Определение № 60139 от 08.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2056/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Мазком“ЕООД, [населено място] и касационна жалба на Б. Г. П. и Г. С. П. против решение № 100 от 17.03.2020 г. по гр.д. № 775/2019г. на Пловдивски апелативен съд Ответникът по двете касационни жалби- „Първа инвестиционна банка“АД, [населено място], чрез пълномощника си – адв. Хр. М. е на становище, че касаторите не обосновават основателни доводи за допускане на решението до касационно обжалване. По същество жалбите са преценени като неоснователни. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и са процесуално допустими. По жалбата на „Мазком“ЕООД, [населено място]: С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си –адв. Р. И. е поддържал вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт. Страната подробно е развила разбирането си, че въззивният съд бил „подменил предмета на спор“, като е „ ограничил “, според него, „ по недопустим начин произнасянето си “. Това разбиране касаторът е свързал, с обстоятелството, че въззивната му жалба била върната с влязло в сила разпореждане, а съдът е приел, „ че по отношение на него решението на първата инстанция е влязло в сила “ .Присъединяването към жалбата на другите двама ответници по иска по реда на чл.265,ал.1 ГПК, касаторът е счел като факт, който задължава съдът да се произнесе по всички доводи и възражения на страната, съдържащи се във върната жалба. Все в тази връзка, страната е поставила и два въпроса, касаещи тези оплаквания, като ги е поддържала с оглед основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК. Все във връзка с това, че въззивният съд е следвало да разгледа върнатата въззивна жалба като се произнесе по направените в нея възражения и оплаквания, страната, в хипотеза на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК е поставила въпросите – „Влиза ли в сила решението по отношение на необжалвалия обикновен другар, ако той се присъден по реда на чл.265, ал.1 ГПК към въззивната жалба на обикновените другари“ и 2 / „ Има ли правомощие въззивният съд да отмени решението по отношение на необжалвалия обикновен другар на въззивниците, който се е присъединил по реда на чл.265,ал.1 ГПК към въззивната жалба на обикновените другари“. Страната е развила общо разбиране за действията на обикновените другари чрез възпроизвеждане на части от решения на ВКС и лаконично е заявила, че това противоречи на изводите на въззивният съд, без да уточнява на кои точно. Поставен въпроса - № 3/ „Влиза ли в сила решението по отношение на необжалвалия обикновен другар- кредитополучател, ако той се е присъединил по реда на чл.265 ,ал.1 ГПК към въззивната жалба на обикновените другари – поръчители“. Под №4 отново е възпроизведен въпрос № 2. Така поставените въпроси, страната счита като такива от значение за точното прилагане на чл.265,ал.1 ГПК. Поставени са и два въпроса - №5 и №6 във връзка с това следва ли въззивният съд да се произнесе по всички направени доводи от страните…Тези въпроси са обвързани отново с това, че съдът е бил длъжен да разгледа и възраженията на кредитополучателя, след като отговорността на поръчителите е била акцесорна.Поставени са въпросите: 7/ „ В производството по реда на чл.422,ал.1 ГПК в тежест ли е на кредитора ищец да докаже настъпването на предсрочната изискуемост на вземанията по сключен договор за кредит…. Или е в тежест на ответника изрично да оспори предпоставките за прилагане на последиците на предсрочната изискуемост.“ И /8 „ При разглеждане на иск с предмет вземане по договор за кредит с твърдяна настъпила предсрочна изискуемост въззивният съд длъжен ли е съгласно чл.154 ,ла.1 ГПК да изследва предпоставките- обективна и субективна- за настъпване на предсрочна изискуемост или може да ги приеме за доказани при липса на оспорване от ответниците… „ Страната в контекста на оплакването си, че не бил представен погасителен план е развила твърдението си, че не било ясно задължението към банката, като е възпроизвела части от съдебна практика. Поставени са въпросите – 9/ „“Какво е доказателственото значение на погасителния план, при условие, че страните са договорили в договора за банков кредит, че кредитът се погасява на месечни вноски съгласно погасителен план… и 10/ „Ако в договора за кредит липсва посочване на брой, размер, съотношение на различните компоненти, включени в анюитетната вноска, съдът следва ли да приеме за доказано съществуването на уговорка за връщане на заетата сума на периодични месечни плащания с различен падеж при установена липса на подписан от двете страни погасителен план“. Тези въпроси са поставени във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК. Поставен е въпрос – № 11/“До къде се простира възможността на съда да тълкува договорите по реда на чл.20 ЗЗД. Може ли при това тълкуване да се промени действителната воля на страните“. Страната е възпроизвеждала части от практика на ВКС. В заключение е посочено че решението било и очевидно неправилно предвид изводите на съда, че „действително нямало представен по делото погасителен план“. