Определение № 1802 от 22.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 461/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от С. Г. С. и С. И. С., срещу определение № 434 от 12.02.2021 г. (поправено с определение № 917 от 01.04.2021 г.), постановено по възз. ч. гр. д. № 330/2021 г. на Апелативен съд – София. С последното е потвърдено определение № 266916 от 22.12.2020 г., постановено по гр. д. № 12223/2019 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателите за освобождаване от държавна такса. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност, необоснованост и недопустимост на обжалваното определение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите поддържат наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и поставят следните въпроси: 1/ „Дали декларацията от страната, дадена относно обстоятелствата по чл. 83, ал. 2 ГПК е единственият начин да се установят тези обстоятелства?“; 2/ „Длъжен ли е съдът да извърши проверка на обстоятелствата по чл. 83, ал. 2 ГПК, когато има декларация, но не се представят документи или когато има и декларация и документи, представени от страната?“. Във връзка с поставените въпроси жалбоподателите поддържат наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като излагат съображения, че произнасянето по тях е от значение за развитие на правото и точното прилагане на закона, доколкото нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК не сочи по какъв начин се установяват тези обстоятелства, а и липсва задължителна практика на ВС или ВКС. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови определението си въззивният съд е установил, че съгласно чл. 83, ал. 2 ГПК могат да бъдат освободени от заплащане на държавна такса физически лица, за които съдът признае, че нямат достатъчно средства да я заплатят. Намерил е също, че за да постанови освобождаване от заплащане на държавна такса съдът взема предвид доходите на лицето и неговото семейство, имущественото му състояние, семейно положение, здравословно състояние, трудова заетост, възраст и други обстоятелства. Във връзка с горното въззивният състав е посочил, че за да се извърши тази преценка е необходимо страната, която иска освобождаване от такси, да представи доказателства във връзка с горните критерии, а освобождаването от заплащане на държавна такса става с искане до съда и след представяне на декларация за материално и гражданско състояние, трудова заетост и здравословно състояние. Прието е, че непредставянето им препятства съда да извърши преценка на тяхното материално и имуществено състояние към момента на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, за да направи обоснован извод да освободи или не молителя/молителите от заплащане на държавна такса. Съдът е констатирал, че непредставянето на декларация е основание да се приеме, че жалбоподателите имат възможност да заплатят държавна такса за разглеждане на повдигнатия съдебен спор в пълния й размер. Отбелязал е, че тя е в размер на 15 лева и не е непосилна за тях, няма да затрудни материалното им положение. Подчертано е, че освобождаването от държавна такса е изключение от принципа, че всяка страна дължи държавна такса и разноски, когато това е предвидено в закон, и затова разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК следва да се прилага стриктно като се изхожда от предвидените в нея критерии. Въззивният състав е посочил още, че съдът има право да провери материалното и гражданско състояние на искащия освобождаване от заплащане на държавна такса, но не и задължение да го направи, поради което е обобщил, че неупражняването му не е процесуално нарушение или бездействие, което да опорочава постановения акт. При тези съображения въззивната инстанция е приела, че не са налице предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК, за да се освободят С. С. и С. Славеев от заплащане на държавна такса. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. В настоящия случай поставените от жалбоподателите в изложението въпроси, обобщено се свеждат до уточнения от касационната инстанция въпрос за обхвата на проверката, която съдът дължи при подадена молба по чл. 83, ал. 2 ГПК. Така поставен въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда в обжалваното определение, но не е налице допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК е налице съдебна практика, която не е непълна или неясна, не се нуждае от коригиране и от която въззивният съд не се е отклонил. Съгласно трайно установеното в практиката разрешение, такси и разноски по производството не се внасят от физическите лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят. Преценката за наличие на предпоставките за освобождаване от внасяне на държавна такса се извършва от съда въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, здравословното състояние, трудова заетост, възраст и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото. Задължението за представяне на доказателства в тази насока е на страната, поискала освобождаването от държавна такса. При положение, че липсват доказателства в тази насока, искането не може да бъде уважено само въз основа на твърденията на страната за липсата на средства за заплащане на таксата. Споделя се още разбирането, че съдът не може да основава преценката си по чл. 83, ал. 2 ГПК на предположения. Тази преценка се основава на декларираните от ищеца, включително установени от съда обстоятелства при имущественото състояние на лицето, а също и на непредставянето на декларация за определени обстоятелства в случаите, когато това е указано и изискано от съда в определяща за преценката насока. Изложените постановки са съобразени и от апелативния съд в обжалваното определение. В него е прието, че непредставянето на изисканите от жалбоподателите декларации, препятства съда да извърши преценка на тяхното материално и имуществено състояние към момента на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, за да направи обоснован извод дали да освободи или не молителите от заплащане на държавна такса. Поради непредставянето на декларации, съдът е стигнал до извода, че жалбоподателите имат възможност да заплатят държавната такса за разглеждането на повдигнатия спор в пълния й размер. Констатирано е, че същата е в размер на 15 лв. и не е непосилна за тях. Наличието на съдебна практика изключва възможността да се уважи искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК е ясна и не се нуждае от тълкуване, с нея изрично и лимитативно се изброяват доказателствата, на които се основава искане за освобождаване от такси и разноски. Не се касае до въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по релевантен правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, какъвто настоящият случай не е. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III-то г.о.,