решение по чл. 632, ал. 4 ТЗ, и спазвайки задължителните постановки на Тълкувателно решение № 2/13.07.2020 г. по тълк. д. № 2/2018 г., ОСТК, ВКС по приложението на чл. 739 ТЗ, е приел, че вземането на ищеца към „Профидел инвестмънт“ ЕООД се е погасило. По основателността на претенцията с правно основание чл. 59 ЗЗД съдът е счел, че, въпреки проведеното доказване по делото, че процесните подобрения са били осъществени от ищеца в рамките на възложеното му по валиден договор от трето за спора лице, за което изпълнение е била предвидена насрещна престация от възложителя, не е налице обедняване на подизпълнителя за сметка на обогатяването на собственика на имота. За да аргументира този си извод, съставът на Апелативен съд Варна е отчел дадения с решение № 187/22.02.2017 г. по т. д. № 2724/2015 г., I т. о., ТК, ВКС отговор на правен въпрос, според който при наличие на договор с трето лице, само когато извършеното е извън уговореното, подобрителят има право на обезщетение за това, с което е намалил собствената си имуществена сфера за сметка на тази на собственика на вещта. В хипотеза, когато при изпълнение на валиден договор престацията на едната от страните е за осъществяване на резултат и той е постъпил в патримониума на трето за договора лице, не е налице обедняване за изпълнителя. Престирането от него е в изпълнение на задължение, произтичащо от договора. Дори и насрещната страна по договора да не е извършила своята престация, последната се дължи и представлява своеобразен еквивалент на вече извършеното от изпълнителя. С оглед на изложените съображения, въззивният съд е стигнало до извод, че собственикът на имот, в който са били извършени подобрения в изпълнение на валиден договор между подобрителя и трето лице, не дължи заплащането им на подобрителя. Съобразил е и даденото в т.10 от ППВС № 1/79 г. тълкуване, според което, ако при възникване на вземането ищецът е разполагал с иск, с който да може да се защити, но при предявяването му вземането е погасено по давност, той не може да предяви иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Погасяването на правото на иск поради изтичането на преклузивен или давностен срок не е равнозначно на липсата на иск. Напротив, ищецът е имал на разположение определен иск, но е пропуснал да го предяви в един или друг срок. Законът е предоставил правото на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД само на онези ищци, които въобще не са могли да защитят своето право, а не и на тези, които са могли, но са пропуснали да сторят това в установените от закона срокове. Извел е заключение, че предпоставките за наличието на чл. 59, ал.1 ЗЗД се преценяват към момента на възникване на вземането. Последващите промени, в т.ч. и погасяването на вземането по реда на чл. 739, ал.1 ТЗ, не води до възникване на претенции за неоснователно обогатяване, включително спрямо трети за облигационната връзка лица. Като допълнителни съображения съдът е изложил и аргументи относно липса на доказателства, от които да се установява обедняване на ответника в твърдяния от ищеца размер.

Не са налице релевираните от касатора основания за достъп до директен и факултативен касационен контрол на въззивното решение.

Изтъкнатите от жалбоподателя доводи, обосноваващи нищожност и недопустимост на въззивното решение, всъщност представляват оплаквания за неговата неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърдението за недопустимост на въззивното решение имплицитно се съдържа и във формулирания въпрос, поставен под номер едно. Настоящата инстанция в изпълнение на задължението си служебно да следи за сочените тежки пороци, /нищожност и недопустимост на обжалваното пред нея въззивно решение/, извърши проверка, но в резултат на нея не констатира наличието на сочените от касатора тежки нарушения. Решението на Апелативен съд Варна е постановено от законен съдебен състав в рамките на правораздавателната власт на съда, изразено е в писмена форма, подписано е от състава, а волята на съда е ясно изразена и разбираема. Не са налице и нарушенията, описани в т. 9 от ППВС № 1/1985 г., както и т. 1 от ТР № 1/09.07.2019 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, които водят до недопустимост на съдебно решение.

Формулираните от касатора въпроси в своята съвкупност не удовлетворяват общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп на обжалваното решение до касационен контрол, разяснени с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Те са хипотетично и общотеоретично зададени, респективно не са обусловили произнасянето на въззивния съд и не кореспондират с оплакванията в касационната жалба.