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване. Заявената от касатора недопустимост на обжалвания съдебен акт съставлява въведено основание по чл.280, ал.2, предл. 2-ро ГПК, поради което и въпросите поставени във връзка с така развитото оплакване са ирелевантни и като общо основание и като допълнително посочен критерии. Този извод се налага, поради това, че за нищожността и недопустимостта на решението съдът следи служебно и произнасянето му не е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Или, така направения довод следва да бъде разгледан по същество. Дружеството - касатор, чрез пълномощника си – адв. И. е поддържал недопустимост на решението, поради това, че съдът не е разгледал оплакванията и възражения засягащи правото му на защита, като е развил и разбиране, че след като се е присъединил към жалбата на поръчителите по реда на чл.265, ал.1 ГПК, то решението е недопустимо, след като съдът е приел, че не следва да се произнася по оплакванията му по неговата въззивна жалба. Доводът е правно необоснован. Оплакването за това, че въззивният съд не се е произнесъл по доводи в жалбата на страната/ дори и да беше сезиран редовно с нея/ не води до извод за недопустимост на съдебният акт,а само за неговата неправилност и то дотолкова, доколкото необсъждането на довода е довело до направените от състава правни изводи. Или, така въведени оплакванията на страната не обосновават извод, че съдът се е произнесъл извън поисканото, тъй като същият се е произнесъл по допусната от него за разглеждане жалба на поръчителите, към която се е присъединил и настоящият касатор и съответно, която е очертала и предмета на въззивно обжалване. Извън това и фактически страната не сочи кои от възраженията, обосновали обжалвания правен резултат не са разгледани, а излага единствено фактически неправилна интерпретация на мотивите на въззивната инстанция. В тази връзка следва да се отбележи, че единствено по отношение на твърдението на дружеството за недопустимост на първоинстанционното решение / довод, който не е повдиган в жалбата, към която се е присъединил/, с оглед неподаване в срок на отговор на исковата молба, съдът отчитайки това, че въззивната му жалба е била върната е приел оплакванията на страната за неправилно връчване на препис от исковата молба за преклудирани, поради това, че дружеството няма своя подадена жалба. Съдът няма задължения да се произнесе по жалба, с която не е бил редовно сезиран. Доколкото, страната не е развила конкретни съображения за недопустимост на решението, то с оглед изложеното, следователно, не се установява съдебният акт да е недопустим. Следва още да се отбележи и това, че противоречието с практиката на ВКС е относимо към друго основание, а не към основанията посочени в чл.280, ал.2 ГПК. Страната не обосновава довод за допускане на касационно обжалване. Първите четири въпроса не са релевантни, тъй като в по-голямата си част са извън предмета на спор и не свързани с решаващите изводи на състава, а са поставени и разгледани изцяло в съответствие с разгледаното вече разбиране на страната за недопустимост на решението, развито като оплакване още за това, че „всякакви факти, дори общи факти“касаещи отговорността на поръчителите - обикновени другари, не били установени безспорно и съответно не били разгледани. Страната неправилно интерпретира мотивите на съда, който не е развивал такива мотиви, а както вече бе споменато е посочил, че оплакването за недопустимост на първоинстанционното решение, поради това, че дружеството е подало своя отговор на исковата молба извън срока, не може да бъде правено във въззивното производство, след като страната не е подала жалба срещу решението. Извън това, всички доводи в подадения по-късно пред първостепенния съд отговор на исковата молба са били разгледани и от въззивната инстанция,в това число и служебно изрично е извършена преценка за допустимостта на решението на ПОС. Освен това, касаторът не сочи конкретни доводи, които според него са съществени и които ако биха били разгледани, то резултатът щеше да е различен от постановения. В тази насока общите съждения относно влизане на съдебните актове в сила по отношение на необжалвалите обикновени другари са ирелевантни към изводите на състава. Поставените пети и шести въпрос са общи и относими към всеки съдебен спор. За да е налице общо основание при тека поставените общи въпроси, то касаторът следва да посочи конкретни обстоятелства, конкретни доводи и възражения, които съдът не е обсъдил и които са относими към неговите решаващи изводи. В тази връзка страната е посочила, че съдът неправилно приел, че нямало да се обсъждат доводите на дружеството за недължимост на кредита, както и обявената му предсрочна изискуемост. Тези доводи съставляват отново фактически невярна интерпретация на мотивите на въззивния съд, който противно на твърдението на касатора е разгледал уведомяването на дружеството за предсрочна изискуемост на дълга в контекста на заявеното от поръчителите, във връзка със възражението им за спазване на срока по чл.147,ал.1 ЗЗД. Следователно с така поставените общи въпроси касаторът не обосновава извод за наличие на общо основание. Поставените въпроси под № 7 и 8 също не са релевантни, не само поради това, че същите са неотносими към решаващите изводи на съда и съдържателно са обосновани с оплакванията на касатора за неудовлетвореност от постановения резултат, но и поради това, че са обосновани с твърдението, че съдът приел, че няма представен погасителен план, което е фактически невярно. Тъкмо обратното, съдът е извел от данните по делото, че макар и да не е представен този погасителен план и да не е установено по делото че такъв е подписан от всички страни, то задължението е ясно, тъй като е налице основния погасителен план към договора между страните, достатъчно ясен и конкретен, а освен това с анекса е променен единствено падежа и размера на вноските по лихвата, но не и главницата. От тези факти е направен извод, че дори и да не е материализиран плана към анекс № 1, то съобразно приетия погасителен план, вноските по главнициата се дължат така както са уговорени в него, а лихвите съобразно извършената с анекса корекция. Освен това и извлеченията от книгите на банката съдът е счел като установяващи конкретното задължение поради което е приел наличие на яснота по размера на месечните вноски, по които страната не е спорила, че не е осъществявала плащане.Поради това и поставените въпроси под №9 и 10 също не са релевантни именно по тези съображения и като несъответстващи на правните изводи на състава. Въпрос № 11 е неясен, тъй като страната не е развила конкретни доводи за мотиви на съда по реда на чл.20 ЗЗД, а такива не са налице в обжалваното решение. Оплакванията й във връзка с непредставяне на погасителния план не променят този извод, тъй като в случая с тези мотиви съдът не е тълкувал договора между страните, а е посочил, че вземането е изяснено и като основание и като размер, доколкото страната не е сочила друг конкретен размер нито е обосновавала фактически това, че липсата на погасителен план към анекс 1 променя вида и размера на вземането така, че то не се дължи, в какъвто смисъл са развитите оплаквания. Касаторът е поддържал и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, само е маркирано, в контекста на фактически невярното твърдение, че задължението не било установено, тъй като съдът не съобразил, че не е представен погасителен план към анекса и което като оплакване вече е разгледано като заявено, с оглед другите основания по чл.280, ал.1 ГПК. Или с това изложение, касаторът не обосновава извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.2 пр. 3-то ГПК. Следователно, с оглед така депозираното изложение на касационните основания не следва да бъде допуснато касационно обжалване на акта на въззивния съд по разгледаната касационна жалба. По касационната жалба на Б. Г. П. и Г. С. П.: С изложението си касаторите, чрез пълномощника им – адв.Р. И. са възпроизвели частично буквално доводите в жалбата, подадена от „ Мазком “ ЕООД, поради което следва да се има предвид вече разгледаното, с оглед пълната идентичност на двете изложения в тази им част. Страната е поставила допълнително въпроса-„При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече шестмесечният срок по чл.147,ал.1 ЗЗД- от датата на падежа на всяка вноска или от настъпване изискуемостта на целия дълг, вкл. в хипотеза на предсрочна изискуемост. “ Този въпрос е формулиран във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, като са възпроизведени мотивите на решение №83/16г. на ВКС,4-то г.о. Идентичен въпрос е бил поставен за разрешаване от Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии при ВКС с разпореждане от 31.10 .2019г. на Председателя на ВКС. Настоящият състав, поради обстоятелството, че така поставен от касаторите, въпросът е релевантен за спора по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, с оглед определяне размера на дълга при направено възражение от тях, относно началния момент на неговата изискуемост, счита че, производството следва да бъде спряно, до постановяване на тълкувателно решение по образуваното т.д. № 5/19г. с цитираното разпореждане. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение