Определение № 1262 от 17.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 5985/2013 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. К. К. срещу решение №61 от 17.04.2013г по гр.дело № 116/2013г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение №2554 от 15.12.2012г по гр.д.2550/2010г на Варненски окръжен съд, но с други съображения. Искът му по чл. 49 вр чл. 45 ЗЗД, отхвърлен като неоснователен на първа инстанция, е приет за доказан по основание, но погасен по давност. В приложеното към жалбата изложение се поставя процесуалноправен въпрос, следва ли да се отхвърля като погасен по давност иска срещу ответника ,подпомаган от трето лице помагач, обосновано с възражението на третото лице помагач, при положение че възражението не е направено от подпомагания (т.е от ответника) и е извън срока, даден му за отговор на исковата молба. На следващо място се поставят въпроси кой е началния момент, от който започва да тече погасителната давност ,като са посочени три варианта на отговор .Сочи се практика (реш.№836 от 1985г д.№605/1985г ІІ г.о) е се цитират решения ,според които погасителната давност при непозволено увреждане тече от по-късния момент на проявлението на вредите и откриването на дееца. Изтъква се противоречие с ППВС №21981г и „евентуално” ТР №3/2004г ОСГК (защитата видно има предвид ТР №3 от 22.04.2005г по т.с №3/2004г ОСГК ) .Допустимо, относимо и правилно ли е прилагането на т.4 от същото тълкувателно решение по аналогия, в конкретния и сходни казуси .Поставя се като въпрос тече ли изобщо погасителна давност, когато е висящ спор за собственост, който се явява преюдициален по законността на въвода. В случая твърдението за незаконен въвод, извършен от Държавен съдебен изпълнител, е бил сочен като увреждащо действие и основание на иска за вреди, предявен срещу Министерство на Правосъдието сочи се основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Ответникът Министерство на Правосъдието заявява в отговор, че не е налице основания за допускане до касационно обжалване, тъй като изложението не е обосновано .Въпросът за началния момент на давността при деликт е изяснен.Сочената задължителна практика е по различни въпроси. Отговор е постъпил и от третото лице помагач на ответника Въпросите не отговарят на изискванията на чл. 280 ГПК ,не са ясно формулирани По процесуалния въпрос разпоредбата на чл. 221 ГПК е ясна във всичките си предложения и основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК не е налице. По останалите съображения в изложението липсват въпроси, но и доводите са общи, неотносими или несъстоятелни при положение, че в исковата молба е било изрично посочено за кое увреждащо действие се търси отговорност .Това е въвода в имота, състоял се на 25.06.2003г.. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване единствено по първия, процесуален въпрос ,като довода на касатора за основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК по следните съображения .Действително, обилна и непротиворечиво установена е практиката по прилагането на чл. 221 ГПК, самата норма също е ясна, но въпросът е поставен във връзка с института на процесуалните преклузии след срока за отговор по чл. 131 ГПК и засяга материалните възражения на ответника. Както се прие в т.4 от ТР № 1 от 09.12.2013г по т.д1/2013 ОСГТК ,общото правило за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока за отговор се отнася и за възраженията за погасителна давност. Поставеният въпрос по същество е за надлежното въвеждане на възражението за давност в процеса, когато не ответникът го е направил с отговора, а при конституиране на трето лице помагач ,което при нормалния ход на процеса настъпва след дадения на ответника срок за отговор, подпомагащият се позове на погасителната давност като основание за отхвърляне на иска срещу ответника Този въпрос се оказал решаващ за изхода на делото с оглед приетото от въззивния съд ,че възражението, направено от третото лице помагач по иска срещу привличащата страна, ползва и ответника. Стълкновението, породено от правното положение на третото лице помагач, възможностите му съгласно чл. 221 ГПК и принципа, изведен от изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК от друга страна, дават основание въпросът да намери отговор при допускане до касационно обжалване съгласно чл. 280 ал.1 т.3 ГПК В тази част изложението е пестеливо, но достатъчно. В останалата част, изложението действително не отговаря на съдържателните изисквания на чл. 280 ГПК, както се сочи в отговор на жалбата. Въпроси са поставени, но без връзка с делото и решаващите изводи на съда Това ги лишава от конкретност, напълно липсва и обосновка по тях, дори като правна проблематика. Не е ясно защо касаторът смята, че случаите на последващо влошаване на здравословното състояние като самостоятелно основание на обезщетение за вреди от деликт, имат връзка с преценените от съда в насоящия случай обстоятелства, с оглед началния момент на давността. Непонятно остава и за каква аналогия при прилагането на задължителната съдебна практика (ППВС и Тълкувателни решения ) може да става дума, нито къде е връзката между преюдициалност и основанията за спиране на погасителната давност. Не настоящия съд трябва да търси и намери обосновката на въпросите, защитата на касатора следва да ги обоснове по основанията за допускане до касационно обжалване .. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.