Вторият въпрос предпоставя обосновка от касатора кои конкретно доводи и твърдения, редовно и надлежно заявени във въззивната му жалба, не са били обсъдени от въззивния съд, респективно кои неподдържани факти съдът е приел за осъществени, или твърдени да са се осъществили факти съдът е игнорирал, и ако беше ги обсъдил, крайните му изводи биха били различни. Оплакванията в касационната жалба са заявени твърде общо: „В нарушение на процесуалните правила са ценени доказателствата по делото“, което няма как да мотивира достъп до касация с цел отговор на поставения втори въпрос. Що се касае за правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд при обсъждане на събрания доказателствен материал и заявени от страните твърдения, то тяхната преценка не може да бъде осъществена от касационната инстанция в производството по селекция, както е разяснено в ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Въпроси трети, четвърти и пети са общотеоретично поставени, респективно хипотетични. Те не поставят конкретен процесуалноправен или материалноправен проблем, за отговор на който следва да бъде допусната проверка по същество на спора. Отделно от това, с решението си въззивният съд е отрекъл реализирането на факти, които попълват хипотезиса на чл. 59 ЗЗД, а въпросите под номер четири и пет предпоставят предварително заложената от касатора теза, че по делото е доказано наличието на всички факти, които обосновават неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца. Отделно, имплицитно въпрос трети съдържа твърдение за необоснованост на извода, обективиран в мотивите на въззивното решение, че ответникът е заплатил на третото за спора лице всички възложени СМР. За да се прецени дали е налице необоснованост на въззивното решение, е необходимо извършване на проверка за законосъобразност, но тя може да бъде осъществена едва след преценка, че въззивното решение съдържа произнасяне по значим процесуалноправен или материалноправен въпрос, който е обосновал решаващите изводи на въззивния съд и съставлява част от предмета на делото. Достъп до касация не може да бъде осъществен само поради несъгласие на касатора с изводите на въззивния съд. Липсата на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК прави безпредметно обсъждането на сочения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но за пълнота следва да бъде посочено, че съставът на Апелативен съд Варна не се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана в решение № 187/2017 г. по т. д. № 2724/2015 г. на I т.о. и цитираните в него решение № 733/2010 г. по гр. д. № 1274/2009 г. на IV г.о., решение № 223/2015 г. по т. д. № 3907/2013 г. на I т.о., а също така и решение № 331/2019 г. по т. д. № 2643/2017 г. на II т.о., решение № 18/2014 г. по гр. д. № 374/2023 г. на III г.о., с която се приема, че, когато е налице опосредена правна връзка между претендиращия неоснователно обогатяване и ответника по иск с правно основание чл. 59 ЗЗД от наличието на договор между претендиращия неоснователно обогатяване и трето за спора лице, то не е налице хипотеза на чл. 59 ЗЗД. Това е така, тъй като претендиращият не е обеднял за сметка на ответника, респективно последният не се е обогатил неоснователно. В процесната по делото хипотеза собственикът на имота не се е обогатил за сметка на подизпълнителя ищец, тъй като според приетото за установено от инстанциите по същество собственикът е платил дължимото се за извършените в имота му СМР на изпълнителя, а ищецът е престирал дължимия от него резултат в патримониума на третото лице, като е следвало да получи договорения с това трето лице имуществен еквивалент на престацията си, т. е. не е налице разместване на блага без основание. Позоваването на решение № 156/2018 г. по гр. д. № 1223/2018 г. на III г.о. от страна на касатора е неуместно, тъй като разгледаните по въпросното дело правоотношения са коренно различни от тези, предмет на производството, развило се пред Апелативен съд Варна по в. т. д. № 61/2023 г. Не са налице две алтернативно задължени лица /т. н. несъщинска солидарност/, които с действията си да се обогатяват за сметка на обеднелия, а са налице две облигационни връзки, всяка от които произвежда своето относително действие между обвързаните страни.

Изложеното мотивира състава да постанови акт, с който да откаже достъп до касационен контрол.

Ответната страната претендира разноски в размер на 2 500 лв., за плащането на които представя доказателства. Искането следва да бъде уважено в приложение на чл. 81 ГПК.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС