Определение № 1390 от 24.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3075/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 2514 от 05.06.2024 г., подадена от името на Р. С. З. и Г. В. З. чрез упълномощения от тях адв. К., срещу решение № 27 от 07.02.2024 г. по в.гр.д. № 474/2023 г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил, с което след отмяната на решение № 26007 от 06.07.2023 г., постановено по гр. дело № 1732/2018 г. по описа на Районен съд – Дупница, делбата е извършена чрез изнасяне на делбения имот на публична продан. След подаване на касационната жалба Р. З. е починала на 05.07.2024 г. и е оставила наследник по закон другия жалбоподател Г. З., в чието лице продължава производството по подадената жалба. В касационната жалба се излагат съображения за наличие на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че по делото били допуснати процесуални нарушения при произнасяне по въззивната жалба. Същата не съдържала конкретни оспорвания и оплаквания. При произнасянето си въззивният съд излязъл извън рамките на въззивната жалба. Наред с това нарушение, неправилен бил изводът на съда, че заявената от касаторите претенция за възлагане на имота по реда на чл.349, ал.2 ГПК не била направена в срок. Моли се решението да бъде отменено и делбата да бъде извършена чрез възлагане на имота на касаторите. В изложението по чл. 284, ал.1, т.3 ГПК са формулирани процесуално-правни въпроси за правомощията на въззивния съд, по които се твърди противоречие с цитирана практика на ВКС: Представлява ли нарушение на процесуалните правила обсъждането и разглеждането от въззивния съд на основания за незаконосъобразност на първоинстанционното решение, които не са заявени изрично като оплаквания във възизивната жалба съгласно нормата на чл.260, т.3 ГПК; Допустимо ли е въззивният съд да постанови акта си на основания пороци в решението, които изрично не са заявени като оплаквания във възизивната жалба съгласно нормата на чл.260, т.3 ГПК; Представляват ли подобни действия на съда създаване на процесуална привилегия за жалбоподателя и ограничение на правата на ответника по жалбата; Длъжен ли е въззивният съд в решението си да вземе предвид и да се произнесе по възраженията и оспорвания направени в отговора на въззивната жалба, включително възражения и оспорвания, касаещи липсата на конкретно формулирани във възивната жалба фактически и правни съображения за незаконосъобразност на първоинстанционното решение. Твърди се, че решението на въззивния съд по тези въпроси е в противоречие с Тълкувателно решение № 1 /2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторите се позовават и на очевидна неправилност на обжалваното решение като основание за допускането му до касационна проверка. Ответницата по касация М. Д. оспорва жалбата и излага съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол независимо от цената на иска - чл. 280, ал.3, т.1 ГПК. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение съобрази следното: Делото е делбено, във втората фаза на делбата. С решение № 260027 от 05.10.2020 г. на Окръжен съд Кюстендил по гр.д. № 613/2019 г. е допусната делба на парцел в [населено място] и построената в него едноетажна жилищна сграда и стопанска постройка. Районният съд извършил делбата като поставил имота в дял на Р. З. и Г. З. и ги осъдил да заплатят на М. Д. стойността на нейния дял от 23440 лева в шестмесечен срок. В подадената от М. Д. въззивна жалба е направено общо оплакване за нарушение на материалния и процесуалния закон и повърхностно обсъждане на доказателствата. Поискана е отмяна на решението, тъй като възлагането на имота на ответниците е направено незаконосъобразно – те не отговарят на изискванията, посочени в ГПК. Притежават и друг недвижим имот. За да отмени това решение по жалба на М. Д. и да извърши делбата чрез изнасяне на неподеляемия имот на публична продан, въззивният съд посочил, че в съответствие с тълкуването по т.1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС има служебно правомощие да провери спазването на императивните материалноправни норми, приложими към процесното правоотношение. Приел, че съделите са трима; въз основа на експертното заключение направил извод, че имотът е неподеляем, поради което способите на чл.352 и чл.353 ГПК са неприложими. По исканията за възлагане по чл.349, ал.2 ГПК, направено от М. Д. на 22.01.2021 г. и от Р. З. и Г. З. – на 17.05.2021 г., констатирал, че първото заседание след влизане на решението по допускане на делбата е проведено на 26.01.2021 г. Съобразил, че за З. съсобствеността произтича от наследяване, но за Д. тя е основана на правна сделка, следователно възлагането по чл.349, ал.2 ГПК е недопустимо, съгласно тълкуването с т.8 от ТР № 1/2004 г. на ВКС. За пълнота е посочено, че искането за възлагане на Р. З. и Г. З. е направено след срока по чл.349, ал.4 ГПК. Като намерил, че публичната продан е единственият възможен способ за извършване на делбата, постановил отмяна на първоинстанционното решение и изнасяне на имота на публична продан. При тези данни касационният съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол. С оглед изложените решаващи мотиви поставените от касатора въпроси не обосновават допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Формулираните въпроси са разрешени от въззивния съд в съответствие, а не противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. Мотивите на въззивния съд в обжалваното решение по подадената бланкетна жалба са изцяло в съответствие с разясненията в ТР 1/2013г. на ВКС, ОСГТК. Съдът е приел, че с действащия ГПК в сила от 01.03.2008 г. е въведено ограниченото въззивно обжалване с императивната норма на чл. 269 от ГПК, която ограничава въззивния съд да се произнася служебно само по валидността на решението и по неговата допустимост - в обжалваната част, както и служебно да приложи императивните правни норми, които са в обществен интерес. По останалите въпроси въззивният съд е ограничен да се произнесе само в рамките на посоченото в жалбата. При спазване на това ограничение въззивният съд е извършил проверка по подадената от М. Д. въззивна жалба и установил, че приложимите императивни правни норми на процесуалния закон не са съобразени от първоинстанционния съд. Без съмнение нормите, определящи начина на извършването на делбата, са императивни и съдът дължи точното им прилагане. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване фактическата страна на спора, но не и до субсумиране на установените факти към приложимата материалноправна норма. Императивният материален закон е установен в обществен интерес и съдът дължи прилагането му независимо от волята на страните. Като е извършил самостоятелна преценка на данните по делото и е разгледал всички възможности за извършване на делбата, при което е констатирал, че способът по чл.349, ал.2 ГПК е неприложим поради смесения характер на съсобствеността, въззивният съд е спазил задължението си да приложи точно закона. Произнасянето му без изрични оплаквания в какво се изразява допуснатото от районния съд нарушение е в съответствие, а не в конфликт с определените от закона правомощия на въззивната инстанция. По тези съображения посочените от касатора процесуалноправни въпроси, макар и от значение за изхода по конкретното дело, не обосновават допускане до касационно обжалване, тъй като са разрешени в съответствие, а не в противоречие със задължителната практика на ВКС. Ответницата е сторила разходи за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева, които касаторът следва да бъде осъден да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на второ гражданско отделение