Определение № 1755 от 20.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1122/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 172 от 26.10.2022 г. по в.гр. д. № 307/2022 г. на АС - Пловдив, с което е уважен частично иск с правно основание чл.93 ЗЗД. Жалбоподателят - М. М. К., чрез процесуалния си представител твърди, че с постановеното въззивно решение в частта му, с която е тхвърлен иска му е даден отговор на правни проблеми в противоречии с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Поддържа, че решението е и очевидно неправилно и моли да се допусне касационно обжалване. Жалбоподателите – П. Д. П. и П. С. П., чрез процесуалния си представител поддържат, че с решението в частта с която е уважен иска са разрешени правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС.Поддържат, че решението е и очевидно неправилно и молят да се допусне касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил П. П. и П. П. да заплатят солидарно на М. К. сумата от 10 500 евро, представляваща задатък по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 21.03.2021г., сключен между първите двама - продавачи и последният – купувач. Със същото решение съдът, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения иск над уважения размер от 10 500 евро до пълния предявен размер от 21 000 евро, представляващ двойния размер назадатък по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 21.03.2021г. Установено е, че между страните в производството на 21.03.2021 г. е бил сключен предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот находящ се в [населено място]. Установено е, че купувачът е превел по банков път на продавачите сумата в размер на 10 500 евро – задатък. Констатирано е, че в предварителния договор е посочено, че имотът предмет на договора е ипотекиран в полза на „Банка ДСК“ като ипотеката ще бъде изплатена от продавачите към банката по посочено от нея писмено съгласие в дена на нотариалното прехвърляне на имота – чл.10 от договора, в същата е посочено, че в случай на забавяне на писмото ангажимент от банката, водещо до удължаване срока на нотариалното прехвърляне, продавачите не дължат неустойка. В чл.11 от договора продавачите отново са декларирали наличието на вписана ипотека в полза на „Банка ДСК“, както и липсата на вписани възбрани и други тежести, а в чл.13 са поели задължението да прехвърлят имота чист от вещни тежести, като срокът за сключване на окончателен договор според уговорките в предварителния такъв е до 30.04.2021 г. От представения по делото констативен протокол от 05.05.2021 г., изготвен от Ж. Й. - помощник нотариус при нотариус С. К. – Н. е установеуно, че на 05.05.2021 г. са се явили страните за сключване на окончателен договор като са констатирани пречки за това, а именно: продавачите не са посочили банкова сметка, по която да се извърши плащането на остатъка от продажната цена с цел погасяване на учредената ипотека върху недвижимия имот; не е представено от продавачите писмено съгласие от страна на банката при какви условия ще даде съгласие за заличаване на ипотеката; при електронна справка в АВ – Имотен регистър е констатирано по партидата на продавача П. П. наличие на вписана възбрана върху имота; установено е различие между продавания недвижим имот и реалната собственост доколкото сграда с идентификатор №56784.521.518.2 е собственост на трети лица и не попада в обема на продаваната 1/3 ид.ч. от приращенията в имота. С оглед на изброените пречки ищецът е направил изявление за разваляне на предварителния договор по вина на продавачите и е заявил искане да му бъда върнато даденото капаро в двоен размер. Въззивният съд е приел, че сграда с идентификатор 56784.521.518.2 е собственост на трети лица, но предмет на предварителния договор са 1/3 ид.ч. от подобренията и приращенията в имота, без последните да са индивидуализирани и няма пречка сграда, находяща се в същия поземлен имот да принадлежи изцяло на трети лица, но не може да се направи извод 1/3 ид.ч. от същата попада в горепосочените 1/3 ид.ч. от приращенията в имота, предмет на договора и в този смисъл не е налице неизпълнение от страна на продавачите, изразяващо се в различие между договореното и реално притежаваната от тях собственост. Въззивният съд е изтъкнал, че за 1/2 идеални части от имота за задължения на ответника П. има вписана възбрана, която на 05.05.2021 г. е била заличена по искане на ЧСИ П. Н., поради което това поддържаното от купувача неизпълнение на предварителния договор да бъдат заличени вещните тежести от имота преди сключването на окончателния договор би могло да бъде санирано, ако същият беше дал подходящ срок за изпълнение на това задължението, както разпорежда чл.87 ал.1 ЗЗД, който включително предвижда и писмено зявление ,че ако договорът не бъде изпълнен в дадения от кредитора подходящ срок ,същият ще се счита развален ,каквото писмено предупреждение липсва .Безспорно е ,че към 05.05.2021 г. ,когато ,както е отразено в обсъдения по-горе констативен протокол ,страните са се явили за сключване на окончателен договор продавачите ,в разрез са уговореното в чл. 10 от предварителния договор не са разполагали с писмено съгласие от „Банка ДСК“ за заличаване на ипотеката върху имота и начина, по който това ще стане, нито са посочили банкова сметка, по която остатъка от продажната цена да бъде платена,което е препятствало сключването на окончателен договор, което неизпълнение отново би могло да бъде санирано, ако купувачът беше дал подходящ срок за неговото изпълнение. По отношение на задължението за заличаване на вписаната върху недвижимия имот ипотека е посочено, че по делото е налице уведомление от 10.05.2021 г. от „Банка ДСК“ АД ,че след постъпване на сумата от 85 000 лв. по посочена банкова сметка договорната ипотека касателно процесния имот ще бъде заличена. Въззивният съд е приел, че продавачите са неизправна страна по предварителния договор, но ищецът не е разполагал с възможност да развали предварителния договор с едностранно волеизявление, тъй като не е предоставил подходящ срок за изпълнение на договора. Прието е, че към образуването на делото облигационната връзка между страните, произтичаща от предварителния договор, е прекратена и ответнците не разполагат с правото да задържат полученото капаро, като същите следва да бъдат осъдени да го върнат. По изложените съображения въззивният съд е постановил решение, с което ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата в размер на 10 500 евро, представляваща задатък по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 21.03.2021 г. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят М. К., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението са разгледани правни въпроси от значение за спора: за да приложи нормата на чл. 87, ал.2 ЗЗД, следва ли съдът да анализира подробно всяка една от предпоставките за безусловно разваляне на посочени в тази норма, с оглед събраните по делото доказателства, следва ли съдът да прилага правилата на чл. 9 и чл. 20 ЗЗД, във връзка с преценката необходим ли е допълнителен срок по чл. 87, ал.1 ЗЗД и има ли значение периодът на изтеклите до този момент срокове и покани отпратени от кредитора с оглед и в съответствие с положената от него дължима грижа, кои са предпоставките за разваляне на предварителния договор в предвидените в чл. 87, ал.2 ЗЗД хипотези и как следва да бъдат разграничени от предпоставките за разваляне на облигационната връзка по чл. 87, ал.1 ЗЗД, с оглед изявленията на кредитора, респ. предупреждение за разваляне на предварителния договор, при прилагане на нормата на чл. 87, ал.2 ЗЗД съдът длъжен ли е и разполага ли с правомощието да извърши преценка на кредиторовия интерес според конкретните факти по спора, следва ли тази преценка да се извърши въз основа обективните дадености, уговорката за прехвърляне на собствеността без вписани вещни тежести, представлява ли основание за безусловно разваляне на окончателния договор, ако към момента на сключването му е налице възбрана, задължен ли е въззивният съд обсъди всички изложени от страните възражения, съответно да изложи мотиви, от които да е видно на какво основание съдът приема или не за основателни направените възражения, освобождава ли разпоредбата на чл. 272 ГПК въззивният съд от задължението му да извърши собствена мотивираща дейност и повторна преценка на възраженията и доказателствата на страните, в качеството си на инстанция по същество, длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им и следва ли съдът да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени, а кои за недоказани. Твърди се, че въззивният съд е постановил своето решение в противоречие с практиката на ВКС обективирана в решение по търг.д. № 823/2010 г. на II – т.о., решение по гр.д. № 1413/2009 г. на IV – г.о., Решение по гр.д. № 964/2012 г. на IV – г.о., решение по гр.д. № 1002/2011 г. на II – т.о., решение по гр.д. № 166/2011 г. на IV – г.о., решение по търг.д. № 307/2011 г. на II – т.о., решение по търг.д. № 29/2012 г. на I – т.о., решение по търг.д. № 60/2010 г. на II – т.о., решение по търг.д. № 1002/2011 г. на II – т.о., решение по гр.д. № 6771/1961 г. на I – г.о. и Постановление № 3 от 29.03.1973 г. на ВС. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателите П. П. и П. П., чрез процесуалния си представител поддържат, че в решението се разгледан правен въпрос от значение за спора: длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет, след като прецени всички доказателства и обсъди всички въведени от страните доводи и възражения, като ги подложи на самостоятелна преценка и формира собствени правни и фактически изводи. В изложението се твърди, че постановеното въззивно решение е очевидно неправилно, основание за допускане до касаицонно обжалване по чл. 280, ал.2, предл. последно ГПК. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси от жалбоподателя М. К. и от жалбоподателите П. и на сочените от тях основания свързани с приложението на чл.235 ГПК вменяващ задължението на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл., 236, ал. 2 ГПК, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата и правните изводи, не могат да обусловят извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване. В случая съдът именно съобразявайки се с трайно установената практика е анализирал всички доказателства по делото и е обсъдил доводите на страните, което е обусловило извода му за неоснователност на предявения иск. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал, и по свое вътрешно убеждение и съгласно разпореденото в закона е направил своите фактически и правни изводи, за да достигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. В смисъла на изложеното е константната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК ( решение № 643/12.10.2010 г. по гр. дело № 1246/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 346/25.11.2011 г. по гр. дело № 1387/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и др.). В трайната и непротиворечива практика на ВКС, отразена в решение № 57 от 2.3.2011 г. по гр.д. № 1416 по описа за 2010 г. на трето г.о. на ВКС, №37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на първо г.о. на ВКС, № 536 от 19.12.2012 г. по гр. д. № 89 по описа за 2012 г. на четвърто г.о. на ВКС и много други се приема, че въззивният съд е инстанция, която решава спора по същество. Затова този съд е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. Мотивите на второинстанционния съд трябва да обхващат всички спорни въпроси и да бъдат пълни, точни, ясни и убедителни/т.7 на ППВС №1 от 1953 г./ Това означава, че въззивният съд посочва кои конкретни факти приема за установени, кои доказателства смята за достоверни, на кои не дава вяра и по какви причини. Правните изводи трябва също да са убедителни и разбираеми не само за другите инстанции, за адвокатите на страните и за лицата с юридическо образование, но най-вече за страните и за широката общественост, която не притежава специални познания в областта на правото. При това по силата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК съдът е задължен да установи действителното състояние на спорното право, такова каквото е към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова, при постановяването на решението си, той е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на присъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда. Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, което в случая въззивният съд е направил. Не следва да се допуска касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси от жалбоподателя М. К. относими към преценката как и при какви предпоставки може да се развали предварителен договор с оглед разпоредбата на чл.87 ЗЗД. Приема се в задължителна практика на ВКС, решения постановени при условията на чл. 290 ГПК - решение №186/15.07.2014 г. на ВКС, ІІІ г.о. по гр.д. 6836/2013 г. и решение№ 75/01.07.2014 г. по т.д. №3723/2013 на ВКС, решение № 75/01.07.2014 г. по т.д. №3723/2013 на ВКС, ІІ т.о ТК, че правото на разваляне на двустранен договор по реда на чл. 87,ал.1 или ал.1 ЗЗД принадлежи на изправната страна и е обусловено от виновно неизпълнение на поето договорно задължение на насрещната страна. Посочва се, че за да настъпи правното действие на изявлението за разваляне на договора, е необходимо да е доказано, че са били налице законовите предпоставки на чл. 87,ал.1 ЗЗД с предоставяне от изправната страна по договора на подходящ срок за изпълнение или чрез безусловно изявление за разваляне поради невъзможност за изпълнение, за което длъжникът носи отговорност при безполезност на изпълнението или при уговорка за изпълнение непременно в определено време. Приема се, че правила за разваляне на двустранните договори са приложими, когато особената част на ЗЗД липсва уредба за различните договори и едностранното разваляне на двустранен договор от изправната страна е допустимо и при изтичане на срока за изпълнение на насрещната страна. Налице е съдебна практика по чл.290 ГПК,з астъпена и в решение №35/06.3.2013 г. по т.д.№74/2012 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №146/30.9.2013 г. по т.д.№780/2012 г. на същото отделение, с които е прието, че правото на разваляне на предварителен договор по реда на чл.87, ал.1 или ал.2 ЗЗД е обусловено от виновно неизпълнение на продавача, което води до невъзможност за сключване на окончателен договор, като в случай на учредена от продавача договорна ипотека върху имота, обещан за продажба, ипотечното задължение трябва да не е било заличено към момента на предаване на имота на купувача, в който случай евентуалните негативни последици за купувача от учредяване на ипотеката, биха били основание за разваляне по чл.87, ал.1 или ал.2 ЗЗД”. С решения № 153/28.12.2012 г. по т.д. № 1022/2011 г. на І т.о., № 231/13.02.2013 г. по т.д. № 1268/2011 г. на ІІ т.о и др., по последният въпрос е формирана задължителна съдебна практика по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, според която евентуалните негативни последици за купувача по предварителен договор от учредяване от продавача на договорна ипотека върху имота, предмет на предварителния договор, биха представлявали основание за потестативното право на купувача за разваляне на договора по чл.87, ал.1 или ал.2 ЗЗД, ако съобразно условията на договора към момента на предаване на имота ипотеката не е била вдигната. Приема се, че задатъкът и отметнината (пишманлък) са акцесорни съглашения, които предоставят на всяка от страните потестативното право в определени случаи да развалят един валиден договор. По своята правна същност те представляват един по-опростен от предвидения в чл. 87, ал.1 ЗЗД способ за извънсъдебно, едностранно прекратяване на договора. Уговорения задатък предоставя това право на изправната страна - чл. 93, ал.2 ЗЗД. Що се касае до поддържаното и в двете жалби основание за допускане на касационното обжалване визирано в чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на решението, то настоящият състав намира, че такава не е налице. Решението не е и очевидно неправилно. В практиката на ВКС се споделя разбирането, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т. е. към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. В случая жалбоподателите не са мотивирал наличие на конкретни пороци на решението, които да обуславят извод за очевидна неправилност на решението. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция разноските следва да останат за страните така както са направени от всяка една от тях. Предвид изложените съображения, съдът