Определение № 2413 от 24.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 977/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано по частна касационна жалба на „ТИМАК БГ“ ЕООД, срещу определение № 690 от 05.03.2026 г. по в.ч.г.д. № 558/2026 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено определение № 171 от 13.01.2026 г. по т.д. № 744/2024 г. на Софийски градски съд за връщане на искова молба вх. № 4176/10.04.2024 г., обективираща претенция на жалбоподателя срещу Главна дирекция пожарна безопасност и защита на населението-МВР (ГДПБЗН) за осъждане на ответника да приеме доставените 8 000 броя детектори за откриване и сигнализиране на дим и въглероден монооксид в домашни помещения, предмет на сключения между страните договор № 1983ОПД-21/03.08.2023 г. В частната касационна жалба се излагат доводи, че обжалваното въззивно определение е неправилно поради погрешно тълкуване на материалния закон и на установената фактическа обстановка. Касационният жалбоподател твърди, че има интерес от предявения иск, тъй като той е насочен към принудително изпълнение на задължение на купувача по договора за продажба. Произнасянето на въззивния съд го оставя без средство за защита срещу купувач, който отказва да приеме стоката без основание. Жалбоподателят счита, че алтернативни искове за обезщетение за разноските или други вреди не биха предоставили ефективна защита за него като продавач да се освободи от стоката и да прекрати договора за продажба чрез изпълнение и плащане. С оглед на това моли въззивното определение да бъде отменено като неправилно и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК дружеството се позовава на директното основание за достъп до касация - „очевидна неправилност“. Свързва наличието на този порок със заключението на въззивния съд, че предмет на предявения иск не е фактическото получаване на стоката, а заместване на волеизявлението на купувача ответник по договора, че стоката се приема като предадена в изпълнение на договора и, че е налице точно изпълнение, което изявление не може да бъде заместено от съд. На второ място се сочи наличие на основание за факултативен достъп до касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за отговор на следния правен въпрос: „В правомощията на съда ли е да се прави преценка дали с предявения иск се защитават в пълнота правата на ищеца и в негова компетентност ли е да реши по какъв начин ищецът следва да защити правата си, като може ли това право да се изземва от съда?“. Жалбоподателят поддържа, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, по-специално решение № 113 от 24.01.2017 г. по гр.д. № 6146/2015 г., II гр.отд.; решение № 207 от 24.07.2012 г. по гр.д. № 914/2011 г., IV гр.отд., решение № 352 от 14.10.2011 г. по гр.д. № 1301/2010 г., I гр.отд. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ГДПБЗН, с който се оспорва жалбата като неоснователна. Заявява се искане съдът да я остави без уважение и да потвърди въззивното определение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт, отговаря на изискванията за редовност и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение, в което е прието, че жалбоподателят няма правен интерес от воденето на производството, въззивният съд е приел, че продавачът не разполага с осъдителен иск за защита на свое материално право, респективно принудително реализиране на задължение на купувача да приеме продадената му вещ, а неизпълнението на това задължение влече след себе си други правни последици – а именно предявяване на иск за заплащане на необходими разноски от купувача в резултата неговата забава да получи стоката (чл. 96, ал. 2, чл. 98 ЗЗД). Въззивният съд е акцентирал на това, че предмет на предявения иск е чрез осъждане да се замести волеизявлението на купувача по договора, че стоката се приема като предадена в изпълнение на договора и, че е налице точно изпълнение. Според въззивния състав това изявление на купувача не може да бъде замествано от решение на съда, нито може да бъде предмет на принудително изпълнение, което води до липса на правен интерес, ерго до недопустимост на производството и нуждата от неговото прекратяване. Не са налице твърдените от касатора основания за достъп до касационен контрол на въззивното определение. Необосновано от касатора е приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Изведено от практиката на касационния съд (определение № 175 от 20.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1917/2025 г., I т. о., ТК), основанието „очевидна неправилност“ не е тъждествено с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. То насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които могат да бъдат установени пряко от мотивите към въззивния акт, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за правилност. Такива са например случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи правни принципи. Не е достатъчно това основание да бъде само декларативно твърдяно, а трябва да бъде и обосновано в достатъчна степен. Соченият порок не се обосновава от частния жалбоподател, а настоящата инстанция няма задължение служебно да следи за проявлението му. Доводите на касатора, с които мотивира наличието на порока, всъщност представляват оплакване за наличие на касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК – неправилно приложение на материалния закон в резултат от нарушение правилата на формалната логика, което не е предмет на разглеждане в настоящия стадий на касационното производство. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, т. е. този въпрос следва да е в корелация с решаващите мотиви на въззивния съд. При липса на формулиран въпрос, който да отговаря на тези критерии, не се допуска контрол по същество за преценка правилността на въззивния акт. Първо, изследва се дали е налице общото основание за селектиране на касационните жалби, а именно произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното делото. Този въпрос винаги е конкретен, включва се в предмета на спора и обуславя решаващата воля на съда, обективирана в съдебния акт, т.е. от значение за изхода по конкретното дело. След това се изследва дали е налице някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК. Въпросът, който е поставен, е процесуалноправен и се отнася до ролята на съда и правомощията му при преценка допустимостта на производството при конкуренция на притезания, т.е. налице е общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. Както е изяснено в практиката на ВКС, по-специално решение № 207 от 24.07.2012 г. по гр.д. № 914/2011 г., IV гр.отд., определение № 498 от 05.11.2019 г. по т. д. № 105/2019 г., т. к., І т. о., интерес от искова защита ще е налице, когато чрез избрания от ищеца способ ще може да се разреши съществуващ между него и противната страна правен спор и то в най-пълна степен. Решението трябва да способства за признаване или удовлетворяване на негово субективно материално право, засегнато от посоченото действие. Така например, липсва правен интерес от иск, решението по който няма да се отрази върху правната сфера на ищеца, или ако в негово разположение има друг по-ефективен способ за защита. В подобни хипотези избраната форма на защита изключва съдействието на съда, което обуславя извод за липсата на правен интерес. Касае се за абсолютна положителна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. Въззивният съд е преценил, че продавачът не разполага с осъдителен иск за защита на негово материално право да задължи купувача да приеме вещта. Изследвал е въпроса дали ищецът продавач разполага с възможност, която по-добре защитава интереса му и е формирал извод, че той има интерес да защити правото си да му се заплатят направените разноски, както и да се позове на настъпила кредиторова забава. Наред с това в определението си е посочил, че по същество претенцията представлява установителен иск, че изпълнението по договора е точно и в съответствие с уговорените между страните клаузи, а такъв иск е недопустим. Оплакванията на касатора за допуснати нарушения са общи, без да се установява противоречие в мотивите на въззивния състав. Те не държат сметка, че в процесуалния закон установителните искове за факт са лимитивно регламентирани – чл. 124, ал. 4 ГПК. Цитираната практика на ВКС не е относима към настоящия спор, доколкото се отнася до съотношението между положителен и отрицателен установителен иск за собственост, а решение № 207 от 24.07.2012 г. по гр.д. № 914/2011 г., IV гр.отд. е в смисъл, обратен на търсения от касатора. По изложените съображения формулираният от „ТИМАК БГ“ ЕООД въпрос не се удовлетворява визираната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. При липса на релевираните от касаторите основания за достъп до касационен контрол такъв следва да бъде отказан. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС,