Определение № 2173 от 14.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2832/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Я. В. Щ. от [населено място] срещу определение № 131 от 22.03.2023 г. по в. ч. гр. д. № 102/2023 г. на Бургаския апелативен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на касатора срещу протоколно определение от 21.02.2023 г. по гр. д. № 605/2022 г. на Бургаския окръжен съд за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на гр. д. № 251/2023 г. по описа на Бургаския окръжен съд. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно, поради което иска отмяната му. Ответната страна по жалбата Б. Ф. Д., действаща със съгласието на своята майка Д. Д. К., е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството по гр. д. № 605/2022 г. по описа на Бургаския окръжен съд е образувано по искова молба на Б. Ф. Д. – непълнолетна, действаща със съгласието на своята майка Д. Д. К., против Я. В. Щ., с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79 ЗС за установяване по отношение на ответника, че ищцата е собственик по наследство и давност на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ от 801 кв. м, с адрес [населено място], [улица], заедно с изградените в имота сгради, а именно самостоятелно обособени части от сграда с идентификатор **** със ЗП от 273 кв. м, както и сграда с идентификатор **** със ЗП от 84 кв. м, евентуално на 1114,80 кв. м ид. части или 59,85% от разгърнатата застроена площ на сградата, ако посочените обекти не са самостоятелно обособени части от сградата. Исковата претенция е основана на твърдение за установено от Ф. Я. Д. /баща на ищцата/, починал на 07.05.2021 г., владение върху процесните имоти, считано от 12.06.2000 г. - датата на сключен договор за доброволна делба между съделителите Д. Н. Д. /починала на 19.05.2003 г./ и двамата й сина Н. Я. Д. и Ф. Я. Д., с който последният е придобил правото на собственост върху пет складови помещения на сутерена на сградата, първия жилищен етаж и четири стаи от таванския етаж на сградата, както и 1/2 ид. част от процесния поземлен имот, продължено от нея и след 07.05.2021 г. С договор за замяна на недвижими имоти, обективиран в нот. акт № 37/11.06.2001 г., ответникът Я. В. Щ. е придобил от тримата съделители собствеността на процесните имоти, поради което за ищцата е възникнал правен интерес от предявяването на установителния иск. В исковата молба се сочи, че договорът за замяна е сключен без страните да са желали неговите последици, а единствената им цел е била Д. Д., Н. Д. и Ф. Д. да защитят имуществото си от кредитори, както и че ответникът не е владял обектите. Твърди се нищожност на договора, поради неговата привидност – абсолютна персонална симулация. В отговора на исковата молба Я. Щ. е изложил твърдения, че с договора за замяна е придобил правото на собственост върху поземления имот и построената в него сграда, представляваща къща за гости „М.“, срещу прехвърлено право на собственост върху негов недвижим имот – дворно място в [населено място], [община], с площ от 1150 кв. м и доплащане на сумата от 101 379,50 лв. Владението на придобития имот му е предадено и той, за да го експлоатира чрез отдаване под наем на туристи, е упълномощил единствено Н. Д., като доплащането на горната сума е договорено да стане в следващите години чрез получаване на приходите от наем на имота. След постоянното заселване на ответника в САЩ, през 2006 г. той упълномощил и двамата братя заедно да го представляват при управлението и отдаването под наем на обекта, което изключва осъществявано от наследодателя, а след това и от ищцата владение, без да е демонстрирана промяна в намерението от държане за другиго в своене на имота. При условията на евентуалност е направил възражение за изтекла в негова полза придобивна давност. С молба от 16.02.2021 г., ищцата е поискала спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключването на образуваното гр. д. № 251/2023 г. на Бургаския окръжен съд по предявен от нея против Я. Щ. и Н. Д. иск за прогласяване нищожността на договора за замяна от 11.06.2001 г. Въззивният съд е приел, че решението по гр. д. № 251/2023 г. на Бургаския окръжен съд, образувано по предявения иск за нищожност на договора за замяна по нот. акт № 37/2001 г., е от значение за правилното решаване на предявения установителен иск за собственост. Изложени са съображения, че със съдебния акт по иска за нищожност, със сила на присъдено нещо ще се признае или отрече правото на собственост на ответника, което обуславя и се явява релевантно за претендираната от ищцата по настоящото дело собственост върху процесния имот. В случай, че бъде прогласена нищожността на прехвърлителната сделка в полза на ответника, настоящият иск по отношение на същия би бил лишен от правен интерес за ищцата, която ще възстанови собствеността по наследство от баща си. С оглед на това е прието, че е налице основанието на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството по разглеждания спор до приключване на гр. д. № 251/2023г. по описа на Бургаския окръжен съд. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателят сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Дали правният спор, в който се оспорва действителността на придобивното основание за придобиване на правото на собственост върху един имот (недействителност на нотариалния акт) е преюдициален по отношение на друг правен спор, в който се претендира собственост върху идеални части върху същия този имот, на основание давностно владение, за което се твърди, че е било упражнявано в период след датата на нотариалния акт, с който ответникът го е придобил“, и 2. „Дали искът за нищожност, с който ще се признае или отрече правото на собственост на ответника, се явява релевантно за претендираната от ищцата собственост върху процесния имот на основание давностно владение по настоящото дело“. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице. В настоящия случай формулираните от касатора въпроси, касаещи конкретната преценка на въззивния съд за наличието на преюдициалност на спора за нищожност на сделката, не представляват общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Оплакванията и твърденията на касатора са във връзка с правилността на съдебния акт, които могат да бъдат обсъждани след допускане на обжалването, но не и във фазата по селекция на частната касационна жалба. Ето защо тези въпроси не могат да обусловят касационното обжалване. За пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно дадените с ТР № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения връзката между делата, която има предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. В случая решаващите изводи на въззивния съд са в съответствие с посочените разрешения, а посочената от касатора казуална практика на ВКС се отнася до различни от настоящата хипотези и позоваването на противоречие с нея е неоснователно. По направените в изложението общи касационни оплаквания относно правилността и обосноваността на обжалвания акт ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касатора. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Разноски в полза на ответницата по жалбата не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват доказателства да са били направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,