Определение № 398 от 13.05.2016 г. на ВКС по т. д. № 2546/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 175/19.05.15г., постановено по т.д.№ 192/15г. от Пловдивския апелативен съд, с което е отменено решение № 527/19.12.14г. по т.д.№ 37/14г. на Смоленския окръжен съд и са отхвърлени предявените от касатора против Г. Т. К. и С. С. К., [населено място] искове за признаване за установено, че съществуват вземания, обективирани в заповед № 438/10.05.13г. и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 367/13г. на Районен съд [населено място], произтичащи от договор за банков кредит от 03.06.08г., както следва: главница в размер на 94009,06 евро ведно със законната лихва от 26.04.13г. и договорна лихва в размер на 25295, 41 евро, дължима за периода 27.12.11г.-25.04.13г. Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответниците Г. Т. К. и С. С. К., [населено място] оспорват жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че касаторът е отпуснал на ответниците при условията на солидарна отговорност банков ипотечен кредит по договор от 03.06.08г., сумата по който е усвоена изцяло. След като е спряно обслужването на кредита от кредитополучателите, банката е изпратила покани за доброволно изпълнение на длъжниците, получени лично на 20.07.12г. и съответно на 30.10.12г. Решаващият състав е анализирал съдържанието на отправените покани и е приел, че в същите е даден срок за изпълнение на задълженията с намерение на банката да се предприеме действия по принудителното им събиране, но не и волеизявление на кредитора, че ще счита непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуем, включително и за вноските с ненастъпил падеж. Изложени са съображения, че не са се осъществили фактите, относими към настъпване на предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което установителните искове за съществуване на вземанията за главница и договорна лихва са отхвърлени. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касаторът сочи, че въззивното решение е недопустимо в частта, с която Пловдивският апелативен съд се е произнесъл по иска за съществуване на вземането за главница по договора за банков кредит, тъй като ответниците по касационната жалба са атакували първоинстанционното решение само в частта за признаване съществуването на вземане за договорна лихва в размер на 25295, 41 евро, дължима за периода 27.12.11г.-25.04.13г. Поставените в изложението въпроси по реда на чл.280, ал.1 ГПК са относно компетентността на въззивния съд по реда на чл.271, ал.1 ГПК при произнасянето на подадена въззивна жалба, с която частично се атакува първоинстанционното решение, като се въвеждат основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие на решението с ТР № 1/13г. от 09.12.13г. на ОСГТК на ВКС и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В отговора на касационната жалба ответниците по същество не оспорват въведения от тях предмет на въззивното производството, като считат, че ВКС следва да ограничи допускането на касационното обжалване само в частта, която не е била предмет на въззивната жалба. Върховният касационен съд констатира, че въззивното производство е образувано по жалба на Г. Т. К. и С. С. К., в която изрично е посочено, че обжалват решението на Смоленския окръжен съд в частта му, с която е признато за установено вземане в размер на 25295, 41 евро за договорна лихва, дължима за периода 27.12.11г.-25.04.13г. и в частта за присъдените разноски. По тези съображения касационното обжалване следва да се допусне за проверка на допустимостта на въззивния акт в частта за признатото съществуване на вземане на касатора против ответниците за главница по договора за банков кредит. В останалата обжалвана част на въззивното решение касаторът не е обосновал приложното поле на касационното обжалване. Не е въведен материалноправен или процесуален въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който да е от значение за спора за съществуване на вземането за договорна лихва, като в тази част липсват и конкретни оплаквания в касационната жалба и доводи в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът следва да заплати държавна такса в размер на 3677,31 лв. в едноседмичен срок от съобщението. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд