Определение № 327 от 22.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1337/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№153065/10.12.2019г., подадена от А. Ю. Х., Ю. Н. И., М. Н. Х. и Г. Н. Х. чрез процесуалния им представител адв.Р. С. от САК, срещу решение №7229/25.10.2019г., постановено от ВК, IV-то „Д“ отделение на Софийски градски съд по в.гр.д.№13722/2018г., поправено с решение №767/28.01.2020г. по същото дело. С обжалваното решение въззивният състав на Софийски градски съд по реда на чл.196-211 ГПК /отм./ е оставил в сила решението на първоинстанционния съд, с което допуснатият до делба апартамент, находящ се в [населено място], [улица], на първи приземен етаж в двуетажната жилищна сграда, застроен на 80.51кв.м., заедно с мазе под кухнята и със съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху дворното място, съставляващо УПИ ........ в кв.... по плана на [населено място], м.“Бул. Ц. Б. III“, на основание чл.288, ал.3 ГПК /отм./ е поставен в дял на Д. М. Д., като същият е осъден да заплати за уравнение на дяловете на съделителя Ц. Г. М. в 6-месечен срок от влизане в сила на съдебното решение сумата от 33 512.50лв., ведно със законната лихва от датата на влизане на решението в сила. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според касаторите в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1.Ако някой от съделителите е прехвърлил своите идеални части от имота, предмет на делбата, но е останал като главна страна в процеса, а имотът бъде възложен на друг съделител, кой следва да получи дължимите суми за уравнение на дяловете – прехвърлителят или приобретателят / поддържа се произнасяне в противоречие с ТР №3 от 19.12.2013г. по тълк.д.№3/2013г. на ОСГК на ВКС/; 2.Следва ли страната, поискала възлагане в делбеното производство, да докаже чрез пълно и главно доказване кумулативното наличие на всички предпоставки по чл.288, ал.3 ГПК/отм./ и по-специално обстоятелството, че е живял в имота към момента на откриване на наследството, както и че не притежава друго жилище. Касаторите поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по този въпрос в противоречие с решение №143/08.02.2017г. по гр.д.№1693/2016г. на Второ ГО на ВКС и т.7 от ТР №1 от 09.05.2004г. на ОСГК на ВКС; 3.В случай, че съделител е направил искане за възлагане на съсобствения недвижим имот и се домогва да докаже, че не притежава друго жилище, единствено посредством декларация за имотно състояние, следва ли в декларацията изрично да е записано изявлението, че не притежава друго жилище / поддържа се произнасяне в противоречие с решение №143/08.02.2017г. по гр.д.№1693/2016г. на Второ ГО на ВКС и решение №110/25.05.2016г. по гр.д.№432/2016г. на Първо ГО на ВКС/. Съделителите Ц. Г. М. и Д. М. Д. не изразяват становище досежно наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Производството е за делба във фазата по извършването ѝ. С решение, постановено от 53 състав на Втора ГК на Софийски районен съд на 19.07.2006г. по гр.д.№17633/2003г. е допуснато да се извърши съдебна делба между Ц. Г. М. и Д. М. Д. на апартамент, находящ се в [населено място], [улица], на първия приземен етаж в двуетажната жилищна сграда, заедно с мазе под кухнята и със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, съставляващо УПИ ........ от кв.... по плана на [населено място], м.“Бул. Ц. Б. III“. С решение №16328/14.08.2014г., постановено по в.гр.д.№4202/2007г. по описа на Софийски градски съд, ГО, II-г състав са определени притежаваните от съделителите квоти в съсобствеността, като е постановено, че извършването на съдебна делба се допуска при квоти 5/8 идеални части за Ц. Г. М. и 3/8 идеални части за Д. М. Д.. Правото на собственост върху апартамента е придобито на 26.11.1969г. от Е. Д. Т. и М. Д. Т. по договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд. Съделителите Ц. Г. М. и Д. М. Д. са наследници по закон на приобретателите Е. Д. Т. и М. Д. Т. – Ц. Г. М. е техен внук, син на дъщеря им Л. М. М., починала на 29.01.2000г., а Д. М. Д. е син на наследодателите. М. Д. Т. е починал на 19.06.1981г., като след неговата смърт през 1986г. Д. М. Д. е дарил своята ¼ идеална част от апартамента на майка си Е. Д. Т., която е починала на 04.06.1992г. След предявяването на иска за делба на 22.05.2006г. /н.а.№..., том ..., рег.№......., дело №....3/2006г./ съделителят Ц. Г. М. е дарил на П. И. П. собствените си 4/8 идеални части от процесния апартамент, след което на 13.09.2006г. /н.а.№..., том...., рег.№..., дело №.../2006г./ е продал на П. И. П. собствената си 1/8 идеална част от същия апартамент. На 05.07.2007г. /н.а.№..., том ..., рег.№..., дело №.../2007г./ П. И. П. и съпругата му Б. Н. В.-П. са прехвърлили собствените си 5/8 идеални части от апартамента на Н. Г. Х. и съпругата му А. Ю. Х., като приобретателите са встъпили в делбеното производство по време на висящността му пред СГС по гр.д.№4202/2007г. като трети лица – помагачи на съделителя Ц. Г. М.. Н. Г. Х. е починал на 11.05.2019г. в хода на производството по в.гр.д.№13722/2018г. по описа на СГС и на негово място в производството като трети лица-помагачи са встъпили неговите низходящи Г. Н. Х., Ю. Н. И. и М. Н. Х.. В първото съдебно заседание, проведено от първоинстанционния съд след влизане в сила на решението по допускане на делбата, съделителят Д. М. Д. е заявил претенция допуснатият до делба имот да му бъде възложен по реда на чл.288, ал.3 ГПК. С обжалваното въззивно решение е прието, че заявената от Д. М. Д. претенция за възлагане е основателна, поради което делбата следва да бъде извършена като допуснатият до делба жилищен имот му бъде възложен в дял по реда на чл.288, ал.3 ГПК/отм./. Прието е, че искането е направено своевременно в първото по делото заседание във втората фаза на делбата /07.12.2017г./. Изложени са съответстващи на практиката на ВКС съображения, че за да бъде възложен имотът на съделителя по делото следва да се установи, че жилището е неподеляемо, че съделителят няма собствено жилище, че съсобствеността между съделителите е възникнала единствено по силата на наследяване, както и че съделителят, претендиращ възлагането, е живял в имота към момента на откриване на наследството. Прието е, че в случая се установява наличието на всички предпоставки за уважаване на искането на съделителя Д. М. Д., като от събраните в производството гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Р. П. /о.с.з. от 27.10.2010г. по в.гр.д.№4202/20017г. на СГС/, Д. К., Д. А. и Г. М. /депозирани на 01.04.2004г./ е установено, че към момента на откриване на наследството Д. М. Д. е живял в процесния имот, в който живее непрекъснато и към настоящия момент, което се потвърждава и от факта, че като негов постоянен адрес е регистриран адресът, на който се намира процесния апартамент. Прието е, че фактът, че в определен период той има различен постоянен адрес като регистрация не е достатъчен, за да разколебае извода на съда, че цял живот този съделител е живял в делбеното жилище, което категорично се потвърждава от показанията на разпитаните на 01.04.2004г. свидетели. Взето е предвид, че съделителят Д. М. Д. живее в този имот още от 1950г., което е видно от представения по делото списък на живущите – посочен е като живущ на адреса и няма данни да го е напускал. Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на трайно установената практика на ВКС, вкл. и изложените в т.7 на ТР №1/2004г. на ОСГК на ВКС, според които доказването на правнорелевантния факт, че претендиращият съделител е живял в имота, е свързано с установяване на различни конкретни за случая обстоятелства, то следва да е пряко и пълно, като изводът на съда не може да почива на предположение въз основа на регистрацията на постоянен адрес по чл.26, ал.1, т.5 във вр. с чл.27 ЗБДС. В същия смисъл е и извършената от въззивния съд преценка – фактът, че съделителят Д. М. Д. е живял в имота към момента на откриване на наследството е приет за установен от показанията на разпитаните по делото свидетели, като са изложени допълнители съображения, че се потвърждава и от факта на извършена адресна регистрация. Изводът на съда следователно не се основава на предположение, свързано с факта на регистрацията на имота като постоянен адрес. Не е налице противоречие със соченото от касаторите решение №110/25.05.2016г. по гр.д.№432/2016г. на Първо ГО на ВКС, тъй като същото е разгледана съвършено различна хипотеза, при която претендиращият възлагането съделител често е пътувал в чужбина като командирован и когато се е връщал в България се е прибирал в процесното жилище. Данни за осъществяването на подобни факти в настоящия делбен процес не е установено. Не е налице противоречие и със соченото от касаторите решение №143/08.02.2017г. по гр.д.№1693/2016г. на Второ ГО на ВКС, тъй като и в същото е посочено, че е допустимо да бъдат взети предвид данните, свързани с адресната регистрация. Въззивният съд е взел предвид, че съделителят Д. М. Д. е декларирал процесния имот, както и че няма друго жилище, което се потвърждава и от представената по делото декларация за семейно и имуществено състояние, подписана от съделителя. Изводът на въззивния съд, че е допустимо обстоятелството, че претендиращият възлагането съделител няма друго жилище, да се установява въз основа на представената по делото декларация за семейно и имуществено състояние, съответства изцяло на трайно установената практика на ВКС дори в случай на оспорване. Действително в посоченото в изложението решение №143/08.02.2017г. по гр.д.№1693/2016г. на Второ ГО на ВКС е прието, че доколкото тези писмени декларации имат за цел да установят обстоятелство в полза на лицето от което изхождат, то същите следва да се ценят с оглед на всички останали доказателства по делото, а при тяхното оспорване тежестта на доказване относно декларираните обстоятелства е изцяло за лицето декларатор, като доказването на отрицателни фактически твърдения може да се извърши чрез съвкупност от положителни факти/ индиции/, които са основа за доказателствени изводи относно отрицателния факт и доказателствената тежест е на страната, която го твърди. Представената от съделителя Д. М. Д. декларация в случая е ценена в съответствие с така установените в съдебната практика критерии – взето е предвид обстоятелството, че Д. М. Д. е декларирал процесния апартамент /посочвайки в декларацията, че този имот е негово основно жилище/, както и че конкретно оспорване на съдържащите се в ДСИС данни, основано на твърдения за притежаван от съделителя друг конкретен жилищен имот по делото не е било направено, т.е. липсва конкретното оспорване, което тричленният състав на Второ ГО на ВКС е имал предвид в решение №143/08.02.2017г. по гр.д.№1693/2016г. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че въпреки извършените в хода на делбеното производство разпоредителни сделки, съделителят Д. М. Д. следва да заплати дължимата за уравнение на дяловете сума на другия съделител, а именно на участващия като главна страна в делбеното производство Ц. Г. М., а не на третите лица –помагачи. Изложени са съображения, че при извършено разпореждане със спорното право от съсобственик /съделител/ в полза на друго лице в хода на делбеното производство във фазата по допускане на делбата, се прилагат разпоредбите на чл.226 ГПК /чл.121 ГПК-отм./ и ако приобретателите не бъдат конституирани като главни страни, то прехвърлителят участва във фазата по извършване на делбата като техен процесуален субстиуент, като процесуалната му легитимация произтича от самия закон. Посочено е, че признатите на прехвърлителя права в подобна хипотеза ще се считат за права на приобретателя и ако допуснатият до делба имот бъде поставен в дял на друг съделител, различен от прехвърлителя, то приобретателят има правото да получи дължимите за уравнение на дяловете суми, присъдени на приобретателя. Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на тълкуването, дадено от ОСГК на ВКС в ТР №3/19.12.2013г. по тълк.д.№3/2013г., а именно, че дължимата сума за уравнение на дяловете следва да бъде присъдена на прехвърлителя, но правото да я получи има приобретателя с оглед вътрешните отношения помежду им, като обстоятелството, че прехвърлителят участва като процесуален субституент на приобретателя, следва да бъде отразено в диспозитива на решението по извършване на делбата, което в случая въззивният съд е сторил /в този смисъл решение №75/27.02.2012г. по гр.д.№741/2011г. на Второ ГО на ВКС/. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение